Прозвуча ми като обещание.

Прошепна го, произнесе го само с устни. И сякаш отпреди го знаех, чувствах, че ще го каже. Добре си бях научила урока - да не вярвам на думи, които не чувам - едва казани, от страх, че ще останат голи - ей така, просто прошепнати - без смисъл, без чувство, без обич. Хвърлени думи. Даже изхвърлени.

Този път бе различно - но какво ли разбирах аз. Нямах време да тълкувам - просто наблюдавах краткото движение на устните. Не слушах. Усещах.

Думите бяха кратки, но изпълнени с топлина. Бяха истински.

Да, прозвуча ми като обещание. И реших да повярвам - не исках да мисля какво ще последва, не исках да мисля изобщо. Знаех, че е обещание и го грабнах.

После не помня добре - дали бягах, дали просто вървях с големи крачки, не знам, но бързах за някъде.

Минавах покрай разни хора, слушах развълнувани разговори, звън на телефон, писък, звук от затръшване на врата, 220 км/ч на червен светофар.

Всеки се бе втурнал да свърши работата си, да постигне целта си, да сбъдне мечтата си...

Аз бързах за някакво обещание.

Че ще бъде изпълнено не се и съмнявах, не мислех за това, а исках да стигна възможно най-скоро. Обещанието щеше да ме чака. Стигнах и...

„Ще бъда там.”

Не беше.

А ми прозвуча като обещание