Ирник

Мразя ви! Мразя ви с всяка клетка от тялото си, която в момента агонизира от нечовешкото страдание, на което е подложена. Мразя ви с всяко вдишване и издишване и с всеки удар на сърцето си. Някой ден ще ви унищожа всички до един, но повярвайте- няма да ви даря милостива смърт. Ще страдате и ще молите за пощада, но никога няма да я получите от мен. Не ние, а вие сте чудовищата! Нарушихте най-важния закон, отнехте ни единственото, което ни принадлежи по право! Побъркани и безскрупулни сте, а значи за да ви победя ще се наложи и аз да стана такъв. Ще видите вие ада на земята! Лично ще се погрижа да преживявате в жестоки мъки всяка секунда от оставащия си живот. И дано да е вечен, за да може и страданията ви никога да не свършват!
Това си мислех докато с часове лежах неподвижно, разпънат на една от масите в лабораторията на централния щаб. В ръцете ми бяха забити игли, свързани чрез системи с банки, подаващи към тялото ми разтвори за венозно приложение. Коремът и гърдите ми биваха разрязвани многократно, за да наблюдават изследователите в реално време какво се случва с органите ми докато ме тровят с тайнствените си химикали. Главата ми също не беше пощадена. Мозъкът ми се подлагаше на постоянно облъчване с радиация. Уредите, с които засичаха в кои негови области се натрупва най-много от лъчението, даваха отговори на много въпроси относно това къде се намира телепатичният център на омегите, както и дали мозъкът може да даде команда за регенерация и ако да-в каква степен. 
Но най-голямата мистерия за тях си оставаше "вечният двигател", в който се бе превърнало тялото ми. Нямам представа кога се е случило и как, но вече никога нямаше да мога да умра. Клетките ми се обновяваха в мига, в който биваха умъртвени. Раждаха се напълно здрави и функционални и поправяха повредената тъкан или орган. По няколко пъти на ден умирах и възкръсвах. Единственото, което ми попречи да полудея бе разгарящата се като пожар в мен ненавист към тях. Към учените, към армията, към жадните да живеят вечно благородници. Към всички онези, които смятаха че няма нищо лошо в това да жертваш един живот в полза на друг. Че е все едно дали хиляди ще загинат ако целта бъде постигната.
Честно казано смятам, че прекаляват с изтезанията ни. Според мен го правят за да ни дадат урок, да ни припомнят че мястото ни е едно стъпало под червеите и буболечките, които газят постоянно. За да не ни и минава през ум мисълта за неподчинение и бунт срещу правилата, наложени ни от тях.
Ето, например, Марго и Кристин. Двете червенокоси сестри бяха жестоко наказани заради това, че избягаха и изпепелиха двеста войника. След като ги върнаха у дома им, буквално ги заключиха в клетки, от които ги пускаха единствено за да експериментират с тях. Вече не се нуждаеха от телепатичните им способности, затова и не ги очакваше нищо друго освен живот в плен. Тъй като бе започнала втора фаза от опитите с омеги, двете бяха изкуствено осеменени с генетичен материал от най-обещаващия омега, а именно- най-добрият ми приятел Елмир. Докато траеше бременността им, обаче, ги пускаха на кратки разходки навън. Мен също ме извеждаха, но по различно време от тях. Имаха основателни опасения, че бихме могли да осъществим контакт и да съумеем  да им се изплъзнем отново.
Елмир и Арлена бяха допуснати няколко пъти да ми дойдат на посещение, но не успяхме да си кажем нищо съществено, понеже винаги ги придружаваха военни. Но моят приятел все пак ми преаде съобщение и то гласеше: "Дръж се! Скоро ще те измъкна от тук и тогава заедно ще им отмъстим!"
Вярвах му безрезервно. Ако някой притежаваше силите да освободи нас-опитните мишки, както и останалите неосъзнати тестови обекти, то това беше граф фон Егберт. Дано Арлена да разбира каква чест ѝ е оказана да бъде с него. Като че се е разхубавила още повече. Има нещо ново във външния ѝ вид, някакво особено тайнствено сияние. Не знам, може би и ароматът ѝ се е променил. Просто вече ми изглежда още по-привлекателна. Елмир е щастливец. Сигурно го знае.
Сетих се за приятелите и другарите си докато получавах поредната си доза радиация от позитронния излъчвател. Обикновено никой друг не се намира в стаята, облицована отвътре и отвън с оловни пластини докато трае сеансът ми. Но този път се случи нещо странно. В момента, в който трябваше апаратът да бъде изключен, отвън се чу шум като че нещо тежко се строполи на пода. Вратата се отвори с трясък и вътре влетя Нилара. Дрехите ѝ бяха раздрани и подгизнали в кръв, а самата тя дишаше тежко и се олюляваше. Ръцете ѝ трепереха, но стискаха с всички сили мечовете ѝ.
