Четири части джин, една част кюрасао, натрошен лед, няколко капки лимонов сок. Петнадесет секунди в шейкъра, прецеждане в коктейлната чаша, украса от лимонова спирала на ръба ѝ. Когато всичко е под ръка, коктейл „Синя Луна” не ми отнема и минута...

   В онази вечер това беше най-продаваното питие. Нямаше как да е друго. Името на бара беше „Синя Луна”. На самия плаж, на метри от морето, където шумът от плискащите се вълни носеше успокоение и забрава. За същата нощ астрономите бяха обещали истинска юлска синя Луна. Това обещание бе напълнило бара. Ясното небе и пълнолунието бяха факт. Колкото до цвета на Луната... Е, да. Погледната през чаша с едноименния коктейл, можеше да мине за синя. На клиентите ми нейният цвят беше последното нещо, което ги интересуваше. Те бяха тук или да завържат запознанство, или да се видят със стари познати, или просто да удавят самотата си в чаша. Ако не ставаше в една, в няколко чаши. А аз бях този, който им помагаше. Барманът трябва да е съпричастен и на болките, и на радостите на гостите. Справях се успешно и с двете.

   Тя се появи малко преди десет часа. Веднага направи впечатление. И не само на мен. Жуженето от разговорите секна. Имаше защо. Беше нещо различно от всички жени тук. Те бяха небрежно елегантни, с летни рокли и сандали, или по джинси, спортни блузи и маратонки. Все пак за тях това бе само обикновен плажен бар. А новодошлата бе облечена в къса червена вечерна рокля, плътно прилепнала по безупречното ѝ тяло. Ефирен копринен шал обгръщаше голите ѝ рамене. Носеше червени обувки с високи токове. Как беше успяла да мине с тях по дървените скари върху пясъка, за мен си оставаше загадка. Настани се на бара. Дадох ѝ няколко секунди да огледа обстановката и гостите. Естествено, през това време тайно я наблюдавах. Черна коса, късо подстригана, като боб прическите от двадесетте години на миналия век, тъмни очи, гладка матова кожа. Определено се различаваше от рускините и англичанките от околните хотели. Извади от дамската си чанта табакера и цигаре. Още докато слагаше цигарата в него, се хвърлих услужливо със горяща запалка. Тя запали цигарата си, всмукна дълбоко, издуха дима и едва тогава ме удостои с поглед.

   - Благодаря!

   Реших, че е време да поема инициативата.

   - Какво да бъде? Тази вечер хитът е „Синя Луна”. Заради пълнолунието.

   - Бих предпочела нещо друго. „Уморена въздишка”, ако обичате.

   Гледах я смутено. Можех да правя около двеста коктейла. Бях изучавал още петстотин, но за този чувах за пръв път. Поклатих глава отрицателно.

   - Не? Тогава „Безпределна тъга”.

   - Няма такива коктейли. Поне не тук. Къде сте ги опитвали?

   - „Сто години самота”?

   - Чакайте! Това е чудесно име за коктейл, но засега е все още само име на роман. Понякога и на нас барманите ни остава време за четене...

   Направи се, че не ме чува. Беше впила втренчен поглед в гърдите ми. После го премести към питиета по околните маси. Погледна и Луната.

   - Нито е синя, нито това в чашите ми харесва. Има вид на зимна течност за чистачки. Или още по-лошо - на онази от телевизионните реклами за дамски превръзки... Какво има в този коктейл?

   Зяпах я невярващо. До този момент в скромната ми десетгодишна  кариера на барман никой клиент, дори и от най-пияните англичани, не си бе позволявал да бъде толкова груб и да даде толкова дръзко сравнение за мой коктейл. Но ето, че една красива непозната го бе направила пет минути, след като бе връхлетяла тук, при това с неописуема лекота! А как нормално се бе държала в началото!

   Изредих съставките. Тя присви недоволно устни.

   - Замени кюрасаото с нещо червено! – изведнъж беше минала на „ти” - Ще наречем коктейла „Червена Луна“. Ще отива и на тоалета ми, и на истинския цвят на Луната.

