30.04.2017 г., 23:58 ч.

Пътуващият 

  Проза » Разкази
598 0 0
2 мин за четене

От дълги години пътувам. Преди петнадесет, избрах първата си дестинация и със събираните трудно пари, купих билета си за влака. От тогава, не съм се установявал никъде за повече от три дни. Това е правилото ми. Избирам, качвам се, пътувам, слизам, пребивавам и после отначало. Не ми омръзва. Нови хора, традиции, природа, чист въздух, млади, стари хора, непознати лица, неизказани истории…

Сядам на поредната недокосната от мен пейка. Наслаждавайки се на красотата, необятният хоризонт, слънцето, малките бели облачета в небето, с кафе, от машината край пътя, в ръка, срещам човек. Никога преди не съм го срещал, именно това обичам в пътуванията. Непознати очи, нечути думи, непонятни разкази, несподелени емоции.

Беше мълчалив. Разчитах по уморените му ръце тежко минало, изпълнен с труд живот, мъка в очите му, стрес и притеснения, които тежат на гърба му. 
Говорехме си може би с часове, гледахме се. Разказа ми сякаш шепнешком за децата му, които го напуснали. Две момичета и едно момче. Момичетата заминали доброволно да учат в чужбина, а момчето - отдавна ги напуснало, катастрофа… Ги? Него и жена му. Тя била много хубава, грижовна, страхотна домакиня, любяща съпруга и най-добрия му приятел. Рак…злощастен. Каква ирония, не харесвала и не вярвала в зодиите. Романтичка. Изстрадал човек беше…все пак - позитивен. Твърдеше, че нищо не е загубил. Те не са си отишли. За малко са се разделили. Винаги ги носел със себе си. Навсякъде. Никога не се бил сбогувал с тях. Нито със сина си, нито с жена си, момичетата рядко му се обаждат, но все пак го правят. Белезите зад загадъчната му усмивка сякаш леко прозираха. 
Силен човек, определено. Силна воля. Несломим дух. 

Не съм го срещал преди. Но го харесах веднага. Влюбих се в историите му, пленяващи, докосващи, завладяващо разказани, със съчувствие прочетени - по бръчките на лицето и ръцете му, леко присвитите очи и приведената надолу глава. По белите му косми си личеше колко години стоят зад него. Приятен човек, но някак загадъчен ми се стори. 

Затвори очи за кратко. 

В това време почувствах лек бриз. От непознатият нямаше и следа, нито от кафето му. Вероятно го беше отдавна изпил.

Станах. Огледах се. Морето, което се разкриваше пред мен, отново заговори тихичко. Чуваше се леко плискане на водата в бетонната стена, а аз, отгоре, погледнах към дълбокото. Непознатият явно се беше скрил. На негово място сега седеше тъмно отражение, което леко се поклащаше с водата…

© Евгения Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??