Дали се очертаваше лоша седмица. Приключихме работа и както обикновено изчаках Филипа да излезем заедно до джиповете им отвън.

- Петро, извинявай...аз ще остана с мама Лу, имаме разговор - измърмори Филипа

Вървях към къщи. Е какво пък, майка и дъщеря,... може на някоя да е закъснял, все пак тук нощите са дълги и само луната им свети.

                     Съзерцавах трепкащите звезди на терасата на къщата си в Кукуция, нежен бриз подухваше, самотната ароматна свещ догаряше, ледът в чашата узо се бе разтопил.

Изплува от нищото образът на Хрисанта...Хрисанта, не я споменах тогава пред Филипа.

                      Хрисанта, тя беше внучка на баба Хрисанта и дядо Георги, аз внук на баба  Мария и дядо Петър. От дълго години семействата  живеят в мир и  разбирателство. Семейството на баба Хрисанта, каракачани, се заселват в село, тогава прадядо бил кмет, а двора бил негов, подарил им двора, помогнал за къщата, други селяни го последвали, подарявали инвентар, продали им нива.

Тогава бабите ни били деца-връстници и едно друго се учили на български и гръцки, майките им покрай децата, и те намирали общ език и работа.

А Мария и Хрисанта били неразделни приятелки, заедно учили, заедно били учителки в село. После се родила моята майка Вера и леля Светла, те също били приятелки, студентки в ИСИ и се омъжили за състуденти, и сме се родили ние, Хрисанта и аз. Били сме три годишни, когато родителите ни заминали на работа из Близкия Изток, Ирак, Сирия., а ние сме били акредитирани на село при баба и дядо. Гледахме  се с Хрисанта на черно-бели снимки като малки деца, после снимки с другите деца от махалата, ние стърчим две педи над другите.

Свободен режим на отглеждане, и в двете къщи е имало две детски легла, и кой където замръкне там яде и спи. Слушахме в захлас приказките на старите за едно време. А бабите не стояли със скръснени ръце, баба Хрисанта ни учеше на гръцки, баба Мария на френски и да рецитираме.

А дядовците пък, ни учеха да не се страхуваме от тъмното и от животните.

Родителите ни изпращаха от чужбина шарени дрешки с картини, маратонки, якенца.

Още тогава баба Хрисанта ни надяваше наобратно долните блузки или гащите '' против уроки''.

Вероятно е била права, защото не си спомням с Хрисанта да сме се разболявали или да ни урочасват, а бяхме хубави, червендалести деца, които ядяха по пет пъти на  ден, и пиеха прясно мляко с пчелен мед, и играеха на воля из улиците.

Дядо Петър ни учеше как да се бием и защитаваме с тояги, а дядо Георго на хитрости, като се скараме е по-големите деца '' Удряш първи и бягаш, нека ви гонят...'' А ние с Хрисанта прилагахме и това, ако някой по-голям иска да се бие или скара с нас, единия прикляка незабелязано зад него, другия го бута назад, и в суматохата ние сме си в къщи и държим тоягите в ръце. Малко или много сме вдъхвали респект, така да се каже.

После родителите ни, като всички нормални деца, ни влачеха на балет, акордеон или вече модерния английски, докато не откриха спортните клубове, Схващахме бързо, радвахме се на белите дрехи и коланчета, или ядосано биехме по боксовата круша на тренировки.

Бабите ни стриктно държаха да имаме някаква дреха надяната наобратно, и го напомняха на майките ни. Макар и по-едри от другите деца, не се заяждахме  с тях, отстъпвахме им, макар да знаехме, че винаги единия ще пази гърба на другия.

Настъпиха промени и в отглеждането ни, вече не ни къпеха на село в едно корито, или да се събличаме или обличаме заедно, всеки спеше при  баба си.

Примирявали сме се, щом бабите казват, значи е правилно, много сме знаяли и обръщали внимание , че единия имал такова, пък у другия онакова. Но никога не сме се срамували да се държим за ръце на път за училище или обратно. И  защо ли не сме обръщали внимание на други момичета или момчета. Даже и на дискотеки бяхме заедно, като сиански близнаци. Като гостуваме на село, при баба Хрисанта говорихме на гръцки, при баба Мария на френски.

Тогава баба Хрисанта ни гледаше малко тъжно, извръщаше се на една страна и бършеше сълзите си, но не забравяше да ни напомни за дрешка носена наобратно или да е съшита някъде с червен конец.

                Абитуриентските балове минаха, подготовка за приемни изпити.

Баба Хрисанта ни привика, очите й зачервени от плач.

- Деца мои - започна тя - Искам да ви кажа, че е най-добре  да се разделите. Знам, че ще е трудно за всички, знам че се харесвате, но не искам един ден да страдате, да се обвинявате...Най-добре е да се разделите сега, послушайте ме...

