За детството си мога да кажа само, че беше нормално! Нито повече, нито по-малко!
Израснах между няколко баби, прабаби и дядовци, освен родителите ми - и всички те оставиха по нещо ценно в мен! Напоследък обаче ме спохожда мисълта за прабаба ми Велика.
Бях малко момиченце, още не ходех на училище и често ме оставяха при нея докато някой от останалите се върне от работа. Тя беше ниска и пълничка женица, винаги облечена в тъмни дрехи, тъмна забрадка и престилка и един плетен елек, който сякаш не сваляше никога, дори и през лятото, все казваше, че ѝ е студено. Беше на осемдесет и няколко години, движеше се бавно, не ходеше почти никъде, освен пред къщата, седнала на едно малко дървено столче. Спомням си, че за мен обичаше да казва:
„Какво ще му е на такова дете да го гледаш, то като се сгуши в полата ми и не мърда!”
Стаичката в която живееше бе съвсем обикновена, имаше маса с два стола, печка на дърва, легло над което се спускаше кабел с ключ за осветлението, точно над главата, казваха му ...