Тъмно е, студено е. Слабата светлина, идваща от мъждукащата лампа над нас, едва осветяваше лицата ни, по които имаше изписани страх, страх от късмета, страх от числата… едно от шест… Знаех, че започна ли, играя за живота си. Той взе студеното оръжие и по челото му се стече капка пот, която падна на масата. Щрак. Времето спря за части от секундата. По лицето на човека срещу мен се изписа загадъчна и самодоволна усмивка. Бавно свали оръжието от слепоочието си и го плъзна по масата. Погледна ме в очите, но аз не се поддадох на атаката му, усмихнах се в отговор, взех револвера и го допрях в главата си. Поех си въздух и вдишах дълбоко. Щрак. Измръзнах за секунди, но не показах никаква емоция. Опитвах се да блъфирам, не исках да издавам чувствата, които бяха в мен. Свалих оръжието и издишах голямата глътка въздух от дробовете ми. Беше негов ред, но той не показа и грам емоция, дали можеше да блъфира толкова добре или просто беше сигурен в късмета си, не знам. Сложих Нагана на масата, в този момент лампата спря, сякаш усети напрежението помежду ни. Той дори не се замисли, взе го, постави го върху слепоочието си и спря.

-         Страх ли те е ? – попита ме. Аз не знаех какво да отговоря, имаше ли смисъл от блъф, след като единият от двама ни нямаше да го има след няколко минути.

-         Не.

-         Щом казваш. Знаеш, че съм играл и преди, а в момента съм пред теб, никога не съм губил в тази игра, няма да загубя и този път. – Самоувереността му ме развеселяваше.

  Бум. Капки кръв покапаха по масата. Замрях… Отнех най-важното нещо на човека, който до момента ми вземаше всичко. Станах от мястото си, приближих се до него. Погледнах го за последно, взех куршума, който беше паднал на земята. Отворих вратата и нощта ме пое. Почувствах се по-жива от всякога. Запалих си цигара и прекрачих прага към щастието.