Пътници в зимната нощ
Светещите кули на града вече не се виждаха, те бяха прекалено далеч.
Тук цареше светлината на звездите, а те изглеждаха толкова големи, сякаш още малко и ще завалят по земята като снежинки. Оттеглилият се вятър беше отстъпил мястото си на зимната тишина.
Гората изглеждаше като жива, натежалите ѝ от снега клони се бяха надвесили зловещо като хиляди ръце над пътя, все едно ей - сега ще го заличат. Никой скоро не беше минавал по този път. Каменните му плочи бяха покрити със сняг. Тук беше като земя на забравата,но едновременно с това всичко вдъхваше странен покой.
Тропот.
Най - неочакваното нещо, което някой можеше да чуе в някоя зимна нощ, особено на такова място, тропот от копита, но ето - чу се.
Ставаше по - силен.
В мрака запламтя светлина от огън, но не огън от пожар, по това време беше невъзможно, това беше опитомен огън, огън, затворен във фенери.
Конете пристъпваха бавно, умората беше покорила и тях. Ездачите едва държаха ръцете си протегнати с фенера в тях, за да виждат къде отиват.
Тежко беше да се пътува в такива условия. Мракът, студът, всичко те караше да се чувстваш неспокоен и едновременно с това и уморен.
Няколко фини снежинки се спуснаха от небето. Последваха ги още хиляди.
Толкова беше красиво.
Сякаш наистина звездите валяха, но не, те си стояха все така на небето, а снежинките станаха все повече и повече.
Ездачите дори не вдигнаха поглед да се полюбуват поне малко на танца, който се играеше сякаш специално за тях, не направиха нищо, бяха твърде уморени.
Пътят продължаваше да се вие още дълго през гората. Монотонният тропот на конските копита бе единственото, което смущаваше тишината...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаел Всички права запазени
