Много, много далеч, през девет земи в десета… а може би не бе чак толкова далеч… живеел един цар. Всичко в неговото господарство течало по мед и масло. Икономиката благоденствала, а той по цял ден обикалял страната с черния си лъскав мерцедес.

          От всичко на света старият владетел обичал най-много царската дъщеря. Тя омайвала с неземната си красота. Кожата ù била като сочна праскова, очите ù – като две бистри езера. Винаги, когато се смеела, на лицето ù разцъфвала една дива роза, а откакто навършила 15 години, самият вятър се влюбил в нея и се вплел в косите ù. Всички поданици много я обичали и онемявали от възхита всеки път, щом я видели яхнала големия си чер харли.

          Но не щеш ли, случила се беда. Младата царкиня заболяла. Сочният прасковен цвят на кожата ù избледнял. Езерните ù очи с всеки изминал ден все повече и повече пресъхвали. Цветолистните ù устни повехнали, а косите ù, където преди живеел вятърът, вече падали бездушно на раменете ù. Ден след ден принцесата линеела. Почти не излизала от покоите си. Била толкова слаба, че дори не можела да удържа верния си харли.

          На царя сърцето му се късало от мъка. Той заповядал да отсекат главата на личното GP и се допитал до най-добрите специалисти в царството. Уви! Нищо не помагало. Ден след ден главите на лекарите хвърчели като зелки. Старият цар се видял принуден и издал декрет, според който, ако някой намерел лек за болестта на царкинята, тя щяла да стане негова жена. Много момци опитвали. Какво ли не пробвали. Носели златни накити, за да накарат розата на устните ù да цъфне отново. Пробвали със скъпи парфюми да оцветят вятъра в косите ù, но той и не нашепвал дори. Опитвали с най-отлежалите вина да върнат свежестта на прасковения ù цвят. Жива вода дори един юнак намерил да долее с нея бисерните ù езера. Но и това не помагало.

          Един беден, но честен младеж от дълго време бил влюбен в принцесата. Сърцето го боляло, че тя умира. Не знаел как да ù помогне, но смятал, че е негов дълг да опита, макар и да изгубел главата си за това. Момъкът имал само едно дънково яке и три жълтици в джоба, които му били останали наследство от баща му. Та тръгнал той угрижен към царския дворец и, не щеш ли, по пътя си видял един изнемощял старец с дълга бяла брада и хлътнали мътни очи да тършува из кофите за коричка хляб. Защото в царството наистина всичко течало по мед и масло, но хляб нямало.

          - Хей, дядо, вземи това дънково яке и трите жълтици, заровени в джоба му, па си купи някоя баничка.

          - Бог да те поживи, синко, за добрината. А ти защо така си се нажалил?

          Момъкът му разказал на две-на три какво му тежи, а старецът, който бил стар магьосник, му рекъл:

          - Не бери грижа. Аз ще ти помогна, с каквото мога.

          След два часа на портите на двореца похлопал един старец с дълга бяла брада и хлътнали мътни очи. Щом му отворили, той заговорил:

          - Идвам от много далечна страна. Дълъг път съм извървял да стигна до тук. Пратеник съм на своя господар, който ми заръча да предизвестя за неговото идване и изпраща това цвете като дар за красивата принцеса. 

          И старецът подал една саксия с дъхави теменужки, която веднага била отнесена в покоите на царкинята.

          Минало се така една нощ, а на следващия ден всички в палата се маели на чудото, което било станало. Цялата стая на принцесата била обрасла с дъхави теменужки. Подът бил застлан с тях. Атлазените завеси и балдахиновото ложе, плазменият телевизор, климатикът – всичко било обгърнато от виолетовата мъгла на теменужен дъх. Но най-вече компютърът. Той бил станал като жив плет от теменужки. Насред стаята, в един непристъпен теменужен кръг спяла самата принцеса. Тя бавно отворила очи и от двете езера бликнали две чисти сълзи. Лек бриз си играел с един от златокосите ù кичури. Насред лицето ù една дива роза се готвела да цъфне, а кожата ù била започнала да връща прасковения си цвят.

          Да, принцесата се оправяла. Царят не можел да си намери място от радост. Той наредил да претърсят царството под дърво и камък, но да намерят чудатия старец, който им занесъл теменужката. За два дена слугите му обиколили всяка кръчма в царството, всяка дискотека, всеки бар, всеки хотел, всеки ресторант. На третия ден случайно открили един старец с дълга, бяла брада и мътен поглед да гори някакви кашони, за да се стопли. Прибрали го те в двореца. Нагостили го, надарили го богато и го представили на царя.

          - Е, старче, къде е този твой господар, който дари това вълшебно цвете на нашата принцеса. Той успя да я излекува и аз искам в отплата да му дам ръката на дъщеря си.

          Старецът извадил една стъкленица с вода и рекъл:

          - Аз отделих душата на този човек от неговото тяло и се оказа, че тя е теменужката, която вече ви донесох. А тялото му, за да не загине без своята душа, превърнах във вода. Сега ви давам тази вода, полейте с нея теменужките и щом те я изпият, ще се превърнат в моя господар.

          Естествено в двореца не се маяли нито миг. Принцесата грабнала стъкленицата, изтичала до стаята си и поляла цветята. Те тозчас се преобразили в нашия млад и красив момък, когото царската дъщеря мигом обикнала.

          - Но как точно ме излекувахте? – поинтересувала се тя.

          Младежът се поклонил почтително и започнал да разказва своята история:

          - Изпървом, когато бях занесен във вашите покои, нищо не се случи. Но крилото на нощта се спусна, а аз продължих да бдя. В полунощ от черния монитор на компютъра се разля зелена светлина. Изплезиха се два зелени пламъка. Студен зеленикав огън лумна и обля цялата стая с безплътната си отрова. Беше дошъл от своя безвъздушен свят, свят без живот - вакуум на живота! Изпълзявал бе всяка нощ от дълбините на виртуалния си мрак, за да пие от вашата сила, младост и красота, принцесо. И този път бе дошъл, за да оцелее, но се оказа, че един-единствен теменужен полъх бе достатъчен да озари и стопли стаята, и зеленият леден огън, който ви бе изгарял нощ след нощ, се върна обратно в дупката, откъдето бе изпълзял.

           Историята на младежа била разтърсваща, но самата истина. От него ден завинаги зазидали черната врата на виртуалното зло. А двамата млади се обичали дълги години и до ден-днешен ги помнят как летят с един харли по белия свят, а вятърът се държи за косите им, за да не падне.