Веска и Румен си живеели кротко и мирно на село. В подножието на планината, сред чистия въздух и красивата българска природа, те прекарвали дните си скромно, но спокойно. Приличната военна пенсия на Румен била напълно достатъчна на двамата, за да си гледат къщата и няколкото животни - верният пазач - кучето Балкан, десетте кокошки и кравичката Милка. Ежедневието на село протичало еднообразно, но и Веска, и мъжът ù, си намирали занимания, когато не се занимавали с двора и градината - той се отбивал в хоремага да удари по едно с приятели, а тя се събирала на по кафе с двете си дружки - Гинка и Минка.

Една събота следобед Гинка поканила Веска и Минка на такова събиране у дома си. Както обикновено, приятелките хапнали сладки, сръбнали по чаша от ободрителната течност и обсъдили новините от живота на техните съселяни. А те не били много - Радо, момчето на бай Иван Мелничаря, си имал вземане-даване с Калина - щерката на Дончо Даскала, а пък Вальо - синът на Пенка и Гочо от Старата махала, щял да ходи да работи в Германия. И тъкмо, когато трите жени се чудели дали не са пропуснали някоя клюка, домакинката плеснала с ръце:

- Ауу, за малко да забравя! Елате да ви се похваля какъв подарък си имам! - казала въодушевено Гинка и повела гостенките си към спалнята.

Там, на стената, била окачена картина с чуден морски пейзаж - лъчите на яркото изгряващо слънце се отразявали във водата, чиито вълни полюшвали стара рибарска лодка, а в светлосиньото небе кръжали множество гларуси.

- Митенцето ми я взе - ей тъй, без повод! - съобщила гордо Гинка и допълнила - Нали си ме знае колко обичам морето!

- Въх, прекрасна е, Гинче! И как освежава стаята! Да ти е честита! - казала Минка на приятелката си.

Веска също честитила на щастливата домакинка, макар че тайно ù завидяла. ''Ей, тц-тц, ние ли сме най простите хора в цялото село, че ни картина, ни нищо нямаме. Барем някоя скулптурка да си бяхме взели... Ето, преди два месеца, като ходих у Марийкини - и там картина на стената. Само ние - един календар и туйто. Ще кажеш, че в нашето семейство не ценим изкуството...'' - мислела си Гинкината дружка и желанието за картина се загнездило в главата ù.

А жена науми ли си нещо - отърване няма! Казала си тя, че няма да остави нещата така и точка. Само че се зачудила под какъв предлог да я купи, за да не я скастри Румен, че пилее пари за глупости. Чудила се известно време, маела се, когато изведнъж настроението ù рязко се повишило. ''Ах, че съм глупава и аз! Ами, че той моят мъж след две седмици има рожден ден! Ето какво ще му взема, хихи!'' – доволно потрила ръце Веска, радостна, че хем и тя ще има картина, хем ще се отчете с хубав подарък пред мъжа си.

Речено - сторено! След няколко дни Руменовата съпруга си хванала автобус за града и още с пристигането си там се втурнала в изпълнение на хитрия си план. Влязла тук-там, не открила нищо подходящо, докато накрая не отишла в един магазин от типа ''Всичко по 1 лев''. Там бил перфектният подарък!

''Разгеле! Това е! Красота! Изкуство! - казала си Веска и сграбчила бленуваната картина, макар че изкуство далеч не било най-удачното определение за нея. ''Творбата'' представлявала една добродушна кравичка с глуповат поглед, която кротко си пасяла тревичка. - Ех, как ще се зарадва Румен! Че и как прилича на Милка, тъкмо ще му напомня за нея! Знам аз колко си я обича!''.

А времето минава бързо и рождения ден на Вескиния възлюбен настъпил неусетно. Самата тя нямала търпение да зарадва половинката си (и себе си, фукайки се пред Гинка и Минка) и почти не мигнала от вълнение, в очакване на утрото. Още с показването на слънцето, пишман ценителката на изкуството станала и започнала да шета шумно из стаята, за да събуди Румен, както и станало.

- Я, кой има празник днес! - изпискала Веска и изстреляла към мъжа си пожелания за здраве, щастие и дълголетие, след които добавила: - А сега е време за подаръците! Заповядай, знам, че ти е любимото! - и му поднесла бутилка червено вино.

Рожденикът едва успял да целуне жена си по челото, в знак на благодарност, когато тя нетърпеливо се обадила:

- А сега е ред на същинския подарък! - и тържествено подала на още сънения човек голяма торба. - Знам аз колко си я обичаш нашата Милка!

Румен моментално се справил с опаковъчната хартия, с която бил увит подаръкът, но като видял какво се крие под нея, застинал на място. Стоял вцепенен така няколко секунди, след което изведнъж почувствал прилив на облекчение. ''Ах, тази мойта Веска, как се бъзика с мен!'' - казал си той, надявайки се това да е просто номер. След миг обаче погледнал към съпругата си и като видял неподправеното щастие, изписано на лицето ù, разбрал, че тя въобще не се шегува.

Тогава, бившият военен се посъвзел и смотолевил с престорена усмивка:

- Ех, как ме познаваш, Весенце! Как знаеш какво ще ме зарадва! Ама нямаше нужда, и виното беше достатъчно... - и отново целунал жена си по челото, макар че му идвало да направи други, не толкова приятни, неща с нея.

- Хайде да я окачим! - изчуруликала Веска. - Къде да я сложим? Аз предлагам да е над леглото! - и наложила картината над семейното ложе, без да дочака отговора на клетия рожденик. - Ау, залепна! Тук ù е мястото!

