4 мин за четене
Пръкна се поредната година. Вървят една след друга като заточеници, като синджир роби, обсебени от времето. Не му харесваше това. И реши да го обсъди със себе си; седна на стария стол до още по-старата маса на верандата, отпусна се и въпреки хладното време не наметна сетрето си, както обикновено. Затвори вратата на големия френски прозорец на къщата, за да не влиза мръсния въздух от дима на запалените в печките автомобилни гуми и отпадъци: целият квартал, уж някога престижен, беше минал на отопление с подръчни материали. Повдигна нервно носа си като хрътка – дали пък тая пуста криза не го човъркаше така? Как лошо мирише! И това непрекъснато усещане за безнадеждност, за постоянното влошаване на битието, сякаш всеки изминал ден е само оправдание за предстоящия... Извинявай, казва днешният ден, че бях толкова скапан, безсмислен и зъл. Но утрешният ден ще е още по-несъвършен. Ще видиш. Така че бъди благодарен. Да, именно благодарен. И то задето сега не е по-лошо от после. Тъпо е.
Ама че во ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация