Пъзелът на живота

                    На Х.,благодаря ти,че сподели тази история с мен…          

   Съдийката чукна три пъти с чукчето и закри заседанието. С един замах сложи край на брака ми. Погледнах към бившия ми съпруг, който сияеше до бременната си любовница.

   Нещо ми се преобърна в стомаха ми, а в устата ми загорча. Изхвръкнах от залата и бързо затрополих по мраморните стълбища. Не виждах и не чувах нищо. Не помня как се прибрах и превъртях два пъти ключа в ключалката.

    Мислите ми кръжаха като оси в главата ми. И жилеха яростно... Обичах Владо, дадох му любовта си, гладех ризите му, готвех вкусни ястия, подреждах със стил масата, чистех дома ни, бършех мебелите, не оставях и прашинка по тях…, но не можах да му родя дете. От там се разпаднаха нещата. След ходене по доктори, неуспешни опити за  ин витро, любовта му се изпари и вече не бях неговото „слънчице”…

   Остана ми само работата в института,  издигах се нагоре по стълбицата, защитавах дисертации по биология, вкопчих се като удавник в проектите. И си  затварях очите. Стисках очи и се преструвах, че не виждам  няколко месеца как ми изневерява.

    Не се чувствам добре…Душата ми е свита  като пашкул. Объркана съм. След двадесет години брак не зная как ще живея сама. Самотата и отчаянието ме разяждат и не виждам как ще стъпя на крака. Животът ми се обърна триста и шестдесет градуса.

   В нашето родопско село, в което съм родена, на жените, които не раждат деца им викат – яловици… Яловица…яловица…думата се забива в мозъка ми и кръжи като балон в главата ми…Избухвам в сълзи…Истината ме замайва…дере ми сърцето…оставам без душа…

      След месец   прочетох в интернет за скок с бънджи. Записах се без много да му мисля. Ще скачаме от един тридесет метра мост. Сърцето ми лудее от адреналин. Надявам се въжетата да се скъсат и да полетя в пропастта…или в безкрая… Нищо такова не се случи. Носех ловджийски нож в джоба, но ръцете ми се разтрепериха и не направих нищо. Оцелях…може би защото съм страхливка, оцелях…

     Измина още една седмица в пустота и без посока. Връщах се уморена у дома, отварях хладилника, а той зееше празен насреща ми. Понякога намирах изсъхнал морков и листа от маруля, хапвах и лягах без сън в огромната спалня.

      Когато ми предложиха да замина в ЮАР по един проект аз приех веднага. Ще спасяваме животни в дивата природа.

  Стегнат два куфара, метнах последен поглед в огледалото. Зелени, бистри очи се кокореха насреща ми, бледо лице, свъсени вежди...не беше хубава картина...но преглътнах и стиснах устни. Ще карам ден за ден...

……………………..

     Нахраних малкото лъвче с биберон и  го сложих в клетката. Метнах се в колата и вдигнах пушилка по пътя. Пътищата не са хубави, намирам се на стотина километра от границата с Лесото. Обадиха се за намерено лъвче, останало самичко, най-вероятно майка му е застреляна от ловци.

    Давам газ, надувам климатика, но отвън жегата е убийствена. Слънцето е нажежило тавана на колата ми. Вече няколко часа карам, когато климатичната инсталация се повреди. Вир вода съм. Косите и дрехите ми полепнаха по мен. Лъвчето спи и похърква тихо. Карам по един второстепенен или третостепенен път и след няколко часа трябва да се кача на магистралата за Дърбан. Унасям се от горещината и умората, притварям за малко очи, когато изведнъж виждам пред себе си очуканата каросерия на пикап. Стъпвам на спирачката, но не успявам да спра…Чува се тряс…тряссс…стържене на метал о метал и предницата на колата ми се забива в пикапа.

    Гледам ужасена как трима чернокожи излизат и се втурват към мен. Стоя като гръмната в колата и не смея да мръдна. Единият се просяга, отваря вратата ми и ме издърпва навън. Наобикалят ме и започват да крещят на диалект. Аз се извинявам и ръся…сори..сори… Ядосани са и като разбеснели носорози ме гледат. Единият ме блъска по рамото яростно, а другите се захилват. Гледам и не вярвам на очите си… Отстрани гора, пустош, жива душа няма…Ей сега загазих здраво… Белите им зъби се оголват насреща ми като диви зверове…Единият ме хваща за гърдите и аз онемявам от ужас.

…………..

                   Золтан

             Връщах се от сондата  и карах  изморен след дългата смяна, когато видях трима чернокожи да измъкват от колата бяла жена. Русата й коса беше вързана на опашка, а дребното й тяло се олюляваше. Ръкомахаха и крещяха като обезумели. Когато видях похотливите им погледи, които й хвърляха, кръвта ми забуча в главата. Единият се просегна и я задърпа за гърдите. Щяха да се гаврят с нея в това забравено от бога място. Издърпах колта от жабката, който ми е винаги под ръка и слязох от джипа. Ей сега, ще ви подредя, отрепки такива...

    Приближих се и размахах пистолета. Те бяха младежи на около тридесетина години. Гледаха ме нахално и злобно. Нищетата и беднотията ги бяха направили лоши. Не мърдаха и продължаваха да се взират в мен. Стояха като истукани. Но бяха с голи ръце, каквито и бабаити да бяха…Кипнах! Ние сърбите бързо кипваме! Стрелях на метър от крака на единия и тогава те хукнаха към пикапа. Потеглиха с мръсна газ. Каросерията не беше пострадала много, само огъната ламарина и стоповете.

     Жената ме погледна със зелените си очи. Беше пребледняла и полудяла от ужас. Осъзна, че беше се разминала със смъртта си. Тук, в тези пущинаци….щяха да я насилят и да й прережат бялото гърло…нямаше закон, нямаше съд и полиция…далече от цивилизацията…

    -  Какво правиш тук? Луда ли си? – разтресох я за  раменете, защото тя мълчеше от шок като онемяла.

         Колата й беше смачкана и не запали. Заключихме я, взехме клетката с лъвчето и се метнахме на моя джип. Дадох й бутилка с вода. Тя отпи бавно. И тогава заплака. Сълзите  се търкулваха по бузите й, ръцете й трепериха неистово. Потъна на седалката. Протегнах ръка и я прегърнах. Сви се до мен  изгубена, объркана и уплашена. 

 Карах към дома ми  в Дърбан. Свечеряваше се. Прибрах се в дома си с изплашена жена и малко лъвче.

………………………

      Сега съм Веселина Божич. Останах при Золтан след онази нощ. Той е хубав, открит и смел мъж. Не ме пуска да обикалям по диви места. Работя във ветеринарна лаборатория към зоопарка.

               Отпускам щастливо глава до силното рамо на съпруга си. Гледам към наедрялото ми тяло, в което бие едно малко сърчице…

     Бог ми върна радостта и щастието…Благодарна съм …

      Пъзелът на живота ми взе да се подрежда…Една среща сред  нищото – беше  за мен нова съдба…

,.............

https://news.bg/world/balgari-v-yuzhna-afrika-zastrasheni-sme-maroderi-palyat-i-grabyat.html