3.04.2021 г., 6:07 ч.  

Прошка 

  Проза » Писма
600 0 6
5 мин за четене

Здравей, скъпи виртуален приятелю! Пиша ти днес, защото исках много да ти споделя, как един сън ми помогна да простя на баща ми, който ме беше изоставил. Ще се опитам да ти го разкажа възможно най-кратко. Знам, че ти също си имаш своите лични драми. Всичко започна така: „Стоях си в къщи когато телефонът иззвъня. Получих новината, че баща ми е починал. Затворих смълчана, опитвайки се да асимилирам, какво точно усещам в момента. Да, изпитвах тъга, но тя не беше за него. Как можеше да страдам за един човек, който практически не познавах. По-скоро страдах за изоставеното дете, което цял живот си задаваше въпроса „с какво не бях достатъчно добра за теб“. Знаех защо майка се беше развела с него, но аз какво общо имах с тази работа. Бях едва на четири, когато той си би камшика. Всеки контакт с него през годините, винаги се осъществяваше от мен. Като че ли го карах на сила да ми бъде баща. „Трябва да дойдеш на погребението!“ беше казала братовчедка му по телефона. И за какво ми беше да ходя, нищо не му дължах. Дори не можех да си го позволя. Едвам свързвахме двата края с тези две деца, а сметките се бяха натрупали….дори и за самолетен билет нямах пари. Бяхме направил малък заем, за да може да си платим сметките, на кой да го кажеш в България, че да ти повярва. Всеки си мисли, че като си в чужбина и си омъжена за чужденец, задължително разполагаш и с пари. Не ме интересуваше, какво си мислят де, просто не можех да си го позволя, а и не ме интересуваше особено. Съпругът ми настоя да отида, да му отдам последно „Сбогом“, нищо че не го заслужава. „Направи го за себе си, ти няма да се чувстваш после добре“. Настоя да ползвам парите от заема, щяха да ми стигнат за билет и ми оставаха още толкова за джобни и ако нещо изникнеше….. Стоях обратно в къщи. Спомнях си като насън погребението и срама, който трябваше да преживея. Толкова му бях ядосана, а сега само на майка можеше да го споделя по телефона. А там бях сама, като само братовчедка му ме успокояваше, че видиш ли добре съм направила, изпълнила съм дълга си. Сега и на нея й бях бясна, понякога си даваш сметка за нещата, чак когато всичко приключи…. „От летището ме бяха грабнали да се видя с шефката на покойника, че тя искала да се запознае с мен. Там научих, че ме чакали, за да поема разходите по погребението. Исках в този момент земята да се отвори, докато с половин уста смотолевих, че не разполагам с пари. „Хм, баща ви толкова се гордееше, че дъщеря му живее в чужбина, пък тя нямала пари…“саркастично изсумтя шефката. Седях на стола и се червях като ученичка мърморейки, че никога не съм имала сърдечна връзка с него. Като че ли аз трябваше да се извинявам за това. Както и да е, това приключи, следваше още болка. Не знам защо трябваше да отидем до жилището му. Мизерията, миризмата и състоянието на блока където е живял, направо си беше като от филм на ужасите. Там научихме, че синът му дошъл с майка си, за да натоварят вещите му на камион, защото дъщеря му пристигала…..Тъй като само аз пристигнах явно ставаше въпрос за мен. Иначе знам, че баща ми има още една дъщеря преди мен, още една след мен, която продават за осиновяване. Един син, единственото дете, което беше гледал, цял живот видиш ли си мечтал за момче. Запознах се с момчето, беше му донесло поне костюм от вещите, които бяха събрали от апартамента му. Там на медицинска академия в моргата, поне ми спести да разпозная трупа му. А в последствие не дойде на погребението му. Там бях сама, разстрелвана от всичките му колеги с възмущение „Как видиш ли дъщерята от чужбина, нямала пари да си погребе бащата….“ Разказах всичко на майка по телефона, знам че не трябваше да говоря лошо за умрелия, но болката ми беше голяма. Как ме беше зарязал, как го търсех и обвинявах себе си, а сега и срама за последно сбогом….Изведнъж настръхнах, заклевам се, усетих някакво присъствие в стаята. Споделих с майка, а тя каза „Защо не, казват, че мъртвите винаги спохождат близките си непосредствено след смъртта“…“Хм, приживе не идваше, едва ли ще ме посещава сега…“-изказ аз съмнение и поредната сълза потече от окото ми. Знаех, че плача за себе си. Затворих телефона, чувството не ме напускаше. Осезаемо и физически, усещах нечие невидимо присъствие. Обходих с очи стаята, нищо не виждах, но продължавах да го усещам. Нямаше как да знам дали е духа на баща ми, но присъствието беше осезаемо и невидимо. Чак ме обзе лек страх и паника. Казах на глас така както си бях сама в стаята: „Татко, ако наистина си тук, искам да знам. Покажи ми се, моля те, но не сега, а довечера в съня ми.“ До вечерта напълно забравих, но тази вечер наистина сънувах баща си. Бяхме аз и той, а аз бях малко дете. Може би на възрастта на която ме беше оставил. Пътувахме заедно в едно купе на влак. А той хвана ръцете на малката Весела и със сълзи на очите ми каза „Прости ми, моля те. Нямах намерение да те изоставям. Просто си тръгнах, а когато исках да променя всичко, беше твърде късно и просто не знаех как. Прости ми, че не се опитах.“ На сутринта се събудих като имах странното усещане, че съня ми се беше случил реално. Може смешно да звучи, но този кратък сън, наистина ми помогна да му простя поне отчасти. А това ми донесе известно успокоение. Няколко години след това, когато започнах да се занимавам с духовни практики, направих няколко упражнения с тази цел. Стремях се да приложа прошката за отношенията ми с баща ми и последствията върху мен. Освободих всичко, което имаше за освобождаване. Една вечер имах друг сън. Сънувах как се намирам на някакво нисшe астрално ниво по време на сън. Помагах енергийно на душите, които бяха заседнали там. Бях дегизирана под прикритие и изглеждах като една от тях. По време на съня ме осени идеята, че на това ниво трябваше да е и душата на баща ми. Започнах да разпитвам за него и тогава една друга душа ми каза „Аааа Ангел не е вече тук, неговата дъщеря му прости и той се качи на друго ниво“.“ Това мили мой приятелю, е моят път накратко как простих на вторият си родител. Знам, че ти също преживя тази загуба наскоро. Затова ти го разказах. Надявам се да намериш начин да простиш, като го направиш лично за себе си. Прошката не е да приемеш случилото се, а да го освободиш, за да можеш да продължиш. Това може да ти донесе спокойствието и душевният мир, за който знам, че мечтаееш. Ще се радвам да ми пишеш скоро, че си успял да го постигнеш. До скоро мили ми приятелю! С любов Веси

© Весела Йоанну Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Писмото, което не успях да напиша... »

18 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??