И абсолютно всяка прилика с действителни лица е толкоз невинна, непреднамерена, симпатична и миличка, че да не повярва човек! С рози окрасена, и с кокичета.

         Важно важно случва се нещо, бързо бързо тичат децата... момент, нима тъй се почва? Децата, в случая много пораснали възрастни, отдавна не тичаха – те бавно и тежкарски стъпваха, тропваха, препъваха се, и се оглеждаха гузно, че недай си Боже някой ги е видял. От едното нищо правеха цяла купчина неща (намиг), и най-сериозно намръщваха вежди, щом се заседанието превръщаше в седянка. Тая най-весела картинка бе една сериозна оперативка в натоварената щаб-квартира на важния вестник.

          Шефът мил беше, парлив като салатата с люти чушки на баба ми Цеца, и никак не обичаше да не става на неговото, въпреки че често се не досещаше кое е точно неговото. Другият шеф (защо не двама шефа, та да има сигурност предприятието, да не падне сградата, да не потъне корабът и прочее) баш веселие само търсеше. Семпло ще да се изкажа за него – как обичаше да бумти в колата му и то каква музика... веднъж, паркирал до него си спомням, че чух я, и той веселяшки ми метна очи, честно, по братски заби ми една шепа в гърба, при което за малко да се блъсна в Голфа, дето караше, и потупвайки ме обяви гордо, че и аз, съм, сигурно, чалга слушал. Слушам, слушам, бях му казал, даже потананиках малко, мечтаейки си тарамбука да бъда, че да се спася, и той тогаз едва ме беше оставил. Видите ли, на шеф се не противоречи! И в допълнение към образа – чифт “свежарски” слънчеви очила.

           Освен шефовете, на оперативката присъстваха лудият Работохолик (нивга той се не отлепяше от компютъра, знаеше всите новини преди да са се случили и не бяхме наясно кога се той прибира и дали всъщност не живее в Щаба, тъй да го нарека), Спокойният баща (наскоро му се роди син и туй, даже, важно и великолепно дело го не стряскаше), Красавицата без Звяр (за нея не питайте, пишеше в стил аз съм най-талантлива и все усмихната), Дивата Смешка (дама, която в понеделник, шест часа, търсеше си отворено кафене, за да си отспи от неделя вечер), капитан “Аз Имам Визия” (да, и трите думи с букви главни, щото той винаги Имаше, и винаги най-право Виждаше що трябва да се случи с облика на вестника)... аз, разбира се, вече най-ясно станало е на читателя, че моят прякор в редакцията беше Шутът, и да не забравяме, мосю Бриколаж-направи-си-сам-и-го-счупи-опитвайки. И най-накрая, фотографът. Е туй е истински пич – кат говори, се молиш мислено хората да имат бутон за увеличаване на звука, и търсиш тоз бутон като приближаваш си ухото към устата му (белким там е!) и все нещо си изпуснал, а той, че гениален е, няма спор.

             Оперативката представляваше сблъсък между айсберг, мнимият и неназовим “читател” на вестника, чието неприсъствие всички човъркаше, щото често за него гадаеха, много капитани и един най-върл капитан. И много говорене с едно най-висше Казване. Всеки длъжен бе да има идеи безспир, да валят като дъжд в душкабина, и най-вече да идат от публичното пространство, диви и красиви, ама не много шантави, щото инак шефът най-прилично заявяваше “Нека да не го пишем това”, с едно мрачно снизхождение и крива усмивка.

             Този един четвъртък чудото случило се беше, един път да сме не най-последните по отразяване на темата пареща. Всичко, братия, за минути е, и ний все закъсняли бяхме с две минути. Като по часовник закъснявахме.

Ала днес това приключваше. Имахме един източник (името му ще да запазя по стар навик анонимно, дет се вика, "Пожелал да остане анонимка"), който душата си идеше му да продаде за миг слава и разкритие зловещо. Той бил пратил на Момчето Талант, него го не споменах, щото той не идваше на оперативки и срещи, таквиз неща му бяха под оперението, тъй де; та бил пратил на Таланта едни компроментиращи Известна личност снимки. Аферка. Сладко. Ний кога сме станали жълтурковци, питах се аз, ама смесваха се понятията тогава (пък още повече сега!). Първи щяхме да сме, всите нас ще цитират! Ний само имахме таз една важна информация.

          — Кой ще драсне таз важна новина? — попита суровият шеф.

          Тишината проговори вместо нас с ентуисиазъм истински и много професионален.

          — Гора от ръце! — припя доволно печеният шеф. Ама та той все едни гори от ръце го мъчеха, явно в училището здраво са го тормозили с гори от ръце, поляни от очи, езера от дълбока мисъл, цветя от съчинения-разсъждения...

          — Аз мога да я взема — каза, както винаги най-кротко и лежерно, спокойният баща.