-Ирник! Най-после те открих! 
-Какво правиш тук, Нилара? Опасно е! Ако те хванат с теб е свършено!
-Не ме интересува! Мястото ми е до теб, а твоето със сигурност не е тук. Можеш ли да вървиш? Ако трябва ще те нося.
-Престани, Лара! Мога прекрасно да се грижа и сам за себе си!
-Не можеш. Затова се озова в капана им. Но аз ще те защитавам както винаги съм правила.
-Не! Разбери най-после! Нямам нужда от теб! Не мога да те обичам! Не искам и твоята лрюбов. За мен си никоя и това няма да се промени! Върви си преди да си причинила още по-големи щети!
-Не си на себе си. Затова говориш небивалици. Но малко чист въздух ще ти се отрази добре.
Нилара имаше свръхчовешки сили. Можеше без никакъв проблем да ме преметне на привино крехкото си рамо и да ме изведе извън щаба с няколко скока. Даже се опита да го направи, но поради високото ниво на сигурност на лабораторията и вдигнатата тревога, двамата с нея бързо се оказахме заобиколени от поне петдесетина бойци с електрошокови оръжия. Малко след като ни обкръжиха, към тях се присъедини и плешиво куцукащо старче с прилично шкембе.
-Виж ти! Не знаех, че нашето безсмъртно момче си има такава вярна защитничка. Аз съм Михай Харлан. Как е вашето име, очарователна госпожице?
-Вие сте главнокомандващият! Вие искахте да убиете Ирник. Чух ви като си говорехте в лагера ни. Само заради това заслужавате да ви затрия още сега! 
-А-а, разбирам. Любов. Млади ми Ирник, приятелката ви е доста самонадеяна. Дали да не ѝ налеем малко разум в красиват главица?  Какво ще кажете?
Гласът на Харлан имаше невероятното свойство да смразява кръвта, независимо каква интонация използваше. Уж беше приятен, а същевременно можеше да се оприличи на десетки игли, забити под ноктите ти.
-Нилара, умолявам те! Свали оръжията си от врата на генерала!
-Няма да го направя! Той ще бъде гаранцията ни за измъкване от тук.
-Грешиш, скъпа. Никой няма да си мръдне и пръста да ме защити, защото така съм им наредил. Всички знаят, че с нетърпение очаквам смъртта да ме прибере, но явно съм твърде неприятен тип дори и за нея и така и не се решава да изпълни дълга си към мен.
Познавах Харлан. Той ни правеше визити всеки ден. Никога нищо не казваше и не задаваше въпроси, но мълчанието му говореше повече от каквито и да било думи. Той ни презираше. Беше го гнус да ни погледне в очите, отвращаваше се от същността ни. Ако имаше възможност, би ни разпрашил на най-фини частици. Нямам представа какво го караше да таи подобна жлъч, но пък чувствата му бяха напълно споделени от мен. Сега разбрах, че желае да умре. Значи за да получа възмездието си, ще му дам вечен живот, изпълнен с болка.
-Нилара...
-Вече ти казах! Няма да го пусна.
-Не. Нямах това предвид. Хей, вие! Бойците! Всички да излязат от стаята, иначе дядката ще гушне букета.
-Глупаво момче!
-Не ви се иска да давате обяснения на Форел Ендел, нали? Михай Харлан за него е нещо повече от баща и ако го изгуби заради нехайното ви отношение... Кой знае какво ви чака. Помислете си.
За няколко минути настана объркване, но нашите нападатели все пак решиха да проявят здрав разум и напуснаха стаята. Побързах да я залостя след тях.
-Какво си мислиш че правиш, момче? Дори да си ценен заради безсмъртието си, след подобно изпълнение няма да видиш повече дневна светлина! Лично ще се погрижа за това!
-Вероятно. Нилара, завържи го за масата! 
Тя се подчини. Михай не се съпротивляваше. Знаеше, че е безсмислено, но нямаше представа какво му готвя. Когато най-после беше напълно прикован, аз извадих от банката с разтвор единия край на системата, представляващ остра игла и я забих в едната шийна вена на Харлан. Нилара я фиксира. Другият край все още беше във мен. Тъй като Михай лежеше, а аз бях изправен, кръвта ми бавно потече по системата и започна да се влива в него.
-Не! Махни го от мен! Да не си посмял! Ти си мръсен изрод! Не!
