7
Старата Аманда е починала – съкрушителна новина за жителите на китното селце, свикнали с присъствието ѝ. Всеки научаваше по нещо от нея. Думите ѝ – благи, свежи и мъдри – облагородяваха мисълта на младите, които трябваше да вдигнат това място от калта и да го понесат на ръце към по-светли времена.
Деветдесетгодишната жена бе най-възрастната жителка на селото. Отдавайки му сърцето и душата си, му помагаше с опит и подкрепа в трудни моменти. Изпълнила дълга си, пое към свят, облечен във Вечност.
Джо Гиър и Алън Вали влязоха в пощата, за да станат свидетели на мъчна картинка. Младите момчета тепърва щяха да се сблъскват с трудностите на битието – това бе само началото.
– Джо, влез пръв в стаята! Ти си по-смел от мен! – Алън не изпитваше огромно желание да поеме инициативата. Невинаги е хубаво да си най-смелият. Понякога това може да ти навлече проблеми и главоблъсканици.
По челото на Джо се стекоха капки пот. Притеснението му придаде вид на болен човек. По нищо не личеше, че ще направи решителната крачка.
– Земята вика Джо! Замръзна ли? – приятелят му се кикотеше и кръжеше наоколо като оса в полицейска униформа. Детинското му държание прозираше изпод дрехите му като отвратителен белег след изгаряне.
– Няма нищо. Притеснен съм, не знам на какво ще попадна – Джо се отрезви, изричайки тези думи. – Да влизаме – побутна вратичката, за да се разкрие пред тях картината на първата смърт, която разследват.
Влязоха в малка, прашна стаичка. Алън удари рамото си във вратата и изохка. Русокосият му приятел, напълно погълнат от обстановката, не отрази проблема му. „Май се побърква...“, помисли си Алън, докато разтриваше болезнената зона с длан.
Видът на безжизненото тяло на Аманда ги прониза. Като че ли всички ветрове на света се разразиха над тях.
От сините ѝ устни се процеждаше засъхнала струйка кръв. Бялото ѝ лице изглеждаше отблъскващо и отвратително. Очите ѝ – подути и готови да изскочат от орбитите си – приличаха на строшено коледно украшение.
Младите полицаи се загледаха в нея, попивайки и най-дребния детайл от стряскащата ѝ външност. Джо не издържа и повърна. Гърлото му се напълни с лиги. Слузестата течност изскочи от разстроения му стомах като изстреляна тапа от бутилка на шампанско.
Алън се обърна, за да не става свидетел на това. Съприкосновението на повърнята с голия под го накара да настръхне. Приятелят му издаваше ужасни гърлени звуци – като че ли повръщаше стомаха си. ,,Точно сега ли реши да драйфаш...’’, изкрещя груб глас в съзнанието на двадесет и пет годишния Вали, който стисна силно носа си, за да не го последва.
Стъпките на Питър Мърфи отекваха в коридора. Сякаш към тях се приближаваше кон. Когато напълнелият мъж влезе в стаята, възкликна, погнусен от двойната изненада, която го очаква.
– О, Боже! – извърна поглед от трупа на Аманда. – О, Боже!!! – почти изкрещя, след като видя гърчещото се момче и слюнките, събрали се на локва пред краката му.
– Изведи го оттук! – заповяда на Алън. Сякаш искаше да се отърве непременно от присъствието им.
– Хайде, Джо, да излезем на чист въздух – младежите напуснаха стаята и пощенската сграда.
– Неопитни деца... – Питър ги изпрати с пренебрежителен поглед, след което се зае да почисти гнусната течност.
© Димитър Драганов Всички права запазени