''Мястото ù е в кофата за боклук, ама айде...'' - изнегодувал Румен наум, но нежелаейки да обиди съпругата си и да обезцени жеста ù, забил един гвоздей и окачил ''произведението на изкуството''.

Така се изнизали почти две седмици, в които Вескиният мъж си повтарял, че ще свикне с новата придобивка.

Да, обаче намеренията са едно, а реалността - друго. Колкото и Румен да се стремял да не поглежда картината, тя нямало как да не се забележи. Виждал глуповатата кравичка още с отварянето на очите си, а когато тъкмо се нагласял да спи - тя пак му се пулела насреща. И една нощ, виделият се в чудо човечец, не издържал: ''Ааа, това не се търпи! Не стига, че всяка вечер си лягам с една крава, и сякаш ми е малко, че сега и с две. Ще измисля нещо, ама това безумие ще се махне оттук!'' – казал си той и започнал да търси решение на проблема с нежелания подарък. Какви ли не идеи се въртeли в главата на завалията, какви ли не причудливи хрумвания, ала все се оказвали неподходящи.

''Ами да! Как не се сетих по-рано... - въодушевил се внезапно мъжът, осенен от гениално прозрение – ''Ще боядисам стаята и уж случайно ще разлея боята върху картината! С един куршум - два заека! Хем ще се отърва от този боклук, хем ще натрупам точки пред Весенцето, че откога ме врънка да я освежим тази спалня!'' - мислел си той и още на сутринта споделил на жена си какво е запланувал.

 ''Ах, че съм лисица! Добре, че му взех картина на Румбата. Колко време го ръчкам да боядиса, а сега как се разбърза...! Такива са мъжете - поглезиш ли ги малко, всичко ще направят за теб!'' - радвала се Веска, без да подозира, че хубавото ù настроение няма да трае дълго.

На другия ден, рано-рано, Румен вече бил в бойна готовност да стартира процедурата по отстраняване на Милка №2.

- Няма ли да свалиш картината? - попитала го жена му, виждайки, че ''шедьовърът'' с кравичката още виси над леглото.

- Естествено, бе, Весенце, за какъв ме взе! - отговорил ù той, при което преместил портрета на млекодайното животно в единия край на стаята, в който били струпани и други вещи. После запретнал ръкави и добавил със сериозна интонация - Хайде сега - да се залавяме за работа!

- Е, това вече е мъжка приказка! – похвалила Веска своя спътник в живота и напуснала стаята с думите, че отива до магазина.

Румен само това и чакал. Ударил няколко ръце, слязъл от стълбата и разлял част от боята върху картината. След това продължил с боядисването, докато не чул входната врата да се отваря. Тогава мъжът изкарал целия си актьорски талант на показ, като започнал да се тюхка на висок глас:

- Ех, майка му стара, какво направих... Тц-тц-тц...

Веска тутакси дотърчала и попитала разтревожено:

- Какво стана, бре, мъжо, добре ли си?

- Абе, аз съм добре, ама на - картината замина. Без да искам разлях боята върху нея. Хубавата ми картина, толкова си я харесвах... - отвърнал Румен и тъжно погледнал към преоцветеното животно.

''Ах, глупак, такъв, какво направи'' тъкмо щяла да изсъска Веска, но се спряла, виждайки сломеното изражение на мъжа си. Секунди след това, гневът ù преминал в съжаление.

- Горкичкият, толкова си я обичаше, не можа да и се нарадваш... - казала му тя и го погалила съчувствено по рамото.

- Нищо, Весенце, така ми е било писано... Ще отида да изпуша една цигара да ми поолекне... - промълвил Румен с престорена тревожност гласа, докато вътрешно умирал от задоволство.

Минало известно време и двамата постепенно позабравили за картината. Животът в селото продължавал да си тече по същия еднообразен начин, Румен все така се отбивал да удари по едно в хоремага, а Веска със същия жив интерес обсъждала клюките със своите дружки. Така, неусетно, и тази година се изтърколила към края си и дошло време за коледните празници.

За Бъдни вечер към семейството се присъединили и Мишо и Катя - двете им деца, живеещи от години в София. Всички заедно се наредили на богатата трапеза, хапнали, поговорили си хубаво, разгледали албуми със стари снимки, припомняйки си случки от миналото, и легнали да спят, а на сутринта вече били наредени край чудно украсената елха.

- Хайде да видим сега кой е слушал и кой - не! - обявила ентусиазирано Веска, с което дала старт на размяната на подаръците.

По традиция, първи получили даровете си Мишо и Катя, после самата Веска, докато накрая не дошъл редът и на главата на семейството.

- Заповядай, тате! Дано да ти хареса, от двама ни е! - казали двете деца и поднесли на баща си голяма торба с коледни мотиви.

Щастливият родител с видимо вълнение бръкнал в нея и извадил оттам дебело зимно яке.

- Ето, това е подарък! Откога се каня да си купя ново яке, моето вече за нищо не става... - възкликнал зарадвано бившият военен и тъкмо се канел да изпробва новата си придобивка, когато Веска го прекъснала с възторжен глас, подавайки му огромна кутия:

- Това е от мен, мъжо! Честита Коледа!

- Ех, Весенце, нямаше нужда... Нали ти казах да не си даваш парите... - отвърнал Румен, но за отрицателно време се справил с разопаковането на кутията. Още щом погледнал в нея обаче, доскоро развълнуваният човек, изпитал познатото чувство на вцепеняване.

Отвътре, със същия глуповат поглед, го наблюдавала добре познатата двойничка на Милка. И този път това не било всичко - до картината стоял рекламен календар на известна марка шоколади, от който също надничала кравичка с неособено умно изражение...