Бориен

–За нищо на света няма да облека тая формоменяческа гадост! Не ме интересува колко е здрава и каква невероятна защита ще ми осигури. Имам си принципи, по дяволите! Откакто се помня се боря с тия изроди, а сега ми нареждат да ги приема като част от себе си. Е, няма как да стане. Не съм дете, за да ме превъзпитават. Закъснели са с около трийсет годинки.

–Щом  не си дете се дръж като възрастен, Рев. Не разбирам защо се налага да го повтарям сто пъти. Разпореждането идва директно от Вилемира.

–Още повече! Кажи ми, Бориен, как очакваш да се доверя на човек, който изключва цялата си противовъздушна отбрана само и само за да примами вражески сили в сърцето на страната си? И за какво? За да остави защитата на столицата в ръцете на деца? Тази жена ни води към гибел. Въобще не ми разправяй колко добра е преценката ѝ. Вилемира винаги е харесвала рисковете, но точно сега се движи по ръба на особено опасна пропаст и  ако падне никога не ще се измъкне от там. Не става за главнокомандващ, въпреки че има доста “свежи” идеи.

–Не ми харесва как стърчиш, Рев. Налей си кафе, отпусни се… Спри да браздиш земята с нервните си крачки.

–Не ме слушаш, Бориен. Или просто не желаеш да приемеш факта, че тя е много по-безразсъдна и безскрупулна, отколкото трябва да бъде един истински лидер. Не пия кафе вечер. Знаеш, че предпочитам черния чай, за да си успокоявам нервите.

Не ми оставаше друго, освен да въздъхна и да се съглася с бойния си другар и пръв приятел. Разговорът ни, превърнал се съвсем естествено в разгорещен спор стана причина да будуваме в малките часове на нощта и да обсъждаме належащи за нас въпроси, докато войниците ни спяха сладък сън на изтощени и доволни от себе си горди синове и дъщери на родината си. 

– Сигурно си прав. Но нека ти посоча още един факт. По-добре Вилемира, отколкото Форел.

–Защото макар да е тежка психопатка,  не е самовлюбена лицемерка. Така ли смяташ? Не те ли предупредих да я държиш далеч от нормалните хора, на които може да причини неизлечими психологически травми?

–Ако това ще те успокои, споделям възмущението ти относно използването на неопитни войници в толкова отговорна задача като отбраната на столицата, но много добре знаеш, че гарнизонът там е най-добрият в цяла Либертия. Ако нещо се беше объркало, те веднага щяха да се включат и да неутрализират врага.

–Не, не и не! Продължаваш да мислиш погрешно! Да не би след като се е позабавлявала с теб да те е и кастрирала? Не го виждаш, нали? Заради това никога не съм я харесвал и няма да си променя мнението. Твърде смело, твърде дръзко и рисковано действа. Възползва се от емоциите, от най-съкровените ни чувства. Сигурно така е успяла да влезе под кожата на Ирник и Нилара. Доколкото разбрах, в момента ги развеждат из Магнерос като циркови животни, за да  покажат  на какво са способни омегите. Двамата заедно са перфектната взривоопасна смес, причиняваща максимум поражения. Обаче не е само това. Примерът, който дават с перфектността си е най-големият стимул за обезверените, ограбени и изтощени хорица да започнат да играят по свирката на властта. След небивалия им подвиг в столицата всеки неудачник ще се замисли дали пък не може да промени съдбата си и да се отърве от жалкия живот на вечен мухльо като се съгласи да стане приемник на чудодейния серум, превръщащ обикновените човеци в свръххора. С риска да ме наречеш лунатик и любител на конспирациите ще ти кажа, че подмяната на униформите ни с изработени от кожа на броненосци е първата стъпка към съгласието ни да станем част от експеримента, засягащ целия ни народ. Набирането на доброволци, мобилизацията на всичките ни резерви и припряното настъпление, което са ни наредили да започнем по всички фронтове са доказателства, че бързат да осъществят замисъла си. Казвам “Те”, защото няма начин Вилемира да действа сама. Очевидно притежава доста умен съветник, който изненадващо точно успява да предвиди ходовете на враговете ни, както и да намери най-добрия начин по който да им противодействаме.

–И така да е, ние сме офицери. Даде ли ни се заповед я изпълняваме. Не забравяй в какво си се клел. Тези думи не са просто празни приказки.

–Колко според теб ще издържим с темпото, с което губим добре обучени и опитни бойци? Кажи ми, де! Ако продължим да следваме този курс на отчаяни самоубийствени действия, съвсем скоро ще останем без армия въобще. Не се доближаваме нито до победа, нито до мир. Пет пари не давам за глупостите, които в Централата наричат “Новото нормално”. Нищо не е нормално, по дяволите! Първо се биехме срещу озверели човеко-зверове, после се оказа че те са на наша страна, а целият свят ни е враг и трябва самите ние да се превърнем в мутирали подобия на себе си. В момента, в който ме накарат да се инжектирам с коктейла на онова нещо Холендер смятам да си тегля куршума. Не желая да решават вместо мен как да прекарам живота си. 

