- Татко, моля те, чуй ме. Госпожата страшно много хареса моята картина и каза, че ще участва на изложбата за края на годината. Толкова съм щастлива, не можах да повярвам, че се случва! От всички девети класове само аз се класирах. Не се ли радваш ? 
- Пак твоите глупости! Вместо да си учиш уроците, ти си губиш времето с разни драсканици. 
- Ама, ти знаеш, че рисуването е целият ми живот! Искам поне да видиш картината и да ми кажеш дали ти допада, хайде! 
- Ох, Калина, кога ще пораснеш? Нищо не разбирам от това и няма какво да гледам! 
- Но аз успях! Още когато ни дадоха задачата, мечтаех за този ден и за огромната галерия, където рисунката ми ще има своето място. Дни наред не вдигах очи от листа, сто пъти трих и почвах отначало и така до днес, ето че чудото стана. Гордееш ли се с мен? 
- С кое по-точно? Пари ще ти дадат ли за тази работа? 
- Не, но… 
- Ще закъснея, трябва да тръгвам 
- Татко, татко… 
*** 

-Бог да го прости! Много добър човек беше, отиде си без време! 
- Така е. Благодаря Ви, че дойдохте! 
- Бог да го прости, толкова кротък, разбран, почтен. Това, да се скара с някого, да нагруби, при него просто нямаше как да се случи. 
- Благодаря Ви, ще Ви чакаме на помена вкъщи след час. 
- Бог да го прости, миличка, златен, златен баща имаше. Думи нямам какво да кажа, рядкост са такива хора. Целият град го обичаше. 
- Да, личи си, толкова народ дойде. Елате у нас да го почетем за последен път. 
- Ох, толкова бързах и пак закъснях. Като гледам, погребението на Георги вече е свършило? 
- Да, преди малко, но ако сте му близка, можете да дойдете в дома му след 30-40 минути. 
-Разбира се, тук не успях, но поне там. Ти трябва да си Калина.
- Познаваме ли се? 
- Лично не, но татко ти ми е говорил толкова за теб, че все едно си ми израснала пред очите. Аз съм леля ти Ленче, продавам дрехи в магазина до този на баща ти. От сума ти време се знаем с него, всяка сутрин заедно си пиехме кафето. Още не мога да повярвам, че го няма вече. 
- Смъртта понякога ни изненадва. 
- И все се питаме защо точно нашите любими същества! Трябва да си много силна сега, защото той гледа отгоре и не би искал неговото малко момиче да страда. Гого беше силен и достоен мъж, можеш само да се гордееш с него. И знаеш ли още какво, не те бях виждала на живо, но тайничко ти завиждах. Никога не съм срещала човек, който толкова силно да обича детето си. Щеше ми се и аз да имах такъв баща. 
- Извинете, Елена, казахте, че Ви е името нали? 
- Викай ми леля Ленче 
- Не си падам по фамилиарниченето с непознати. Ще бъда кратка, госпожо. Не знам коя сте и честно казано изобщо не ме вълнува. Пътувала съм 3 часа със самолет и още горе-долу толкова с кола, за да стигна от Париж до това забутано градче и да изпратя, както е редно, баща си. Понеже виждам, че сте от жените, чиято основна професия е разучаването, анализирането, обсъждането и оценяването живота на другите, то вероятно си мислите, че сте наясно и с взаимоотношенията в моето семейството, но грешите. Сега най-добронамерено Ви моля да ми спестите всичко, което предполагате, че е мислил и чувствал покойникът по отношение на мен. Нямам против да го хвалите за кафетата, с които ви е черпил преди работа, и за помощта, която Ви е оказвал да си отваряте заяждащата врата на магазина и за каквото още там се сещате, но не коментирайте неща, с които не сте наясно. 
- Гневна си, разбирам те, и ти като мен закъсня и не можа да му го кажеш, но бъди спокойна, моето момиче, той го знаеше. 
- Какво е трябвало да му кажа? Вие добре ли сте с главата? Мислех, че сте просто клюкарка, а се оказахте и луда. Нищо не разбирате. 
-О, разбирам, разбирам, смятала си, че има достатъчно време, за да се помирите, все си отлагала. Инатът ти е надделявал, а сега него го няма. 
- Ще побъркате и мен. Добре, щом толкова искате, ще ви кажа каква е истината, за да разполагате поне с информация от първа ръка, когато тръгнете да я разнасяте из квартала. Така и така още утре си заминавам за Франция, изобщо не ми пука какви небивалици ще говорите, но поне на мен ще ми олекне. 
- Слушам те, дете 
- Не съм ви никакво дете! Истината... истината е, че никога не съм била близка с този човек, когото днес изпращаме. Да, по документи и според биологията, той ми е баща, но всъщност за мен е просто един добър господин, когото уважавам заради всички човешки качества, които притежаваше, както и заради средствата, отделени за отглеждането и обучението ми. Безспорно съм му задължена и затова му пращах пари, обаждах му се понякога по телефона, за да разбера повече за здравословното му състояние, и днес организирах погребението му. Това беше мой дълг, но то няма нищо общо с любовта. Приемете, че сме имали договорни отношения и всеки от нас изпълни своята част. Сега сме квит. 
- Много си ядосана, но на кого - на мен, на него или на себе си? 
- Не съм ядосана, Вие ме изнервяте. Приказвате ми разни глупости за това колко държал на мен. Откакто се помня баща ми не ми е казвал и една мила дума. Не се интересуваше от успехите ми, обясняваше ми как от мен нищо няма да излезе, колкото и да стараех, за него не беше достатъчно. Да, имаше време, когато го обичах. Татко беше моят герой и бях готова да сторя всичко за една прегръдка, за едно негово насърчение, за да чуя, че се гордее с мен. Десетки пъти обаче той ме поливаше с вряла вода, изгаряше радостта ми. Направи ме неуверена, страхлива, години наред трябваше да се боря с комплексите, които ми създаде. Преди 5 години заминах за чужбина и сега имам собствена галерия в центъра на Париж, прекрасен съпруг и хубава малка дъщеря. Оттогава не съм се връщала в България и даже сега съжалявам, че дойдох, но нямаше начин. 
