Директорът Пенчо Бургаски вдигна глава към вратата – стреснат и гневен. А от там връхлиташе заместничката му Карадупева. И това – въпреки негласното табу за всякакви посещения през третия час, когато директорът закусваше. Полезно занятие, тъй като напълненият стомах надделяваше над възпламеняващия се от ученическите щуротии предпенсионен разум. А закуската, приготвена от жена му, беше вкусна, питателна и като въздушна възглавница обираше всякакви нервни изригвания, каквито се случваха, когато петстотин неограничавани ни от опит, ни от акъл, ни от възпитание варвари се понесяха по коридорите, предвождани от бойния зов на звънеца за голямото междучасие, минаващо под лозунга „Храненето на хищниците започва“…

А сега… А сега закуската беше прекъсната, нежната мазна домашна баница увисна на устата му, а зъбите изтракаха в напразен опит да се впият страстно в нея…

- Господин директоре, - едва не изплака заместничката – дошла е мадам Гевезова…

- Оная? – Бургаски преглътна наведнъж баницата, която изненадана и уплашена се тръсна веднага в стомаха…

- Същата…

Това си беше проблем. Директорът предпочиташе двама столични инспектори, дори трима наведнъж – е, сметката в кръчмата щеше да е по-голяма, но хората бяха отдавна в системата, сами познаваха или създаваха шантавите и безсмислени проблеми, така че лапаха и пиеха на аванта, предварително подписали похвалните доклади от проверката с високи оценки за училището, директора и вечерното ешмедеме… Не, само за първите две, третото здраво засядаше в паметта и водеше до похвали в министерството и горещо желание отново да се заровят из глухата провинция с цел високо цененото училище…

Но тая Гевезова… Нейната цена беше непостижима за скромната провинциална организация. Президентка на важно столично либерално дружество за наблюдение и оценка на педагогическата дейност в държавата, с далечни задокеански шефове, оплетена в здрави връзки из водещите медии, уважавана заради напористостта и агресивността си /някои наричаха това „страх“/… И неподкупна… Не, тя си получаваше данъка, но беше висок, много висок. Недостижим за директора на неголямо затънтено школо. А дребни суми не прибираше…

Сега пък какво искаше?

Бургаски вдигна гарафата и с приятно избълбукване водата от нея накара баницата в стомаха да заплува…

Навреме… Защото в кабинета вече нахлуваше – непоканена, но самоуверена, самата госпожица Гевезова. Младичка такава – тъкмо зад петдесетака, гримирана обстойно с фасадна мазилка, достатъчна за местното читалище, косата в стройна прическа, наричана „Ела с мен в пещерата“ и очи, пронизващи мъжа през цепката на панталона…

Тя с уморен жест покани директора да седне, а и сама се разположи на дивана.

- Добре дошла, госпожо… - излъга Бургаски.

- Знаете ли, господине, какъв светъл празник наближава? – каза неканената гостенка.

Директорът завъртя очи. Хелоуин, Ден на будителите, Коледа, януарски именни дни…

- 24 май! – тресна дамата.

Бургаски преглътна на сухо, въпреки клокочещата в корема гарафа. 24 май!? Малей,  тая какво им готви, та чак отсега се е задействала…

А не беше добро, ясно. Директорът имаше предостатъчно опит и знаеше – из страната кръстосват поне две десетки подобни представителки на неправителствени организации. Без да имат каквото и да е общо с държавата, те проверяваха, контролираха, претендираха, агитираха, продаваха творбите си,  налагаха идеите си, сполетели ги през дългите старомомински самотни нощи, прекарвани в кошмари сред проснатите на големите празни легла разглезени котки…

И сега… Тая…

- Да, и 24 май… - смутолеви той. Вече усещаше как сърдечният му мускул се схваща. Директорът беше опитен човек, умееше да защити училището, учителите и учениците, веднъж дори смота смело Киро Откаченото, който беше нахлул тук, за да си търси поредна булка, ама с тая…

-А за 24 май трябва да проведете митинг и да минете на манифестация. При това водачи трябва да са учениците, наградени с лента „Отличник“…

Бургаски пое въздух. Изглежда, притеснението ще излезе афиф работа – ставаше вече дума за баналност. Колко му е – вади справката за успеха на учениците, все някои от тях ще са казали поне три думи на кръст при изпитване, училището ще си има отличниците и…

- И кои ще са тези ученици? – попита реторично Гевезова, след което сама си отговори – Най-добрите. Но не елементарните зубрачи, нали?