Може би щяхме да спорим още дълго, но се наложи да спрем, защото ни прекъснаха с новина, че е кацнал самолет на Северната армия. Пилотът му бе част от личната ескадра на брат ми и носеше лоши новини. След сблъсъка с воргенасците, предвождан от Асиер, той и хората му бяха пострадали тежко и все още се нуждаеха от денонощни медицински грижи. Състоянието на брат ми обаче се бе влошило рязко и се налагаше да му бъде прелята кръв от роднина по първа линия, а такива се явявахме само аз и дъщеря му. Затова трябваше да замина веднага на север.

Нямаше какво толкова да приготвям. Щях да се върна до дни или поне така се надявах да стане. 

–Рев, оставям на теб командването. Зная, че си ненадминат в битки от всякакъв тип, както и че си отличен водач, но като командир в момента имаш и други задължения. Затова когато се заемеш с обучението на новобранците...Знам, знам-не е твоя работа, за това си има тренировъчен корпус и така нататък, обаче ситуацията се измени, затова  ще се обучават тук, на място. Та, когато се занимаваш с тях бъди малко по-снизходителен, отколкото си обикновено. Хлапетата за пръв път хващат оръжия и честно казано едва ли схващат в какво са се забъркали, но въпреки това ако намериш правилния подход можеш да изградиш от тях прилични бойци.

–Прилични бойци не се създават като ги галиш с перце и ги тупаш по гърба. Хубаво, щом искаш, ще се заема с тях. Обаче не разчитай да съм добричък. 

–Отговаряш за тях с живота си, не го забравяй.

–То пък един живот… 

–И не прекалявай с кофеина. И без това не ти се събират повече от тридесет часа сън седмично.

–Добре, мамо! Хайде, стига си се лигавил и върви! Предай поздрави на Асиер от мен.

Рев щеше да се справи, бях напълно сигурен в това. Колкото и непроницаем да изглеждаше и да се правеше, че нищо не го интересува освен да сече врагове имаше неща, на които наистина държеше. Никога не би позволил млади и неопитни войници да пострадат заради него. Затова щеше да се погрижи да придобият основни умения за оцеляване в битка и ако все пак не успеят да се измъкнат невредими- да знаят как помогнат на оптимално количество свои другари да го сторят.

Докато летяхме на север се замислих какво ни остава в крайна сметка след като преживеем всичките тези разрушения и превъзмогнем гибелта на стария свят. Онези, които имат семейства, при които да се върнат ще получат шанс за ново начало. Онези, чиито приятели ще продължават да бъдат до тях също биха могли поне да опитат да потърсят мястото си в лошо моделирания проект на далечната и мъглява бъдеща свобода. Проблемът ще са другите-останалите съвсем сами, с осакатени души и бавно умиращи отвътре. А те ще са толкова много след като войната свърши… 

Самотата е тежка присъда. Някога смятах, че емоционалното обвързване ще ме направи уязвим, защото ако нещо се случеше с мен щяха да страдат близките ми. Обратното също важеше с пълна сила. Но ако приемаме решения единствено от опасения нещо лошо да ни се случи никога не бихме могли да се насладим на настоящето, в което да сътворим и преживеем истинското щастие. 

Всеки един трябва да реши сам за себе си какво би му донесло радост и какво е готов да даде в замяна. За да получиш, първо трябва да дадеш. И винаги да уважаваш избора на онзи срещу теб. 

Приятелството ми с Рев, както и семейството на брат ми са двете неща, които ме определят като разумна личност. Не бих могъл да избирам между тях, затова и никога не бих застанал между Арлена и Рев, защото знам че аз, тя и Нилара са единственото, което му е останало на този свят и за което си струва да продължава да се бори.

 Времето, в което живеем е диво, направо безумно и в него е възможно най-голямата идиотщина да се приеме за спасение. За да не изгубим трезвата си преценка трябва да се уповаваме точно на морала и съвестта си. Двата ключови елемента за да бъдат успешно възпитани те у все още неоформените души са именно истинското приятелство и пълноценното семейство. Затова и ще направя каквото зависи от мен за да ги запазя. 

Веднага, след като пристигнах на северната граница бях отведен по спешност в лазарета. Асиер лежеше в сектора за интензивна грижа, а до него се намираше и Беатрис. Освен тях, там видях и Арлена, която изглеждаше твърде добре за да бъде на подобно място, но пък беше видимо разтревожена.Тя самата веднага ми обясни причината.

