Директорът Пенчо Бургаски вдигна глава към вратата – стреснат и гневен. А от там връхлиташе заместничката му Карадупева. И това – въпреки негласното табу за всякакви посещения през третия час, когато директорът закусваше. Полезно занятие, тъй като напълненият стомах надделяваше над възпламеняващия се от ученическите щуротии предпенсионен разум. А закуската, приготвена от жена му, беше вкусна, питателна и като въздушна възглавница обираше всякакви нервни изригвания, каквито се случваха, когато петстотин неограничавани ни от опит, ни от акъл, ни от възпитание варвари се понесяха по коридорите, предвождани от бойния зов на звънеца за голямото междучасие, минаващо под лозунга „Храненето на хищниците започва“…
А сега… А сега закуската беше прекъсната, нежната мазна домашна баница увисна на устата му, а зъбите изтракаха в напразен опит да се впият страстно в нея…
- Господин директоре, - едва не изплака заместничката – дошла е мадам Гевезова…
- Оная? – Бургаски преглътна наведнъж баницата, ко ...