4.04.2021 г., 7:45 ч.

 Щурм на края на света-част 38 

  Проза » Фантастика и фентъзи
439 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

Рев

 

Да умреш заради това, че си просто човек. Винаги съм си мислел, че смъртта ми ще настъпи в боя, понеже целият ми живот е преминал в него. Дали причината за нея щяха да са  подивели броненосци, които трябваше да ликвидирам по поръчка на любимата си майка-кърмилница армията или пък съвършените исатиски бойци, с които копнеех да вляза в сражение още от началото на войната, но все пак  си въобразявах, че преминаването ми на оня свят ще  да е една идея по-героично от проглушаването на ушите ми докато не получа мозъчен кръвоизлив или пък сърдечен удар.

Никога ама никога не съм се замислял какво е да лежиш напълно безпомощен, но и ясно осъзнаващ всичко случващо се около теб! Ако оцелея, ще се подготвя подобаващо за втората си и предполагам окончателна среща със смъртта. След всичко преживяно смятам, че поне имам правото да избера как да загина.

Воргенаските дронове изпепеляват хората ми наред, докато онези успели да се прикрият някъде от огъня като мен се борят с непоносимото пищене, докарващо ги до лудост. Доста от тях предпочетоха да се самоубият и да прекратят агонията. Като верни другари, помогнаха на неспособните да се справят със себе си да ги последват отвъд предела на видимото.

Какво е това? Да не би началството горе да се е объркало? На мен със сигурност ми се полага разпределение в геената огнена. Достатъчно човешки съдби съм погубил по служба. Горе лети прелестен бял ангел и размахва снежни криле. Но не-не е видение. В небето се извисява сокол и забележително точно поразява вражески дронове докато и малкото останали бойци на южния либертийски фронт се спасяват както могат. Възможно ли е… Не, твърде хубаво би било. А аз не заслужавам щастлив край.

Не само, че вече съвсем оглушах, но и в корема ми зеят три рани, причинени ми от поразяващия лъч на дроновите лазери. Навън не изтича кръв, което означава че се събира вътре в мен, а това доколкото ми е известно е най-неблагоприятният вариант за един ранен. Особено като се има предвид, че едва ли се очаква в скоро време да получа каквато и да била медицинска помощ.

Дано поне с нея всичко да бъде наред! Моето слънце, въздух, вода. Моето закъсняло щастие. Студено ми е и колкото и да не ми се ще да го призная пред себе си, ме е страх. Уморих се да бъда неуязвим и непобедим. Може би наистина времето на обикновените воини като мен е изтекло и безславната ми смърт е всъщност начало на възхода на омегите? Но как би могло да е тъй ако северните ни съседи ни завладеят? Та нали тяхната цел от самото начало бе да заробят знаменитото ни даровито поколение и да ги използват като донори на своите нечовешки творения?

Не, не бива да се предавам. Не още. Не ми е присъщо, а значи няма да изневерявам на себе си. Винаги е по-лесно да се отчаеш и да се оставиш на течението, да прехвърлиш отговорността, да кажеш, че не можеш повече. Оправданията могат да са цял куп, но не са същината. Тя е желанието и волята да постигнеш желаното и да продължиш нататък.

Коства ми невероятни усилия да се изправя и да вдигна мечовете си. Смешни са опитите ми да използвам остриетата като огледала, с които да отразя лъчите, целящи окончателното ми ликвидиране. Но все пак не целя да оцелея, а да спася колкото се може повече от младите бойци, които едва са пристъпили в зрелостта си, а вече ги хвърлиха в битка, чийто залог е съществуването на Либертия.

Замахвам вяло, точността е последното, което успявам да постигна. Едва се държа на краката си и пред очите ми се е спуснала черна пелена. Защо ли въобще се опитвам?

– Защото си Рев Стоик, а ние не си отиваме току-така.

– Нилара? Какво правиш тук? Бягай, скрий се бързо! Ще се погрижа...

– Този път не позна, батко! Аз ще се погрижа!