          — То трябва бързо да се случи, най-добре аз да я направя, че ти си зает с твоята колонка за изкуството, аз ако я направя по-бързо да стане! — каза сериозно Работохоликът. Беше ясно, че господин Спокойствие далеч не е зает, камо ли с изкуство, ама то беше и ясно, че ако Господин Спокойствие новината поеме, ще да я видим след две седмици. Изпипана, сочна, разбира се... и много закъсняла.

         — Добре, може би ще я дадем на тебе — замисли се шефчо нещо.

          Айде, след като изговориха се купчина подробности, дойде моментът лелеян от всички: новите идеи. Никой ги, брате, нямаше, почти. Работохоликът само спокоен беше, щото видиш ли, той вече имаше работа. Господин Спокойствие предложи нещо, резнат беше. Дивата Смешка даде пет идеи, брилянти, и шефът ги захвърли като опаковка от чипс насред гората, от което потръпна ми цялата долна челюст. Ама Смешката се не отказа и му поднесе още пет златни яйца, дето три бяха приети. Само тя и Работохоликът знаеха какво правят там, останалите времето прекарвахме да се чудиме. А, щях да забравя – фотографът също знаеше кво прави, ама той друго месо е, бивш шампион по стрелба!

          — А ний за тоз скандала с политика Иванов ще пишеме ли? — попитах аз, едно такова леко колебливо, малко без да ми пука, най-вече за да кажа нещичко.

         — Ами то не е ли късно, мина вече цяла седмица, пък и писахме вече нещо — каза шефът.

         Това бе началното рязване, една идея по-меко, щото той мене с тъп нож режеше ме, за разлика от Спокойствие, когото режеха с меч самурайски и бързо се с него приключваше. А аз, сега на пек!

         — Имаме ли какво да кажем още? — попита печеният шеф.

         — Да бе, що да няма — думата ми взе Работохоликът — може Зиг да отиде да интервюира онази моделка...

             Насръхна ми, брате, целият гръбнак, най-обичах да си тормозя главата в тез така задълбочени моделски разговори. Труд лееше се от мене в тая минута на тревога, пот кънтеше по слепоочията ми, веждите танцуваха, как сега да откажа, тя моя беше идеята!

            — Ам... — опитах ли се да кажа нещо току-що?!

            — Дали не е все пак късно да го пишем — зачуди се суровият шеф — печен, кво мислиш?

           Обърна се той мераклийски към свежаря. А той, глей го, опнал си краката на масата, сложил си очилата слънчеви вътре, каква дързост, и нещо си чопли телефона.

          — Ъ? За кое? — шашна се.

         Явно изключил се беше от разговора още щом по-горната реплика ѝ беше сложил въпросителната.

          — За интервю с онази моделка относно депутатчето. — каза Работохоликът.

         Кога те бях тебе назначил за мой народен представител бе, приятел! Отворих си устата, мисълта да си допълня и да я поокрася, ама Работхоликът захапал, та не пуска!

          — Те хората сигурно още се от това интересуват.

         — Хората винаги се интересуват от драма — обади се Красавицата. Ама разбира се, мадам, брюнетка с червено червило, тъй е! Ти най-добре знаеш тез подробности!

          — Въпросът е да не предъвкваме една тема твърде много — добави шефчо.

          — Аз имах и една друга идея — обади се Имам Визия. — какво ще кажете да направим нещо малко по-раздвижено, като социален експеримент, в който всички да се облечем с женски дрехи и да забележим обществото как ще ни приеме?

            Имам Визия стана на Имам Халюцинация, братче! Тоз яко плаши, помислих си. Ще да ме накара да си слагам перука и корсет, и да напръскам с брашно лицето си, да ми изпъкнат очите!

             В тоз момент, видите ли, върл се спор възрази относно женските дрехи. Първо, Красавицата и Дивата Смешка в истеричен смях се прегърнаха, та плачеха и деряха гърла ще кажеш не сме ний тука в редакцията! Работохоликът му се хлъзнаха очилата от носа и че се утрепят в масата, до изписаната му вече тетрадка. Свежият печен шеф се радостно прекръсти, а суровият шеф изпъна лице, давайки сигнал за яростна червена светлина. Имам Визия продължи пламенно да обяснява, а аз се спогледах с фотографа. Той тогаз ми смигна. Кво?!

            Бавно обърнах лице далеч от фотографа. Братенце, какво ме тъй гледаш, какво ще да искаш ти от мене, пачка балетна ли да дяна на кръста?! Какви са тез, викам си работи у важен вестник! То ясно после стана, че Имам Визия се шегувал.               
           След малко се всите страсти кротнаха, минаха се другите задачки, разпредели се работа и преди да усетя още, излизаха всички от залата. Останах за миг сам, примигах и кво — осъзнах, че съм не получил окончателно решение за интервюто. Ам сега?! Ех, пак нищо се не реши! Явно пак ще да пиша колко катастрофи е имало днеска. Въздъхнах. Тряя се яде, както казваше Господин Мрънкалото (за когото не говорих, щото той вчера напусна след три години мрънкане).