***

      Георги дълго седя в тишината на тъмната стая. Не беше усетил кога се бе мръкнало. Стана и запали лампата. Огледа се. Нищо не се беше променило, а сякаш всичко чуждо му беше. Още не можеше да се отърси от чувството, че като агне го бяха натикали в най-тясното място на кошарата. Той, който отдавна беше захвърлил булото на лъжовната мъжка жажда към женско присъствие, скоро щеше да бъде заобиколен от цели три жени. Георги потръпна и сгърчи се някак всичкото, което беше останало от него. Майка си и снаха си Велика ги обичаше и уважаваше, но някога  се беше влюбил в още една жена. И тя беше същата, която захвърли и стъпка в боклука неговото сърце. Затова вече нямаше такова. Не му и трябваше. И ако момичетата ги приемаше, защото бяха частица от брат му, то онази, за която трябваше да се ожени сега, му бе противна. Той знаеше, че една жена можеше да те роди, милва и обича безусловно, но тя беше родната ти майка. Друга обаче, можеше да ти изтръгне всичкото из отвътре и да го захвърли на пътя, кучетата да го ядат, без дори жал да има в себе си, че и ти си човек.

     Беше се върнал, но му се искаше да живее сам и за себе си, и не му трябваше нищо друго, освен подслон над главата и малко храна. Но всичко се бе изменило. Сега беше нужно да развали плановете си за спокойно и безбурно съществуване. И всичко в името на това, момичетата да са добре. Георги бавно оглеждаше стаята. Светлината от лампата хвърляше сенки, лутащи се също като погледа му. Припомни си разговора с леля си и как страшно се беше ядосал, когато тя му каза, какво е намислила.

     - Най-добре ще е,чедо, да се задомиш. – беше започнала още в началото.- То след войната, колкото ти се ще, има за избор! Аз, обаче, се пулих (в смисъл гледах,мъчих се) да ти намеря някоя, която няма много челяд. И да гледа добре момичетата, и да е в затруднение, че да те вземе такъв, малко дето си кекав*.

Георги тогава прижълтя и почти се изправи от стола, но погледа му се спря на завесата висяща отсреща.Тя мърдаше, а зад нея ясно се очертаваха двете момичешки фигури, заслушани в разговора на възрастните. Той седна отново и стисна устни, ама му засвяткаха в ярост очите:

      - Не съм тръгнал да си търся жена! И съжаление не ми трябва!- проскърцаха думите му в пространството. - Казах ти, че ще ти дам пари да ги гледаш!

Старата хитро наклони глава, само за малко сведе очи, колкото време да мине и той да се успокои. После пак продължи да хортува*:

     - Е, че като не искаш, на зорлен не става! Ще да я предложат на Кънчо Плявата, като няма къде да иде. Ти, нали помниш Плявата?

   - Помня. – стегна се Георги. Спомни си, че онзи беше мазникът на селото. Отвратителен дебелак с увесено шкембе, зачервени от пиене бузи и нос. А, очите му, като на невестулка, лакомо обхождаха всичко, що видеше – от момите, до булките, стига поли да имаха и да можеше да ги щипне, там, където не беше позволено за всеки. Опак човек беше. Някога на млади години Плявата се беше задомил, но булката му нещо полудяла и само след година сама сложила край на живота си.

   - То, старичък е, ама кой да я вземе! Не е от наше село булката. От далече я довлече  Бончо, на леля ти Сийка, синът. Ама го взеха за войник и се не върна.Умрял там. А, тя бедна, а и трудна! Първескиня ще е рано напролет.Не и било късмет! Какво да се прави, като Сийка има още синове. Ще гледа тези, дето са живи, че хаир да види!

Георги не издържа. Изправи се и закрачи напред-назад из стаята. Нещо го беше задушило още докато говореше Старата. Тясно му беше някак, притеснено и кахърно на  душата. А и друго сега мира не му даваше:

    - Как и казват? – попита той.

    - Мика*, ма той Плявата, като я вземе, ще да…- занарежда пак леля му.

    - Стига!  Да не сте полудели,че за него да я тъкмите? – раздразни се още повече Георги.- Тоя и куче едно време уморяваше, пък жена и дете…

Леля му хитро се подсмихна и по нейното набръчкано, забрадено с тъмна кърпа лице заиграха тръпки:

     - Че за кой, като ти не искаш? То сега жените са повече от мъжете, а всеки гледа да се устрои.

    - Добре! Разбрах! Съгласен съм! И нея ще взема, и децата! Я кажи ми сега, как ще стане тази работа? – може и да говореше, но не вярваше сам на себе си Георги, че дума беше дал за такова нещо.

     И сега, стоеше сам в притихналата къща. И сега, душно му беше. Неусетно беше влязъл в стаята, където преди спеше майка му. На скрина, най-отгоре, покрит със слой ситен прах лежеше вързоп. Георги протегна ръка и докосна възела с пръсти, после изтупа прахоляка и развърза кърпата. Най отгоре, прилежно сгъната имаше комплект женска премяна. „За снахичката, като ми я доведеш.” – беше му казала някога, майка му. Изведнъж той грабна дрехите и за малко да ги захвърли в наслоения с прах ъгъл на стаята, но ръката му спря. Бавно, сякаш в сън, Георги постави купът на леглото. Най – отдолу се разкриха още два вързопа. В единият имаше дървена кутия с нанизи пендари и гривни. В другият - две глинени бурканчета бяха затворени. Той знаеше какво има в тях. Бяха пълни със сладко от тикви, най-хубавият и дъхав рачел, който майка му правеше. Когато беше момче, той много го обичаше и винаги, когато беше тъжен или сърдит неговата майка му даваше да яде от дъхавият кехлибарен сироп. Нещо топло и мило се разля в душата на Георги. На мястото, където вместо сърце, сега биеше камък, затрептяха вълни и като от земен трус леко се пропука скалната обвивка. Само нежните майчини ръце можеха, така да стоплят всичкото в него. Не, не беше забравил колко лековити са те, но животът му беше поднесъл сироп от киселец*, който развали вкусът и разхлаби желанието му за човешка топлина. Георги бавно зави кутията и рачелът. Дрехите той  остави забравени на леглото.

***

    Утрото беше мрачно. Ситен дъждец пръскаше като през сито и по керемидите на къщите, по набраздените кафяви стволове на дърветата и по зиданите камъни в дуварите, засияваше лъскавина. Мътна беше рекичката и слаб ветрец обрулваше изостаналите цветни листа, още по-ярко блестящи с лакираната си от дъжда повърхност.

 Георги беше станал рано. Криво-ляво беше обръснал брадата си, изчистил и лъснал лицето си, за да се вижда белегът по-добре и да няма съмнение, кой какво щеше да вземе. От скрина беше извадил везана риза, запретнал беше ръкавите, че да са до лактите и сега всеки можеше да забележи грозната набразденост на дясната му ръка и липсващите пръсти. ”Нека да знаят, че може да не съм Плявата, но не съм и човек вече!” – помисли си той. – Да им е ясно, че от мене цъфнали трендафили и китки невен няма да видят, а на омайничето коренът отдавна е изтръгнат.”*

    Коридорът в Кметството беше мрачен и тесен. Олющените стени навяваха мисли, подобни на тези, които мрачното дъждовно време сипеше навън. На скованата, разкривена от времето пейка седяха две жени. Едната беше млада, а лицето ѝ леко бледнееше. Другата беше забрадена и облечена в тъмни дрехи, старица.

      - Не се тревожи Мико! И подслон ще имаш, и храна, пък и покрай момичетата, и нашето ще се гледа и расте. – тихо говореше възрастната жена и потупваше с ръка младата. – То живот, какво да го правим. Ако беше жив свекър ти, колкото и трудно да беше, в къщи щеше да останеш, ама сега…

          Младата жена въздъхна. Преглътна, сякаш нещо беше заседнало в гърлото ѝ. Това време за всички беше трудно. Които бяха останали живи от войната се бяха върнали, но някои бяха загубили много от това. Тя, сама още не знаеше – загуби ли, или спечели всъщност, че Бончо загина на войната. Нейното тяло леко потръпна. Сети се,че беше чула, какво говорят за мъжа, за когото щеше да се венчава. Бил се върнал от мъртвите той. Даже опело му били направили, а онзи, жив бил, ама далече го лекували, та никой не разбрал. Иначе, бил родом от добро семейство и сега, освен дъщерите на брат му и една леля, други близки нямал. Сам бил в къщата на края на селото. Тази къща Мика харесваше много. Помнеше и старата баба, която макар и с тъжни очи, често раздаваше в черквата хляб за синовете си – и двамата загинали в чужди земи.

И момичетата знаеше. Само дано се спогаждаше добре с тях, а за него... „Божа работа това е.” – помисли си тя.- Каквото е писано, това ще става.”

     Мика се изправи, когато другите изпълниха теснотията на коридора. Най отпред вървеше лелята, а с нея и момичетата, а зад тях вървеше той. Кметът влезе след тях, а най-отзад сърдит се вмъкна попа. Не беше доволен той, че Георги категорично отказа в църквата да се венчават и да му се пее.

         - Ако искаш в Кметството ела и каквото ще правиш, прави! Пей и пръскай, колкото ти се иска. – бе отсякъл твърдо Георги. И гощавка нямаше да има.Трудно време беше, но традициите горе-долу трябваше да се спазят, колкото за пред хорските очи.

          Георги дори не погледна към Мика. Кимна той с глава към Кмета, а онзи се разбърза да си свърши работата, че попа и той чакаше, накривил калимявката си и смръщил назидателно вежди. Когато всичко свърши,на излизане, леля Сийка му рече:

        - Чакай, чадо!На! Вземи го! Не е много, ама пак, за нещо все ще свърши работа.- и в ръцете на Георги се озова голяма, колкото бала със сено, бохча.

        – Като за чеиз да е! - смотолеви му притеснено старицата. Той стоеше там, в двора и не поглеждаше никого. Беше тръгнал сутринта с намерението да покаже, че не е стока, че е повреден и нищо да не се чака от него, но сега… Сега стискаше здраво в ръцете полученото и някак несъзнателно прикриваше отдолу недъгавата си осакатена ръка. Колкото и да не беше искал, погледнал бе към жената. А тя му се видя много млада. Вярно, уморена и слаба с тъмни петна под очите, но пък, какви очи имаше само! Не бяха те сини, като морето, не бяха и гълъбови като небето, а наситени и дълбоки, дразнещи някак, като цвета на синята тинтява, разцъфтяла се по полето.

Следва продължение...