И се разплака. Ние с Хрисанта само се споглеждахме, не знаехме какво да кажем или да направим. Стояхме като в несвяс, аха и ние да се разплачем.

Баба Хрисанта ни прегърна и тихичко зашепна.

- За ваше добро е деца мои...така поне ми казва животът, не успях да го склоня, а и той не ми каза нищо повече. Прегърнете се, останете си неосквернени и с вашата обич...

Тя ни побутна един към друг. Прегърнахме се като непознати.

- И  не казвайте никому за тази ни среща...Останете си неосквернени и с вашата обич - шепнеше отново тя - Не забравяйте да имате дреха винаги наопаки върху вас, или съшито някъде с червен конец, това ще ви пази...

Пътувахме мълчаливо и тягостно  към града. Погледнах я, прибърсваше сълзи и нослето си.

                  И се разделихме. Аз записах модерното Икономика и компютърни технологии, а тя право.

После родителите ми казаха, че се прехвърлила в Института към МВР.

Учех, тренирах, впуснах се по момичета, сякаш исках да наваксам, задето съм бил заложник на любовта си и съм се омотал из лабиринта й.

Дипломирах се, и сега накъде.

И от къде излезе онази мода за късо подстриганите момчета, после им лепнаха '' борците ''.

Вярно, физически бях доста добре сложен, но не се перчех, не злоупотребявах с това, даже се чувствах малко притеснен  да стоя зад монитора, да тропам  по клавиатурата някакви цифри, да се правя на преуморен и като другите колеги от работата да вървя като пребит по коридора и стълбището.

Недалеч от учреждението където работих по тротоара видях някакви да се бият, раздърпан човек, счупени очила, разпиляни листи,... намесих се, поударих някои по-сериозно за да ги укротя. Улични камери заснели боя. Кой виновен, кой не, хайде в ареста за дребнп хулиганство.

- Но, аз не съм участвал в тази разправия, случайно минавах от там на път за в къщи - опитах се да се оправдая 

- Щом си бил там, значи си виновен - бе отговорът

И вече съм редовно регистриран като нарушител на обществения ред. И при всяко подобно събитие, призовка и давам обяснение къде съм бил, свидетели. А всички ме канеха на партитата си, на дискотеки, и се разбягаха. Даже и няколко момичета, които ги бях извадил от калта и ми се кълняха в признателност, ме отбягваха. Временно явление си мислех. Но грешно съм си мислил, навсякъде  досието ти те следва.

Още не съм казал добър ден на родителите си и честитка от районното за справка. Стори ми се, че мярнах Хрисанта, може и да работи тук, нали е юристка.

'' За справка...'', но който те види да излизаш от Районното си мисли или е потърпевш или виновен за  нещо, и като те видят по-едър, аха не е потърпевш.

Хоп, набързо съкратиха позицията ми и съм  '' безработен интелигент'' търсещ препитание.

Тръгнах по фирми, по обяви за работа , отговора едентичен '' Ще ви се обадим..'' или '' Закъсняли сте господине, вече назначихме човек ''. Идваше ми да се хвърля от моста. То добре, ама ще се изцапам от тинята, защото няма вода, или ще се закача на някой сух клон и да си скъсам ризата...

            Поредната ''справка''. Чакам в стаята, гледам през желязните решетки свободните врабчета навън . В стаята влезе жена. Погледнах я Хрисанта. Станах от стола пъргаво.

- Добър ден Госпожице, ...каква лоша среща - казах тъжно

- Да гражданино, лоша среща. Имам няколко въпроса, къде бяхте...познавате ли ги,... намесихте ли се, защо...

Слушах я. Не. Гледах през нея. Най-добрият човек за мен, да ме разпитва като престъпник.

Наведох виновно глава.

- И внимавайте, ще бъда безкомпромисна, ако в нещо сте виновен - ядосано приключи

Натисна звънеца, влезе дежурния полицай, тя излезе. Още стоях с наведена глава

- Хайде, свободен си - и ми посочи отворната врата.

             Предстоеше  някаъв оспорван футболен мач в неделя. Гледам разни пъпчаливи тийнейджъри да скандират нещо, да развяват шалчета, знамена, да ритат кошчетата за боклук по улицата.

Засърбяха ме ръцете, поогледах се...Хората забързани по делата си въобще не им обръщаха внимание. Забързах се и свих в първата пресечка. Можех ли да се намеся, ...а избягах.

- Мамо, тате, хайде да вървим на гости на баба, дядо, не ми се стои тук.