Знаех, че хлапето е силно, но начинът по който започна да скача и да се върти, след като ме преметна на гръб бе направо в сферата  на невъзможното. Може и да не виждах нищо, както и не чувах, но усещах вибрациите. Нилара се превърна в едно изящно малко торнадо, изстрелващо ракета след ракета , отразяващо лазера и същевременно отдалечаващо се от полето на сраженията с мен на гръб с такава невероятна бързина, че ако не бях трениран вече да съм си изповръщал червата.

– Направи ми услуга и потърпи още малко. Скоро ще сме в безопасност и… абе ще измислим нещо.

Тя си вярваше и по някаква странна причина аз също ѝ се доверих. Чувствах се като пълен идиот и неудачник. Малката ми братовчедка ме спасява. Мен-първокласния боец и първенец по убийства в цялата Обединена армия на Континента. Нищо, че тя вече не съществува. В историята ще ме споменат. Дължат ми го. 

Може би щях още дълго да правя ненужна равносметка, но потокът на мисловното ми  самосъжаление  беше рязко прекъснат от мигновеното застиване на място на Нилара.

– Какво има?

Но тя не отговори. Стоеше, мълчеше, дишането ѝ се забави,  стана съвсем повърхностно като че беше потънала в дълбок сън. Мускулите ѝ се отпуснаха и аз се строполих на земята. За зла беда паднах по корем, което не се отрази никак добре на толерантността ми на болка, затова изпсувах гневно и се изхрачих звучно. 

Лошо. Храчката ми беше примесена с ясна кръв. 

Но в момента собственото ми състояние бе последното, от което се интересувах. Нилара. Тя стоеше с отпуснати ръце и си мърмореше нещо под носа. Макар да виждах слабо, успях да забележа втренчения ѝ в далечината празен черен поглед. Няколко секунди по-късно земята се разтресе, по склоновете на планината започнаха да се търкалят огромни канари, десетилетни дървета биваха изкоренявани и политаха надолу по стръмнината. А Нилара продължаваше да шепне, като че изричаше заклинание. Тръпки ме побиха от това тайнствено нейно състояние, за което не намирах никакво логично обяснение. 

Но макар настъпилото бедствие да изглеждаше напълно случайно, последствията от него бяха съвсем преднамерени. Скалните маси, дърветата, земните свлачища бяха насочени към армията на Исатис. Когато и последният дрон беше взривен и пронизващото пищене най-после спря, жалките остатъци от либертийските сили започнаха малко по малко да се съвземат и установиха, че по неведоми за тях причини са се изкачили по-високо от равнището от което са започнали свличанията. Освен това електромагнитните ни танкове се бяха изтеглили встрани от неудържимия поток нежива материя, погребал под себе си гордите северни части на “Дома на силните”, както обичаха да наричат страната си исатисците.

– Е, май добре се получи. Като за пръв път.

Нилара отново беше в съзнание. 

– За какво говориш?

– Омегите сляхме съзнанията си и насочихме потока на енергията им към земята. Към планината. Така се получи земетресението. Не вярвах, че е възможно, но никой не знае какъв всъщност е пределът на възможностите на омегите.

– А това е просто малка част от потенциала ни. Здравейте, полковник Стоик!

Ирник Хънтър изникна иззад една скала с ръце в джобовете на панталона си от кожа на формоменяч. Каква ирония! Да носиш облекло, изработено от материал представляващ част от себеподобен. Мен ме е гнус, но явно той разсъждава различно.

– Ако и ти беше преглътнал гордостта си, нямаше да ти изтича кръвта сега, глупак такъв!

Арлена! Боже! Не, твърде е хубаво! Голям съм късметлия, толкова пъти получавам подаръци от съдбата си! Сега мога най-после да умра спокойно.

– Идиот! Такъв си идиот, Рев Стоик!

Тя седна, свила крака под себе си и ме придърпа. Почти напълно обезсилен, положих глава в скута ѝ докато тя сваляше от своята  авиаторския шлем. Дългата ѝ гъста коса се разпиля по раменете като водопад от злато. Вдъхнах аромата ѝ. Миришеше на гора, на пролет, на сладостно изкушение, на живот…

Нилара и Ирник отстъпиха крачка назад, сякаш давайки ни пространство да се уединим.

– Извинявай, че бях такова смотано гадже.

