Размисли - блудкави
2 мин за четене
Някъде четох, че романтичната душа се определяла от дължината на краката...
Ето! Знаех си аз... С тези мои крака само неприятности съм си навличала цял живот. Не, че имам нещо против... Те са дълги, прави, добре оформени, също като фантазиите ми, които ме преследват дори и наяве. Най - страхотни са бляновете ми вечер (когато караката си почиват) . Поставям се в невероятни мизансцени. Все има някой прекрасен рицар около мен... Ту ме спасява, ту минават години докато ме забележи. Но винаги краят е щастлив.
Местата на действието са все емблематични. Места, които харесвам и обичам. Сезоните се сменят според настроението ми. Или съм тъжна, или нехайна... Но винаги богата на книги.
Книгите са най-важното нещо сред вещите в живота ми. Не мога дъх да си поема без тях. До леглото ми винаги има книга. Гледам да е тежка и дебела. Такива ги обичам, защото съм ненаситна още от мига, в който се научих да чета.
Пътуванията са ми другата страст. Оглеждам се жадно. Просмуквам се в хоризонта. Запаметявам картините. После ги подреждам във файлове, прилежно наредени в мозъка ми. Вадя ги, когато съм нещастна. Живи картини. Така маслината се превърна в любимото ми дърво. Като си представя сребърните и листа под жаркото слънце на Егея и сърцето ми се стопля. Дори навън камък да се пука от студ.
Същото се случва и с морето. Пропомням си надбягващите се вълни преди да заспя. Залюлявам се в ритъма. Разширявам си ретината в синьо-зеленото и отплавам с бялата яхта на мечтите си...
Често отварям съновника, защото сънищата ми са като мислите. Объркани, много цветни и необясними понякога. Винаги сънувам. Понякога се страхувам от тях... От сънищата... Карат ме да се чувствам неспокойна - като подплашено животно, скрило се в зеления шубрак. Чета съновника и се успокоявам, защото все хубави неща пише в него.
Странно нещо е мозъкът на човека...
Моят постоянно блуждае, рисува... Голям творец! Затова започнах да пиша. Не мога да рисувам. Описвам картините в главата си, тревогата на сетивата си. Понякога става красиво, друг път - глупаво. Понякога яростно, може и смешно. Винаги обаче имам какво да напиша. Тогава се чувствам спокойна.
Отивам там, където съм била най-щастлива. Отварям файловете на радостта си...
Всъщност почти винаги съм тъжна. В постоянна депресия. Толкова дълго време продължава, че вече не я поглеждам. Тя стои там, до дясното ми рамо. Мълчаливо. Втренчена в живота ми. И щом усети в тялото ми прилив на енергия и щастливи преживявания, вади голямата ножица и... КРЪЦ! Още един файл складиран в библиотеката ми. Скоро ще засенча тази в Александрия. Толкова ненужна информация според баща ми... А може би е прав?! Знам толкова много неща: за водите на световния океан например. Ненужно... И книгите ми са такива... Ненужни, романтични, глупави... Но нали се разбрахме - за това са виновни дългите ми крака. Хубави, дълги крака...
Ето! Знаех си аз... С тези мои крака само неприятности съм си навличала цял живот. Не, че имам нещо против... Те са дълги, прави, добре оформени, също като фантазиите ми, които ме преследват дори и наяве. Най - страхотни са бляновете ми вечер (когато караката си почиват) . Поставям се в невероятни мизансцени. Все има някой прекрасен рицар около мен... Ту ме спасява, ту минават години докато ме забележи. Но винаги краят е щастлив.
Местата на действието са все емблематични. Места, които харесвам и обичам. Сезоните се сменят според настроението ми. Или съм тъжна, или нехайна... Но винаги богата на книги.
Книгите са най-важното нещо сред вещите в живота ми. Не мога дъх да си поема без тях. До леглото ми винаги има книга. Гледам да е тежка и дебела. Такива ги обичам, защото съм ненаситна още от мига, в който се научих да чета.
Пътуванията са ми другата страст. Оглеждам се жадно. Просмуквам се в хоризонта. Запаметявам картините. После ги подреждам във файлове, прилежно наредени в мозъка ми. Вадя ги, когато съм нещастна. Живи картини. Така маслината се превърна в любимото ми дърво. Като си представя сребърните и листа под жаркото слънце на Егея и сърцето ми се стопля. Дори навън камък да се пука от студ.
Същото се случва и с морето. Пропомням си надбягващите се вълни преди да заспя. Залюлявам се в ритъма. Разширявам си ретината в синьо-зеленото и отплавам с бялата яхта на мечтите си...
Често отварям съновника, защото сънищата ми са като мислите. Объркани, много цветни и необясними понякога. Винаги сънувам. Понякога се страхувам от тях... От сънищата... Карат ме да се чувствам неспокойна - като подплашено животно, скрило се в зеления шубрак. Чета съновника и се успокоявам, защото все хубави неща пише в него.
Странно нещо е мозъкът на човека...
Моят постоянно блуждае, рисува... Голям творец! Затова започнах да пиша. Не мога да рисувам. Описвам картините в главата си, тревогата на сетивата си. Понякога става красиво, друг път - глупаво. Понякога яростно, може и смешно. Винаги обаче имам какво да напиша. Тогава се чувствам спокойна.
Отивам там, където съм била най-щастлива. Отварям файловете на радостта си...
Всъщност почти винаги съм тъжна. В постоянна депресия. Толкова дълго време продължава, че вече не я поглеждам. Тя стои там, до дясното ми рамо. Мълчаливо. Втренчена в живота ми. И щом усети в тялото ми прилив на енергия и щастливи преживявания, вади голямата ножица и... КРЪЦ! Още един файл складиран в библиотеката ми. Скоро ще засенча тази в Александрия. Толкова ненужна информация според баща ми... А може би е прав?! Знам толкова много неща: за водите на световния океан например. Ненужно... И книгите ми са такива... Ненужни, романтични, глупави... Но нали се разбрахме - за това са виновни дългите ми крака. Хубави, дълги крака...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Мандраджиева Всички права запазени