Съгласиха се. Вечерта ядене, пиене, приказки. Сутринта се обадих на баба Хрисанта и дядо Георги, и докато се черпим с ракийка, дойдоха и родителите на Хрисанта. Закуската прерастна в обяд, обяда във вечеря. Родителите потънаха в спомени за работата си в чужбина, бабите се надпреварваха какво да сложат на масата.

Помислих си, че в понеделник ще ми се размине. По телевизиите давали репортажи за истински бой  по трубуните на стадиона, после извън него, полиция, линейки,...бързи интервюта.

Погледнах отново през решетките. Хубав облачен ден е навън, къде ли са избягали врабчетата.

Вратата се отвори и дежурният пропусна Хрисанта, стиснала здраво папка.

Станах от стола.

- Добър ден госпожице Добрева

- Добър ден, не ставайте. Направо, къде бяхте в деня на мача - попита тя строго

- На кой мач

- Как на кой, не знаете ли, че вчера имаше футболен мач и саморазправа между феновете на двата отбора - ядосано отговори

- Не, не знаех, аз по принцип не гледам футбол по телевизията

Тя ме изгледа смразяващо

- Не по телевизията, а тук на нашият стадион

- Ами не, бях на гости в едно село с родителите си, после дойдоха и твоите родители, можеш да ги питаш, включиелно баби и дядовци. Върнахме се днес сутринта в 8 часа - заговорих й на ''ти'' с равнодушен тон.

Нищо не трепна по лицето й, или да притаи дъх. Дали очите й този път ме гледаха съжалително, или да притъпят бдителността  ми към следващите въпроси.

- Да знам, мама още снощи ми се обади, че сте били заедно...Можеш ли в 18 часа да се срещнем в барчето, в градинката пред нас, така де дето живеят родителите ми, аз живея в друг квартал.

- Да, ще бъда там в 18 часа.

Последва отново звънец, дежурният '' Свободен си '', показа отворената врата...

              Пийвах кафе, няколко залъчета торта. Мислех си, тя не е виновна за нищо, просто съвестно изпълнява работата си, какво от това , че сме били като брат и сестра...

Бам, бам,бам забиха слепоочията ми '' Деца мои, искам да ви кажа, че е най-добре да се разделите...Не искам един ден да страдате, да е обвинявате, така поне ми каза животът...'', това бяха думите на баба Хрисанта преди време.

Колко права е била. Можеше и да не се случи подобно нещо, но ето случи се.

- Извинявай, позакъснях  малко - мутираше гласът на Хрисанта

Станах веднага, усмихнат и с жест я поканих.

- Е, работата не е парче масло да го отрежеш точно, случва се. Не очавах да те видя в тази роля,... поздравления, радвам се за теб.

- Благодаря, но да оставим комплиментите за друг път - отново гласът й стана твърд - Не обвинявай системата, това е практиката навсякъде по света. Как се е стигнало незнам, но имаш архив при нас, а дали си виновен или не, проверка от нас го установява...За други мотиви няма да говоря, гледал си много филми, изчел си много книги. Уморих се, не мога и не искам да те гледам такъв. С какво мога да ти бъда полезна, само със съвет, който искам да си остане между нас и тук. Трябва да заминеш някъде из чужбина, просто да не се обновява непрекъснато папката случай-призовка-разпит ...

Замини някъде за известно време, сега поне не съществуват визи, формалности. Съжалявам искрено, че така се получи между нас. Просто ти давам съвет, ти избираш.

- Госпожице Добрева, извинявай Хрисанта, знаеш не съм злопаметен, но ти благодаря за съвета. Мислил съм по този въпрос, вече нищо не ме свързва с града.

- Бих ти предложила Атина, има много българи и е най-близо, Защо баба ни учеше на гръцки...

- Какво да протакам тогава, до следващата призовка ли, другият понеделник тръгвам. Благодаря още веднъж за всичко.

- И не забравяй заръката на баба, винаги една долна дрешка да е наопаки или съшито с червен конец

Довиждане и на добър път.... не оставай с лоши впечатления от мен.

              Споделих с родителите си за работа в Гърция, скрих подробности за папката. Като стари гурбетчии ми пожелаха късмет.

Отскочих и до село, бабите се разплакаха, дядовците натъжиха.

Заех мястото си в автобуса. Сред изпащачите и Хрисанта. Гледаше ме, прехапваше устни, показваше с два пръста '' V ''. Големите й очи не мигаха втренчени в автобуса.

Дали е дошла да се убеди, че заминавам и да си спести неудобството да ме разпитва.

Или,... какво или.

Автобусът  плавно потегли. Тя скришом помаха. Извърна глава, вероятно е заплакала.

               Някъде из Кукуция пропя петел.  Звездите се бяха изпокрили да спят.

               Огненият червен слънчев диск плахо се показваше на хоризонта.

               Започваше един нов ден, изпълнен  с очаквания и надежди...

следва.....