19.11.2004 г., 10:01 ч.
Сделка
3 мин за четене
- Добро утро! – каза тя без дори да го погледне. Очите й бяха потънали в чашата кафе и сякаш се опитваха да намерят себе си.
- Добро да е! – отвърна той с лека усмивка. – Няма ли да ме погледнеш? Специално за теб съм се пременил.
Тя вдигна поглед за миг и после пак се загледа в черната течност. Той наистина изглеждаше прекрасно. Обикновено не си правеше труд, но тази сутрин се бе постарал. Защо ли? Може би предвкусваше добрата сделка... Да, той я познаваше много добре пък и точно в този момент това дори не се налагаше. Бледото й лице беше придобило жълтеникав оттенък, очите й бяха хлътнали, а под тях имаше дълбоки черни сенки, издаващи безсънието й. Обикновено слагаше грим за срещите им. Понякога успяваше да скрие от него някои неща, но сега нямаше сили да се преструва. А и нямаше смисъл. Той знаеше, че тя ще даде всичко.
Седна срещу нея без да отделя очи от лицето й. Косата й падаше в безпорядък по раменете й, а няколко кичура се мъчеха да се изкъпят в чашата. Тя не обръщаше внимание. За нея съществуваше само черната бездна на кафето. Усещаше пронизващия му ликуващ поглед, но не я беше грижа. Често бе мислила какво ще стане, ако някой ден му се покаже без грим и мисловен щит. Побиваха я тръпки. Сега, когато моментът беше дошъл, страхът бе отстъпил. Лека усмивка премина по лицето й. Явно глупавите приказки на хората за любовта, над които тя винаги се присмиваше, бяха истина. Сега бе смела. Знаеше, че може да издържи дори на погледа му. А той чакаше. Пиеше кафето си бавно като продължаваше да се взира в нея и чакаше.
- Е, доволен ли си? – попита тя внезапно като се изправи на стола. В очите й се четеше решителност.
- Променила си се. Кой е той?
- Това няма значение сега. – тя не отместваше погледа си и това го накара да се усмихне още по-широко.
- Права си. И все пак съм любопитен. Трябва да е нещо специално щом е успял да те завладее така. Чудя се само едно: ти си умна жена, здраво стъпила на земята, защо искаш да вярваш в глупости като любов? Това е утопия, измислица, приказка, в която хората вярват, за да им е по-леко. Мислех си, че не си обикновена, а сега започвам да се съмнявам... – той отпи от кафето, продължавайки да се взира в нея и продължи. – Знаеш ли, хората сте ми много интересни. Намирате си хиляди неща, в които да вярвате, кое от кое по-измислени. Не можете ли да се порадвате на това, което имате вместо да гоните вятъра? Не. Понякога ви съжалявам... Е, вашата глупост е добре дошла за мен – внася разнообразие. Както и да е. Не съм дошъл тук, за да говоря. И звамата знаем какво искаш, въпросът е какво ще дадеш.
- Кажи Ти какво искаш. – каза тя с леден глас.
- Ако трябва да бъда честен, което ми се случва рядко, искам да му разбиеш сърцето, но знам, че няма да го направиш, каквото и да ти дам. Прекалено много си затънала. Искам да ми дадеш това, което не знаеш, че имаш.
- И какво е то? – нещо вътре в нея започна да се съпротивлява, но тя не искаше да обръща внимание. След малко щяха да си стиснат ръцете и тя щеше да бъде щастлива. Само това имаше значение.
- Скоро ще разбереш. Съгласна ли си или да тръгвам?
- Да, съгласна съм. – крещяща болка изригна в гърдите й. Едва си поемаше дъх, но не показа нищо.
Сделката бе сключена. Той стана, оправи вратовръзката си и пожела приятен ден. В очите му се четеше тържествуващ блясък. Направи две крачки и се огледа в огледалото. Усмихна се на отражението и си отиде. Няколко секунди след като бе затворил вратата, огледалото се пръсна. Тя подскочи на мястото си и остана вцепенена. Като че ли звукът от трошащите се стъкла я бе върнал в реалността. Един неонов надпис засвети в главата й: Какво бе обещала на дявола?
- Добро да е! – отвърна той с лека усмивка. – Няма ли да ме погледнеш? Специално за теб съм се пременил.
Тя вдигна поглед за миг и после пак се загледа в черната течност. Той наистина изглеждаше прекрасно. Обикновено не си правеше труд, но тази сутрин се бе постарал. Защо ли? Може би предвкусваше добрата сделка... Да, той я познаваше много добре пък и точно в този момент това дори не се налагаше. Бледото й лице беше придобило жълтеникав оттенък, очите й бяха хлътнали, а под тях имаше дълбоки черни сенки, издаващи безсънието й. Обикновено слагаше грим за срещите им. Понякога успяваше да скрие от него някои неща, но сега нямаше сили да се преструва. А и нямаше смисъл. Той знаеше, че тя ще даде всичко.
Седна срещу нея без да отделя очи от лицето й. Косата й падаше в безпорядък по раменете й, а няколко кичура се мъчеха да се изкъпят в чашата. Тя не обръщаше внимание. За нея съществуваше само черната бездна на кафето. Усещаше пронизващия му ликуващ поглед, но не я беше грижа. Често бе мислила какво ще стане, ако някой ден му се покаже без грим и мисловен щит. Побиваха я тръпки. Сега, когато моментът беше дошъл, страхът бе отстъпил. Лека усмивка премина по лицето й. Явно глупавите приказки на хората за любовта, над които тя винаги се присмиваше, бяха истина. Сега бе смела. Знаеше, че може да издържи дори на погледа му. А той чакаше. Пиеше кафето си бавно като продължаваше да се взира в нея и чакаше.
- Е, доволен ли си? – попита тя внезапно като се изправи на стола. В очите й се четеше решителност.
- Променила си се. Кой е той?
- Това няма значение сега. – тя не отместваше погледа си и това го накара да се усмихне още по-широко.
- Права си. И все пак съм любопитен. Трябва да е нещо специално щом е успял да те завладее така. Чудя се само едно: ти си умна жена, здраво стъпила на земята, защо искаш да вярваш в глупости като любов? Това е утопия, измислица, приказка, в която хората вярват, за да им е по-леко. Мислех си, че не си обикновена, а сега започвам да се съмнявам... – той отпи от кафето, продължавайки да се взира в нея и продължи. – Знаеш ли, хората сте ми много интересни. Намирате си хиляди неща, в които да вярвате, кое от кое по-измислени. Не можете ли да се порадвате на това, което имате вместо да гоните вятъра? Не. Понякога ви съжалявам... Е, вашата глупост е добре дошла за мен – внася разнообразие. Както и да е. Не съм дошъл тук, за да говоря. И звамата знаем какво искаш, въпросът е какво ще дадеш.
- Кажи Ти какво искаш. – каза тя с леден глас.
- Ако трябва да бъда честен, което ми се случва рядко, искам да му разбиеш сърцето, но знам, че няма да го направиш, каквото и да ти дам. Прекалено много си затънала. Искам да ми дадеш това, което не знаеш, че имаш.
- И какво е то? – нещо вътре в нея започна да се съпротивлява, но тя не искаше да обръща внимание. След малко щяха да си стиснат ръцете и тя щеше да бъде щастлива. Само това имаше значение.
- Скоро ще разбереш. Съгласна ли си или да тръгвам?
- Да, съгласна съм. – крещяща болка изригна в гърдите й. Едва си поемаше дъх, но не показа нищо.
Сделката бе сключена. Той стана, оправи вратовръзката си и пожела приятен ден. В очите му се четеше тържествуващ блясък. Направи две крачки и се огледа в огледалото. Усмихна се на отражението и си отиде. Няколко секунди след като бе затворил вратата, огледалото се пръсна. Тя подскочи на мястото си и остана вцепенена. Като че ли звукът от трошащите се стъкла я бе върнал в реалността. Един неонов надпис засвети в главата й: Какво бе обещала на дявола?
© Кери Исова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Далия: Благодаря ти
Емма: Като решиш, че си го разгадала, може ли да ми кажеш? Наистина ще ми бъде интересно -
Силно е! Харесва ми!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Алексей