Детството ми е пълно с шарени спомени, сладки и ароматни, усмихнати, ала и малко тъжни. Част от хората на онова светло време вече ги няма. Те живеят единствено в моята памет и обичта ми към тях. За да ги спася от забравата и да им дам слънце дори когато няма да ме има, се заех да разкажа за онези дни, в които Господ ходеше по земята, беше скъп гостенин във всяко сърце, топлейки и хранейки душата с раздавинки – нещо, което хората сега забравиха.

Баба беше истински вярваща, до последния милиметър на своето обичащо сърце. Имаше свои разбирания за небето, ада, грешното и праведното, и никой не бе в състояние да разбие или промени нейните виждания. Тя може би беше по-близо до Бог от всички свещеници в църквите наоколо, защото ме научи на милост.

За хора, които ходят на литургии, но в живота са зли, тя казваше:
– Те се черкуват само. Да купи и запали свещ може всеки, ти се научи да месиш раздавинки за душата.

Всяка неделя сутрин пиехме липов чай, от който ухаеше цялата къща. След закуска баба приготвяше три пакетчета раздавинки и тръгвахме към църквата.

Едното оставяхме на Света Богородица, другото – на Иисус, а третото решавахме на място на кого ще дадем. Обичах избирането на човек, на когото да дарим нашите „раздавинки” за душата.

– По очите гледай – учеше ме тя.

И аз, широко отворила зениците на душата си, се опитвах да разпозная кой има истинска нужда от сладостите, които носим.

От известно време имах любимец. Появи се отнякъде и никой не знаеше кой е. За него винаги носех нещо специално. Наричах го „Дядо Боже”, понеже имаше бяла брада и изглеждаше тъжен. Не бе просяк, бе облечен чисто и спретнато. Не говореше на хората, които го подминаваха.

Седеше пред вратата на църквата мълчаливо, зачетен в малък молитвеник, не повдигаше поглед, дори когато му оставяха монети. Ала щом се приближавах и кляках до него, поставяйки в ръката му ябълка, чаша чай, бисквита или морков, моите избрани за него “раздавинки”, прекъсваше четенето и изричаше с дълбок глас:

– Благодаря ти за огромната човещина, ангелче! Господ здраве да ти дава! Искаш ли да почетем заедно?

Сядах до него – за моята раздавинка той ми даваше негова – молитва за здраве или някоя мъдра притча.

Постепенно започнахме да разговаряме. Очаквах с огромно нетърпение неделите, за да го видя пред църковната порта, задълбочено четящ. Струваше ми се, че винаги ще бъде там. Това ме изпълваше със спокойствие. Сякаш този мъж крепеше цялата вселена на върха на малката книга с мъдростта, която споделяше с мен.

В събота приготвях „раздавинки” за него с изключително старание и радост. Баба ме поглеждаше замислено. Правехме сладки, соленки, банички, малки бонбончета, баклавички. За няколко месеца приготвихме почти всичко от тефтера с рецепти. Завивах предназначеното за „Дядо Боже” в специално избрана салфетка, в чисто найлоново пликче, добавях и мокра кърпичка да си почисти ръцете – бях забелязала, че никога не яде, докато четеше свещената книга, може би да не я омърси.

– Той ще си тръгне внезапно, както се е появил – опитваше се да ме подготви баба.

– Ти си лоша – за първи път изрекох грозни думи срещу нея. – Той няма да си отиде от мен.

Бях си въобразила, че е тук, за да храни душата ми с „раздавинки” мъдрост, за да държи света цял и не е възможно да отиде на друго място. Може би защото си нямах дядо, смятах, че ми се полага специален и уникален – точно като него. Дори си мечтаех един ден да заживее в нашия дом.

–Ти не разбираш – опитваше се да ме „отрезви” баба. – Скитниците имат живот, различен от нашия.

Свивах инатливо устни и отказвах да слушам. Минаха месеци и се успокоих. Моят „Дядо боже” не си заминаваше. Разменяхме си раздавинки – аз хранех тялото му, а той – душата ми.

Напоследък го заварвах да не чете. Молитвеникът лежеше на гърдите му, а мъжът гледаше пред себе си замислено. За първи път не ме погледна, когато оставих в ръцете му локумки.

– Добре ли си? – попитах уплашено и се вгледах в очите му, както ме бе учила баба.

Изтръпнах, бяха пълни с болка и мрак.

– Добре съм, благодаря, ангелче – тихо отговори той.

Ръката му докосна моята. Пръстите му бяха грапави и студени. Следващия път непременно трябваше да му донеса ръкавици. Някои, останали от татко или дядо.

– Скоро си тръгвам и искам да ти оставя нещо за спомен – усмихна се той.

– Не! – отчаяно извиках и го прегърнах. – Не те пускам да заминаваш!

– Някои неща не зависят от нас. Просто трябва да ги приемем! – обясни странникът със затворени очи.

– Но аз… на кого ще донасям раздавинки, ако си тръгнеш? – по детски се опитах да спра неизбежното.

– Винаги някой ще има нужда от тях – отговори усмихнато „Дядо Боже”.

– Тогава съм ти сърдита – отдръпнах ръце от него, станах и за първи път не влязох в църквата, а се прибрах у дома.

Баба донесе след час пълен панер сладости, от които не хапнах. Светът ми се беше разпаднал и не знаех как да го сътворя отново.

Следващата неделя отказах да тръгна за църквата. Тя ме погали по косата и излезе сама. Върна се мрачна и помислих, че е заради мен. Но не беше. Седна на леглото и ми подаде малкия черен молитвеник, който обикновено четеше „Дядо Боже”. Бутнах ръката ù и се обърнах към стената.

– Бил е много болен, мила – започна тихо тя. – Заминал е Там преди няколко дни. Оставил го е за теб.

Не отговорих нищо. Лежах цял ден, складирайки в паметта си всеки миг с този странен мълчалив човек. Накрая отворих молитвеника. На първата страница бе оставил листче, изписано с едри букви: „Всяка душа е храм, в който живее Бог, докато там грее слънцето на обичта и прошката.”

Много години минаха оттогава. Молитвеникът е винаги с мен. Често го отварям, за да прочета написаното на пожълтялото парче хартия и да не забравям, че може да спасиш от глад някого не само с баничка или ябълка.

„Раздавинките”, които ми даде онзи мъдър човек, хранят и до днес душата ми, спасяват я от глада на равнодушието, омразата, безразличието. Благодаря!