– Не, ти наистина си идиот…

– Явно не ставам и за баща. Можеше поне да се оженим.

– Не! Оукхарт ми отива повече, отколкото Стоик.

–Това е вярно. Но твоето сърце е по-твърдо от дъба. Според мен даже и от диаманта.

– За съжаление не е достатъчно. Победихме Исатис, но това е било част от плана на Воргенас. Пищящият звук не само че причини физически увреждания на хората. Истинската му цел е била унищожението на машините ни. Едва успях да се измъкна от “Сокола”, когато зазвуча онази отвратителна сирена. Отказаха всички системи. Доколкото разбрах от мисловната връзка с Елмир, така е из цяла Либертия. Танковете долу не са изключение. А без военна техника сме изгубени. Ще им трябват не повече от два-три дни да ни завладеят напълно.

– Да, не мога да кажа че съм учуден. Либертия им свърши цялата работа, за да дойдат те на бял кон и да вземат всичко наготово. Е, поне няма да съм жив да го видя.

– Полковник Стоик, извинете че се намесвам в разговора ви… 

– Какво има, Хънтър?

– Има шанс да видите Воргенас като господари на Либертия. А също така и да станете част от съпротивата когато я организираме.

– Не му е времето за безвкусни шегички, редник. Като се сетя, че можеше още в Рамсел да ти видя сметката…

– Арлена е бременна и вие сте бащата, нали?

–Е? 

– Тя не е формоменяч и регенеративните ѝ способности не са особено силни, но в момента надвишават дори моите заради бременността ѝ. Тя ще го потвърди. Ако ви прелее от кръвта си…

– А, не! Няма да го преживея пак! Татко…

– Арлена, остави ме да довърша! Бебето притежава и генетична информация от баща си. Следователно не би трябвало да възприема клетките му като вражески. Може би с него няма да се получи такава бурна реакция на отхвърляне като с родителите ти. Все пак става въпрос за “умни” тъкани, които сами програмират механизмите на извършваните в тях процеси.

– Не! Дори и тя да се съгласи, аз отказвам! Няма да излагам на риск живота на детето и любимата си жена!

– Но вие умирате! А за нея няма никакъв риск! Ще си възстанови изгубеното количество кръв за няколко часа! А ако все пак оцелеете, кой знае? Може би кръвта ѝ ще активира и у вас някои скрити заложби. Нека поне опитаме! Какво губите?

Боже, как ми се иска дори сега на прага на смъртта да му размажа физиономията! Как се осмелява да ми предлага нещо такова?

– Направете го.

– Нилара?

– Ти така или иначе ще умреш, Рев. Ако се превърнеш във формоменяч, лично аз ще те убия. Няма да намесваме Арлена. Не го заслужава. Но ако ти помогне, можеш с голяма вероятност да станеш напълно неуязвим. Знам, че ненавиждаш генномодифицираните същества, но прие мен като своя сестра. Влюби се в жена-чудо и дори ще имате дете. Не мислиш ли, че това говори повече от каквито и да било приказки за чисти линии и превъзходството на човека над селекцията? Ти отдавна си променил убежденията си, остава  да направиш една последна крачка за да докажеш на самия себе си, че си един от нас. Наистина един от нас.

Не знаех какво да кажа. Аргументите ѝ бяха железни. Малка хитруша! Да използва собствените ми постъпки срещу мен! Накара ме да се замисля сериозно.

На какво държах най-много? На нея и на Арлена. Значи най-голямата ценност за мен са техните животи и благополучие. И какъв ще съм аз ако откажа да ги защитавам, умирайки като инатлив нихилист? Ами ако се поправя и стана дори по-силен отколкото бях? Защо пък не? Защо пък да не облека най-после кожата на съществата, които изглежда са нашето бъдеще?

Имам дълг. Докато дишам, той е неотменим. И не става дума само за двете ми любими жени. Имам дълг към Либертия и народа ѝ. А щом съществува алтернатива на необратимото, смятам да се възползвам от нея. Съдбата обича смелите. 

Моята ме награди с обещаващи възможности вече няколко пъти. Време е да ѝ върна услугата...

© Мария Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??