Той и Бургаски не обичаше зубрачите, макар че често си мислеше колко добре ще е да има барем един прочел уроците от учебника. А то – девалвацията на оценките отдавна беше факт и ги раздаваха като милиарди в африканска държава. Ставаха само за тапети в сламена колиба…

- Не, не – измънка той – Ние имаме сериозни ученици, четящи, помнещи, умеещи да…

- Точно това е лошото – прекъсна го Гевезова – Карате ретроградно, консервативно. Раздавате славата на едни, а други подминавате… Я ми дайте да видя нивото на един клас…

И леко го избута от стола, едва изчаквайки да отвори лаптопа на нужния файл. Бургаски застана зад нея, наострил внимание като териер пред птиче ято…

- Осми „а“ – рече Гевезова – Тъй, тъй… Минка Пейчева… Ама какви са тия шестици?! Що за ученичка е?

- Примерна, трудолюбива… Баща й е ковач, майката готвачка…

- Българи?

- Да, разбира се… Градчето ни е малко, няма многообразие в етносите…

Гевезова размаха поучително пръст:

- Като няма – ще си намерите… А, този Миролюб… Много отсъствия, двойки… Някъде дори няма оценки…

- Циганче… - въздъхна директорът – Ден дойде, два го няма. И идва само да хапне безплатните закуски…

- Множествено число? Вие раздавате закуски?

- Не – отново пусна струя въздух директорът – Ние разполагаме със средства за по една закуска, но Миролюб … Как да ви кажа – взема си по няколко. Учителките не се намесват, защото… Абе, жени са, разберете ги…

- Това със закуските – Гевезова вдигна пръст към тавана – е типично явление. Млада, невинна душа, объркана от времето. Сигурна съм, че би искал, но не може да достигне тая Минка. Защото тя има всички условия, а вие я толерирате дори етнически… Ако Миролюб имаше подобни условия…

Бургаски въздъхна.

- Минка има две братчета-близнаци. Родителите й са цял ден на работа, тя се грижи за малките. Освен това отглеждат кокошки, гъски, прасе, три овце… Имат градина, която също иска грижи…

- Важното е, че живее при добри условия, не като Миролюб…

Който – Бургаски чак сега се сети - днес нямаше да идва. Бяха го привикали за беседа в полицията. Само защото предната вечер си харесал мобилния телефон на някакъв младеж, причакал го в неосветения парк и  приватизирал хубавата вещ. Но не посмя да се обади…

- Ето, този Миролюб е готов носител на лентата „Отличник“… Трябва да разбием стереотипите, трябва да потърсим новото…

Гевезова – посещавали града столични инспектори бяха разказвали, си падаше по промените. Завършила някаква „логия“ – модерна дрънкология май, после била журналистка, спийчрайтърка, продавачка в бакалия, сервитьорка в кръчма… Докато попаднала на харесвано място. И даже се издигнала до главен оптимален разпределителен президент на неправителствената групировка. Деца нямаше, разбира се, но пък знаеше как да ги възпитава...

- Така – каза Гевезова, завъртайки към него лаптопа – Ха сега да видим какви други кандидати ще открием. Не забравяйте – край на консерватизма, край на шаблоните. Демокрация е – всички имат право на всичко. А не само някакви си там, дето смятат, че ще бъдат толерирани единствено заради остарели и немодерни критерии. Оценяваме човека, не постиженията. Модернизирайте се най-после…