–По време на воргенаската атака всички летци станаха жертва на мисловно въздействие от омега. Това се отрази пагубно не само на разсъдъка, но и на телата им. Беше въпрос на живот и смърт. Когато лекарите разбраха, че съм му дъщеря дълго спориха дали да използват моята кръв или не, понеже също съм омега и никой не се наемаше да поеме отговорност за възможните усложнения от използването ѝ върху човек. Но той щеше да загине и в крайна сметка се решиха да го извършат. През това време мама също продължаваше да се влошава, въпреки че бяха опитали абсолютно всичко за да и помогнат, но без успех. Затова рискуваха и с нея.  Може би ако не беше положението ми всичко щеше да мине гладко, но се оказа че кръвта на бременна омега си е направо  смъртоносно оръжие ако се употреби върху представител на вида хомо сапиенс. В момента и двамата се разлагат отвътре заради антителата, които са се образували срещу чуждите клетки-моите, но са осъществили кръстосана реакция и сега унищожават собствения си организъм. Не могат да спрат процеса, само да го забавят. Мама ще умре със сигурност, а за татко таят надежда, че вашата  кръв ще помогне поне да удължат живота му докато се опитат да го изчистят от антителата преди да са образували още антиген-антитяло комплекси чрез неколкократна диализа и евентуално така да го спасят. Но шансовете това да сработи са пренебрежително малки.

Тя говореше спокойно, без да дава израз на никакви емоции, като че разказваше историята на някой напълно непознат, живял преди векове, чиято съдба няма никакво значение за нея самата.

–Съжалявам, Арлена.

–Недейте, полковник. Съчувствието ви няма да е от полза нито за него, нито на вас.

–Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?

–Върнете ме у дома. В истинския ми дом. Вземете ме с вас, когато се връщате на запад.

–Наистина ли? Сигурна ли си, че това искаш?

–Какво друго ми остава? Всяка прекарана минута тук ми напомня, че съм убийца на родителите си. Аз-съвършената жена-воин, носеща в себе си чудото на новия живот не съм нищо повече от добре разработено оръжие за масово поразяване. Не мога да се погледна в огледалото без да видя там обвиняващите им лица, кръвта им по себе си. А мислех, че най-после съм успяла да се докажа. Той даже почти ми каза, че се гордее с мен, а мама… Видях, че и тя е щастлива. Никога не сме били нормално семейство, но поне имах надежда един ден да се получи. Сега и тя умря. Ако времето е милостиво към мен, един ден спомените ще избледнеят до такава степен, че ще бъдат поне поносими. А дотогава ще се върна към ежедневието си. Във война сме, а моето призвание е да убивам.

–Ще се погрижа да те върнат при мен. Обещавам ти го. А ако баща ти оцелее…

–Недейте. Тази игра е твърде жестока за мен. Не възкресявайте нещо безвъзвратно изгубено ако нямате готовност да понесете още по-тежка загуба. 

–Прости ми. Няма да се повтори повече. Да те оставя ли насаме с тях?

–Предпочитам да потренирам. За да ми се избистри съзнанието. Ако желаете, може да се присъедините.

Кимнах, но и двамата знаехме, че няма да се случи. Тя напусна, а аз останах за да ми вземат кръв и да я прелеят на Асиер. Разрешиха ми да се сбогувам с Беатрис, както и да видя какво ще се случи при преливането. 

Минутите се точеха, големият ми брат не даваше признаци да му е повлияло зле, значи все пак съществуваше поне малка вероятност да се подобри след процедурата. 

Не стоях дълго. Беше безсмислено. Побързах да изляза, за да не се пречкам на медиците. Тяхното призвание е като нашето, затова до известна степен ги разбирам. Колкото и да се опитваха, всеки изгубен живот на пациент се запечатваше в съзнанието им така, както аз запаметявах загубата на мой подчинен, чийто живот е зависел от заповедите ми. Но колкото и огорчения да преживяваме не си представяме да се занимаваме с нещо друго.

Навън денят бе облян в алена зора и предвещаваше ясно и топло време. Времето на раждащата се любов, чието цвете ще разцъфти в ярък и благоуханен цвят. Насред тренировъчната зона Арлена бе паднала на колене и заровила лице в шепите си. Ридаеше. Мечовете ѝ бяха захвърлени от двете ѝ страни, не бе се сетила и да отвърже тежестите от краката си. Срещу нея бе приклекнал Елмир и ѝ говореше нещо тихо, така че не можех да го разбера, но ми бе достатъчно да видя ръката, която бе положил на рамото ѝ и която тя не се опитваше да свали от себе си. Знаех какво следва. Бях го  преживял с Вилемира преди двадесет години. 

Животът ни е грозен. Дори малкото красота, която виждаме в него като че се чувства неловко край нас. Гузно ѝ и е и бърза да ни напусне. Любов, семейство, приятелство. Накрая остават напълно изпразнени от смисъл лъскави опаковки на луксозна стока, която гледаме от другата страна на витрината и не можем да си позволим да купим. 

За всичко сме си виновни ние-самите. Сами започваме войни, като по презумция сме губещите в тях, защото няма начин да спечелиш от нещо, чиято изначална цел е да отнема и погубва. Губим душите, губим телата си, губим надеждата и разсъдъка си. Губим тези, заради които си заслужава да се борим. Какво ни остава? Жаждата за кръв, която неуспешно използваме да запълним празнините си от чувства. 

Всички войни все някога свършват. Не знам дали аз ще съм част от онези, които ще доведат тази до край, но ще се постарая. Най-важните неща в живота, за които си струва да се бориш до последен дъх носят имена на хора. Моите са Арлена, Рев, Асиер… и колкото и да се опитвам да го отрека пред себе си- Вилемира...