Жените започнаха да се качват в автобуса, като се подпираха една-друга, за да не паднат. Не бяха вече млади, а височината на автобусните стълби би затруднила и млад човек, както обичаха да се успокояват те. Бяха облекли най-хубавите си костюмчета, а косите им даваха вид на старателно вчесани. В автобуса се носеше онази миризма на сладък парфюм, комбинация от няколко различни аромата, която човек не усеща често, но когато това се случи – изпълва го непринудена радост.

- Я да ви видим сега по списъка – стана от мястото си шофьора и се обърна към насядалите си наборки – Всички ли сте тук, да проверявам ли ?

Жените се засмяха, сякаш беше казал нещо много забавно.

- Гергювата Рада ни са вижда, га че, а ? – чу се една от бабите в дъното на автобуса.

Всички се заоглеждаха, докато не откриха къде беше празното място.

„Бай Наско, целия рейс да напълните и тогава да тръгвате, място ще има за всички баби!“ – тъй бе казал кандидат-кметът, когато събра селото пред читалището предната седмица. Някой предложи да съставят списък с желаещите и още тогава запълниха бялата страна на един лист от стенен календар. Като видя, че всички жени се записаха, дори на Рада, която не се имаше много със съселянките си, ѝ се прииска.

„Иди, ма! Виж малко свят…“ – беше ѝ рекъл мъжът ѝ Георги тихо, но сопнато, та се престраши и сложи името си в списъка.

А сега Рада я нямаше, закъсняваше вече с десет минути и бабите започваха да се притесняват и да превъртат какви ли не възможни сценарии в главите си:

- Сигурно са е успала… - предположи една.

- Ами… Тя бавно върви, нали не е дубре с краката – махна с ръка друга.

- Олее, ми ако е станало нещо с мъжа ѝ?

Настъпи мълчание. Няколко жени захлупиха уста с шепа. Бай Наско беше слязъл долу да изпуши една цигара, а сега я хвърли на земята, настъпи я и се качи на стълбите.

- Еее, момичета, успокойте са малко, де! Чак вън са чувате… Ей къде е Радка – мъжът посочи с ръка някъде в далечината и бабите, които бяха покрай прозорците, се навдигнаха леко и започнаха да се взират.

Иззад бившия хоремаг се задаваше ниска, пълничка жена, която наместваше с една ръка забрадката си, а в другата носеше ръчно ушита торба от плат. От бързането се поклащаше наляво-надясно, като пингвин. Не след дълго стигна до вратата на превозното средство. Шофьорът ѝ подаде ръка, тя изпуфтя леко, но после успя да се качи.

- Пуу…Гуляму бързани… Докат’ стана, чи да сложа чайника за пупара.. Чи да нахраня прасето… Чи едно, чи друго… - започна да разказва жената, без да са я питали.

Тревогата у бабите бързо изчезна, когато бай Наско плесна с ръце и обяви:

- Айде, тръгваме! Ако на някой му са приходи я до тоалетна, я му стане лошо, да са обаждате, ей – няколко жени се изкискаха – Ще спра автобуса някъде и готово…

След това седна на мястото си, завъртя ключовете и потегли в посока морето.

Автобусът се движеше с малко под максималната позволена скорост по магистралата. На места имаше неравности и старите болежки на някои от пътничките се обаждаха. Бай Наско обаче ги успокояваше, че пътят бил още нов и трябвало време да се заглади.

С напредването на деня слънцето напече. Жените бяха развълнувани. Дори течащият по радиото дебат за евентуални увеличения на пенсиите не можа да ги накара да се заслушат. Щяха да видят морето за пръв път. По някаква случайност нито една от тях не бе ходила на море, само го бяха гледали по телевизията и от снимки, които им показваха децата. От много работа не бяха имали време. Или поне така казваха…

Пристигнаха някъде по обед. И те не знаеха къде – мястото бе красиво и усамотено. Шофьорът зави вдясно от пътя и паркира малко преди пясъка. Слизането отне повече време, отколкото предполагаха. Бабите бавно пристъпваха надолу по стъпалата, после се спираха, слагаха ръка над очите си и поглеждаха към блестящите води. Чуха се няколко цъкания от удивление. След като се събраха всички долу, бай Наско заключи автобуса и се отправиха към плажната ивица. Като нагазиха в пясъка, възрастните жени инстинктивно събуха пантофите и чорапите, след което продължиха.

