Само този път
Усещаше Опасността.
Винаги я усещаше...
Усещаше как възбужда нечий неспокоен сън. Чуваше истеричния тласък, който я зачева, наблюдаваше лепкавото оформяне на немощния, все още неосъзнат ембрион и долавяше шума на катраненочерните околоплодни води, които го хранеха.
Тогава, точно тогава тя замръзваше в жълтата зона на очите си, стоеше неподвижно бездиханна върху окончанията на настръхналата си интуиция, укротяваше сърцето си и подкупваше стихиите да се притаят до тялото ѝ, с обещанието, че ще пируват с останките на новоизлюпената Опасност...
Само тихо!!!
Искаше да чуе убедителното ѝ раждане, истеричния първодиханен плач, пясъчната ярост, давеща гърлото ѝ и засукването на първите, най-първите капки шизоидна кърма.
Чакаше.
Все още чакаше, плувайки в хладната плазма на търпението си, когато сърцето ѝ изневери с един отчетлив камбанен удар. Ноздрите ѝ се опитаха да пропъдят далечен, едва доловим нюанс на меланхолична обреченост. Тръсна глава и погледна стихиите, почиващи лениво до нея. Всичко беше наред...
Кръвта ѝ отново се върна във вените, с уверения покой на пълноводна река и отми от тях азбестовите налепи безпричинен страх.
И изведнъж...
Периферията на зениците ѝ улови хермелиновия танц на една напълно непозната, нова материя. Гъвкава, неприлично красива, порочна.
Тренираното ѝ сърце не издържа и заблъска неритмично. Доплака ѝ се, прималя ѝ. Изпита примитивен глад за нещо, което никога не беше опитвала и неуместен, изгарящ, влудяващ свян.
Изскимтя. Обърна се по гръб и потърси въздуха, който беше изчезнал от дробовете ѝ. Душата, която вече се рееше извън нея...
Усети как стихиите се нахвърлят настървено върху тялото ѝ. Затвори очи и се остави на трескавите им пориви. От ирисите ѝ бликна екстазно зелено, което облиза устните, сгъсти се между гърдите и погали всяка гънка на утробата, причинявайки ѝ един невъздържан, триумфален, всепомитащ оргазъм.
Отпусна се изтощена. Над сърцето ѝ се разнесе тънка струя опиумен дим...
Стихиите още дооблизваха тялото ѝ, когато усети първите прониквания на клюновете на подранилите лешояди.
Опита се да изтръска сладникавата слюнка от омекналите си мускули, да прибере разтворените си бедра, изви гръбнак и нададе пронизителен писък.
Душата ѝ изпита хилядолетната болка на ранена амазонка, защото съзна, че този път Опасността я бе победила.
Беше я нападнала, приемайки образа на най-обикновена любов...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирина Колева Всички права запазени
Благодаря!