-Няма смисъл, генерале. Първите милилитри от мен са вече във вас, а това значи че вашият организъм получава команда от по-висш такъв да започне непрекъснатия и неуморен синтез на клетки. Вярно, няма да са млади и здрави, защото все пак вашите собствени също не са. Но ще живеете вечно в състоянието, в което сте. Сигурен съм, че дори не сте си мечтали за подобно щастие.
-Ти малък... Ще те разчленявам и събирам по най-болезнения възможен начин! Как посмя да ме опетниш със сбърканите си гени!
-Както вие посмяхте да поставите под въпрос правото ни на живот и свободен избор. Лежете сега, почивайте. Имате нужда да осъзнаете случващото се. 
Харлан ръсеше проклятия. Не бях сигурен дали кръвногруповата несъвместимост няма да го убие преди собственото му отвращение към мен и самия него като опетнен от изродската генетика. Но в момента единственото, което ме интересуваше беше Нилара. Явно беше тежко ранена, защото трепереше приклекнала и продължаваше да диша тежко. Изобщо не се замислих как да постъпя. Откачих още една система и я забих в нейната шия преди да успее да реагира. Кръвта ми щеше да е спасителна за нея. Знаех, че сме с една група, защото в тренировъчния корпус ни изследваха още при постъпването ни. 
Тя ме погледна неразбиращо, но постепенно лицето ѝ се проясни. Съжалих, че бях причина в красивите ѝ тъмни очи да се появят сълзи. След като получи  част от мен, достатъчна за да се възстанови напълно, ѝ подадох ръка и тя се изправи с помощта ми.
-Вече си по-добре. 
-Да. Благодаря ти, Ирник! Мисля, че ме бяха ранили в далака. Знаеш какво значи това.
-Вече нищо. Ти си напълно здрава. 
-Какво ще правим сега?
-Имам една идея, но ще ми е нужна помощта ти. Нали не си забравила как да прожектираш образи в ума на враговете си?
Тя се усмихна. Разбра. Двамата отръпнахме заедно тежестите от вратата и бавно я отворихме. В момента, в който се озовахме лице в лице с войниците навън, те застинаха на място. Представлението в главите им беше започнало.
Когато Елмир се би с Изабел действахме по същия начин. Съзнанията ни преминаха на една вълна и зазвучаха в синхрон. Сигналът, така да се каже, се усили и обсегът му се разшири. Можеше да повлияе на доста по-голям кръг от хора и химери, отколкото ако ги командваше само един омега.
Вървяхме през отдръпващата се пред нас безумна и хипнотизирана тълпа, стараейки се да мислим за едно и също през цялото време.
"Ние сме вашите богове. Подчинете ни се!" Кратко, точно и ясно. И с много добър ефект. Заслужаваше си опита. Резултатът бе поразителен.
Когато стигнахме до външния портал, хванах Нилара за ръка и заговорих.
-Тук ще се разделим. Съжалявам, но не мога да дойда с теб. Ти трябва да се върнеш при Рев и Бориен и да им разкажеш всичко. Те са единствените, на които можеш да се довериш от хората. Аз ще се оправя. Имам няколко неща за довършване. А ти... Постарай се да оцелееш!
-Ирник! Няма да те оставя! Ти си всичко за мен!
-Моля те! Просто спри. Заслужаваш по-добър живот. И със сигурност някой по-добър от мен. Някой, който не си ляга с най-добрата ти приятелка и жена на братовчед ти.
До този момент смятах, че нищо не е в състояние да шокира Нилара. Но ето, че се случи. Тя стоеше в пълно вцепенение и не проронваше и дума. Нямах какво повече да ѝ кажа, затова ѝ обърнах гръб и бавно тръгнах обратно към своя затвор.
-Ирник...Аз... 
Шепотът ѝ премина в хлипания, затова все пак се обърнах и ѝ извиках гневно:
-Изчезвай! Махай се от тук преди да са те хванали!
Май я стреснах. Тя спря да плаче, избърса сълзите си, прибра остриетата в ножниците си и кимна. Вече изглеждаше напълно спокойна.
-Довиждане, Ирник! Благодаря ти! За всичко!
След тези думи тя се завъртя в привичното си торнадо и с високи и широки десетметрови скокове започна бързо да се отдалечава от мен. 
Най-доброто предстои. Чудя се дали Михай Харлан не е пукнал вече от яд? Не, твърде добра смърт за него би било това. А той, както и Форел Ендел и компания заслужават повече. Сигурен съм, че ще успея да измисля нещо. Все пак имам цялото време на света...