ПРОЛЕТЕН  КОНФЛИКТ

            Пролет е!

            Сигурно седем от всеки осем разказа за пролетта започват по този начин. Но аз нямам намерение да рисувам пролетни картини, макар че, като я гледам тази разпукваща се зеленина и вече тук-там разцъфнали крайпътни дръвчета, ми иде да хвана палитрата и четката. Нищо, че ги нямам и двете. Просто защото не умея да рисувам.

            Колата на „моя човек” се движи плавно между тази прииждаща хубост и леко отварям прозореца, за да я усетя и физически.

Усещам я!

Споделям на глас това с „моя човек”, той се усмихва разбиращо, стоплящ спомен навярно го настройва романтично, но чувам гласа на баща ми:

- Таз′ миризма на цъфнали круши веднага започва да ме пали на крушова ракия.

Пак с неговия типичен хумор. Практичен до побъркване. Да не повярваш, че от време на време пописва и стихове. И то все едни такива романтични, като на влюбен гимназист.

- Стига, малко ли ти дойде ракийката снощи с твоите приятели?!

- Не, ракията не беше малко, малко беше времето.

Направо е невъзможен! Вместо да се наслади на това пролетно чудо, да го вдъхнови към поезия, виж го с какви кощунства му е пълна побелялата главчуга. Пак поглеждам навън.

- Що не вземеш рисувателно блокче и четки и да я нарисуваш, като толкова много ти харесва.

На това отгоре и ми прочете мислите!

- Стига! Знаеш, че не умея да рисувам.

- Откъде знаеш? Пробвала ли си?

- Пробвала съм, разбира се! – вече започва да ме ядосва.

- Пробвала си, дръжки! Да рисуваш меченца и багерчета на племенника си, това си пробвала.

- Знам, че не мога!- упорствам все по-ядосано.

Той усеща това и сменя плочата.

- Не се сърди, де! Ти не знаеше, че умееш да пишеш, а се оказва, че не се справяш толкова лошо. Тъй де, ако ти иде отвътре, пробвай се! Виж, че си започнала сама да правиш илюстрации към книжлетата си.

Не! Наистина ми идва в повече. Затова млъквам и веднага правя демонстрация на това, като се заглеждам упорито навън.

От всичките тия неща забравих да спомена, че сме тръгнали за Смолница, родното място на баща ми. Поводът, поводът е многостранен.

Първо, поканени сме официално да присъстваме на откриване на паметника на героите от селото, взели участие в различните войни за национална независимост. Поканата, разбира се, е от селския кмет. Другите поводи са свързани с моята идея да напиша книга за това село. По-точно, за двата рода на баща ми – този откъм баща му и този откъм майка му.

За съжаление, засега знам твърде малко и за дядо Хаджи Никола, и за дядо Желю Дерменджиев. Този същият Желю, известен като Зиновий, е бил опълченец. Той също присъства със своя паметна плоча на паметника.

Междувременно, колата на „моя човек” вече се е отбила от главния път и сега криволичи измежду дупките по отдавна неремонтирания път към селото. Нищо, той и така си е хубав, защото минава край пояса, това истинско чудо на соцаграрната мисъл. Казвам това без ирония, защото, доколкото зная, тези пояси са едно от малкото полезни творения на колхозния академизъм. Но това вече е друга тема.

Та този пояс е пълен с разцъфващи се вече салкъми.

Сега е вече ред да си го върна!

Отварям по-широко прозореца и колата се изпълва с дъх на разцъфтели акации.

- Стан, тези акации кога са ги засаждали? Сякаш нямам спомен по-рано да ги е имало.

Стан, всъщност, е „моят човек” Той е съпруг на любимата братовчедка на баща ми, страшно е добър и аз много си го обичам.

- Ами, не са много отдавна. Не знам, дали не ги сяха даже след Десети ноември!

„След  Десети ноември”! Замислям се над неговите думи, но не ми е до политиканстване сега. Още не съм се отказала от своята мисия „Реванш”. Обмислям следващия си ход внимателно, но колата вече е излязла от големия завой, току пред селото и се спуща надолу, вече в самото село.

- Стан, спри за малко, моля те!

Сега и баща ми отваря прозореца. После посочва нейде между дърветата и аз вече забелязвам стълбовете на кладенец.

- Този кладенец го е строил дядо ти. Интересна история. Ще ти я разкажа някой път, ако проявяваш интерес.

Що за отношение!

Много добре знае, че не само ще ми я разкаже, но и че няма да има мира от мене, докато не изкопча всичко до последно. Водичката му ще взема!

Днес май е станал с не знам си кое нагоре. Ако си е лягал въобще след снощния банкет.

Не, решително трябва да му го върна!

Решавам това да стане на връщане. Нали пак ще минем край онези акации.

Е, вече се връщаме. Открихме паметника, запознах се с господин Кмета, направихме някои уговорки за последваща съвместна работа и сега, доволна от себе си и от свършеното до тук, отново съм в колата на „моя човек”.

Дупките по пътя ме подсещат за онова мое отложено дело.

Пристъпвам към акцията, като първо отварям широко прозореца, за да влезе моето основно оръжие – акациевия мирис.

И тъкмо се настройвам за атака, когато чувам:

- Стан, правил ли си ракия от акациев цвят? Много е ароматна!