Спряха се близо до водата, но не толкова, че да е мокро. Шофьорът стовари десетина черги до краката си:

- Айде, момичета, разпъвайте и сядайте, пък аз ей сега ши дойда, чи забравих едно нещо – каза той и се върна назад при автобуса.

Жените хвърлиха обувките си на една страна, постлаха набързо и започнаха да вадят коя каквото носеше от вкъщи. Когато бай Наско се върна с акордеон на рамото, неговите наборки вече бяха насядали. Някои режеха сланина върху вестник, а други раздаваха пластмасови чашки и наливаха безалкохолно. Засвири музика и не след дълго всички пееха „Луди млади години“, която беше неизменна част от всяко събиране на техния пенсионерски клуб.

После замлъкнаха, сякаш за да се насладят най-после на морето.

Рада стоеше на една черга по-настрани от останалите, с друга жена:

- Еех, гледай го туй море, какво е голямо… Да са изгуби човек в него! Ама едно хубаво ми става… Ей тъй, да стоя и да го гледам. Чи и да го слушам, биля, само… Да затвориш ей тъй очи и да си почиваш! Ама, къде ти туй спокойствие на село, те животнити чакат, искат си свойту…

- Пуу, тъй ни мина един бургазлия поне навремето, да ма вземи… - прекъсна я Стефана без да се усеща.

- А, ма, Стефано, я затвори очи – обърна се към нея Рада – Затвори ги и ми кажи, тъй, какво виждаш?

- Нищо не виждам, черно ми й…

- Погледни, ма, погледни по-дубре… Не са ли сещаш нещо, някой спомен? – отново я подкани тя и я чукна леко с ръка по рамото.

Стефана изсумтя тежко:

- Оох, сещам са не, ами…

- Какво са сещаш ?

- Сещам са, чи имам идин бюлюк трева да скубя в двора…

- Не такова спомняне, ма… От едно време някоя случка? – опита отново Рада с надежда.

- … Аз му виках на Васил да ни ги сади тез дванайси реда пипер, ама на! – продължи Стефана отнесена.

Рада си даде сметка, че не може да излезе на глава със съселянката си, затова млъкна и се загледа в морето.

- Охоу, ти къде отплава натам? – щракна с пръсти Стефана – Хубо, де, айди, ти кат’ затвориш очи, какво виждаш ?

Рада замижа и се вслуша в шума на вълните. Не отне дълго на спомените да изплуват:

- Ех… Млада съм, Стефанооо, млада… На чешмата съм, таз дето й долу на дирету… До мен са кисни едно родопско одеяло, пък ееей там отсреща съм нахвърлила другите да са цедят… Водата тиче от чучура в куритуту…! Ей го, навеждам са да извадя парцала, дет’ съм запушила дупката с него и … Хоп! … Моя Васил ма фаща отзад през кръста и са стряскам… Обръщам са аз и му забърсвам един мокър парцал през устата… Загребва после една шепа вода от другото куриту и ма напръсква… Тъй ли, му викам… Бъркам и аз… Пръскаме са кат’ лапита! – Рада сякаш наистина усети пръските вода.

Зад гърба ѝ жените се раздвижиха и започнаха да недоволстват. Беше завалял ситен дъжд, който се засилваше бързо. Скоро заудряха едри капки. Групата започна да събира постланите черги и да тича към автобуса, ако това можеше да се нарече тичане, разбира се. Преялият бай Наско не успя да се изправи от първия път, но видя добра опора в лицето на акордеона.

Отне им няколко минути да стигнат до превозното средство, но това време бе достатъчно, за да подгизнат целите. Качиха се и се настаниха по местата си. Бай Наско запали двигателя и пусна чистачките.

- Да пусна парнуту, на някой ако му е студену ? – обърна се назад и попита останалите.

Никой не му отговори. В автобуса цареше суматоха. Жените се притесняваха и се чудиха дали и по техния край вали такъв силен дъжд. Разсадът стоеше отвит…

Само Рада не ги чуваше. Нито пък усещаше студ от дъжда, който я беше навалял.

Тя бе отново млада и не трябваше да мисли за нищо.