- Колко си страдала, миличка. Тъжно е, когато двама души се обожават един друг, но говорят на различни езици. Цялата обида в гласи ти идва само да покаже, че никога не излизал от сърцето ти. Приличаш на сърдито малко момиче, което за да накаже родителите си, изкрещява, че ги мрази и не иска вече да ги вижда. Наследила си упорството на Георги. 
- Не, аз нямам нищо общо с него. 
- Напротив, напротив. Прибрахте ли вече нещата му? 
- Не, нищо няма да пипам. Нека си останат както са. Свързах се с брокер, за да продам къщата възможно по-скоро, който я купи, той да си я чисти от боклуците. 
- Разгледай преди това стаята му. В чекмеджето под бюрото е пълно с изрезки , в които пише за теб. 
- Моля? 
-Да, точно така. Нямаше статия в български вестник или списание, посветена на успехите ти, която той да не запази. Нещо повече, абонира се за някакъв парижки културен бюлетин, който излизаше веднъж месечно. Там пишеха главно за изобразително изкуство и често те споменаваха. Щом го получеше, ходеше при една учителка по френски, която му го превеждаше. 
Заговореше ли някой за децата си, на устата му беше само Калина. Всяка седмица проверяваше дали има писмо от теб, пощаджииката започна да го взема на подбив. А позвъняванията ти за него бяха цяло събитие. Дни наред разправяше пред магазина на когото срещне: „Моето момиче снощи ми се обади и каза, че скоро ще има нова самостоятелна изложба- вече седма. Ще е пълно с журналисти и ще го отразяват по всички телевизии. Покани ли са я и да преподава живопис на студентите в един от най-големите университети.” И това непрестанно го повтаряше до следващото телефонно позвъняване. Беше досадил на всички, пита го някой как е и той почва с разказите за теб и за Габи. 
- Говорил е за Габриела? 
- О, разбира се. Показваше ни и снимки и ни ги обясняваше „Това е на дядо принцесата. Пък ако знаете само какво сладко гласче има. Е, не говори много български, но само да ми я доведат аз на всичко ще я науча. Играе балет. Ето тук е с пачката и палците, истинска фея!” И все чакаше да дойдете. Аз му викам: „Бай Гого, Франция е далече, много път е това и пари, нали ги чуваш, знаеш, че са добре, пишат ти, стига си се надявал напразно. Младите вече се не връщат в България. Кой ще дирят тук? То по-добре щеше да е теб да вземат, да видиш и ти свят, да се качиш на Айфеловата кула, да се разходиш по Шан-з-Елизе , ама си стар вече и болен, не ставаш за път!„  А той: „ Стар и болен ли, само да ме викне Калинка и на Антарктида ще отида, всички болежки ще ми минат, като си видя чедото. Да си я гушна с все сила, да си сложа после Габи на коленете, пък след това ни кули, ни улици ми трябват, спокойно мога да умра. Ама така и ще стане - или те скоро ще дойдат, или мен ще вземат. Хващам се на бас с теб и с който поиска, Ленче, че дядо Господ няма да ме прибере, додето не ги прегърна пак.” 
- Но как? Защо никога не ми е казвал на мен тези неща? Защо? Толкова дълго чаках. Докато бях тук, все се карахме, мислех, че нищо не знача за него. Помня, когато се роди дъщеря ми, всички се опитваха да определят на кого прилича, а аз, щом ú видях личицето, разбрах, че е копие на дядо си и затова и я кръстих с неговата буква. Има същите огромни наситено сини очи, през които няма как да надникнеш в мислите им, същото вирнато носле, същата топла усмивка. Всеки път, когато свекърът ми си играеше с нея, нещо в мен крещеше. Представях си как татко е на неговото място и ми се искаше да я взема и още с първия полет да я доведа тук. После обаче инатът ми вземаше връх. Казвах си, че той не заслужава да я познава, че сме му безразлични, че е студен и безчувствен и така до днес. Случвало се е да вдигам слушалката с твърдото намерение да му звънна и да му изплача цялата си болка и обич и да му простя всичко, но… 
- Ти го направи, току-що му се изповяда! 
- Късно е! Защо така се наранихме? Исках само признанието и нежността му! 
- Ние сме от друго поколение. Нас са ни учили, че за да възпиташ едно дете, трябва да си строг и взискателен и че можеш да си позволиш да го погалиш само докато спи, а хвалиш ли го в негово присъствие, непременно ще го развалиш. 
- Но как? Как можех аз да знам за чувствата му, когато все беше груб? 
- А ти не постъпи ли по същия начин? 
- Да, но то беше реакция на неговото поведение. 
-Странно нали? Някой може да те обича с цялото си сърце, но не по начина, от който ти искаш.
-Явно е така. Ще ме оставите ли за малко насаме с него? 
-Разбира се! 

- Татко, безкрайно много се гордея с теб и те обичам, както никой друг! Прости ми, ако можеш, прости ми, че бях така жестока и ти отнех възможността да поправиш собствените си грешки и да опознаеш внучката си! Твоята любов към мен е достойна за описание в книга. Благодаря ти за нея, но ако днес имах право само на едно желание към Бог, то би било не да ми погне да обичам дъщеря си толкова силно, колкото ти мен, а да ме научи как да ú дам тази любов, от която се нуждае, която може да я направи щастлива!