   Какво пък? Може да бе имала тежък ден? Огледах бутилките на етажерката зад мен. Имах богат избор. Можех да направя поне пет-шест коктейла с джин, които да бъдат червени на цвят.

   - Не харесвам порто, вермут, кампари, черешово бренди, бенедектин, гренадин... – чух зад гърба си чернокосата – Ако може без тях!.

   Усетих спазъм в стомаха си. Точно в такава поредица бяха подредени по етажерката. Май не само аз гледах бутилките в този момент. Всичките ми идеи за коктейл се изпариха на часа. Коя, по дяволите, беше тази?! Знаех, че не биваше да го правя, но се обърнах към нея, изгледах я с леден поглед и процедих през зъби:

   - Обичате да мачкате околните....

   - Не. Само мъжете – гледаше ме с високо вирната брадичка - Вие мъжете сте като гроздето на асмата. Растете нависоко, смятате се за силни като лозята, приемате се за умни и благородни като виното, което тя ражда. Но грешите. Гроздето е мръсно, прашасало, с дебели люспи, със семки, понякога стипчиво, понякога лепкаво. За да се превърнете в нещо прилично, сме ви нужни ние жените. И точно като гроздето трябва да ви смачкаме, да ви изстискаме, да изхвърлим всичките ви недостатъци, люспи и семки, да ви третираме с доза киселина, да ви държим известно време на хладно и тъмно, далече от нас. Тогава имате шанс да се превърнете в нещо различно – в добро вино, което става за консумация... Лошото е, че тъкмо когато ви оформим, идва някоя друга наготово и...

   Не се доизказа. Ясно! Прясно изоставена, изповядваща максимата „Всички мъже са прасета“. С такава не се спори.

   В този момент се сетих за бутилката домашна вишновка под бара. Това че я наричам „домашна“, не значеше, че не бе правена с най-добрата финландска водка. Само вишните бяха домашни. И технологията на изработка, разбира се. Пазех бутилката за съпругата на собственика. Обичаше вишновка с много лед. Наведох се и отсипах доза в шейкъра, без досадната ми клиентка да види какво слагам. Вече пред нея добавих джина, натрошения лед и сока от четвъртинка лайм. Разклатих, прецедих, налях и украсих със спирала от лайм. Изглеждаше добре. Дали пък не измислих нов коктейл? Поднесох го на непознатата мълчаливо. Беше изненадана. Огледа чашата критично, помириса и отпи малка глътка. Изглеждаше доволна.

   - Добро е. Не очаквах...

   - Благодаря!

   Отидох към противоположния край на бара да обърна внимание и на другите си клиенти. Бях отделил предостатъчно време на чернокосата. Имах безброй други задължения на барман.

   По някое време някак машинално хвърлих поглед към Луната в нощното небе. И тогава изпуснах чашата, която миех. От горния край на месечината липсваше около една четвърт! Но не просто липсваше. Не беше изрязана на дъга, като при лунно затъмнение. Не! Беше отрязана хоризонтално по права линия! И правата линия продължаваше да пълзи надолу и да смалява нощното светило! Прободе ме някакво предчувствие. Погледнах към жената с червената вечерна рокля. Точно в този миг тя бавно отпиваше от коктейла си. В момента, в който остави чашата си на бара, месечината спря да се смалява. Невероятно! Сякаш жената пиеше не от чашата си, а от Луната. Гледах невярващо. Халюцинирах ли? Не пия алкохол, докато съм на работа. Само минерална вода. Бутилката стоеше под бара. Можеше ли някой да бе пуснал в нея нещо упойващо? Чернокосата отново отпи глътка от чашата си, преполови я. Луната също беше наполовина! А най-шокиращото беше, че в мястото на липсващото парче трептеше звезда! Значи не беше нечия сянка, просто част от спътника на Земята бе изчезнал!

   Непознатата продължи да отпива от коктейла си, а аз зяпах като хипнотизиран в небето. Луната продължи да изчезва. И сякаш никой от околните не забелязваше това! Всъщност чернокосата засече втренчения ми в светилото поглед, засмя се на глас, също погледна остатъка от Луната и ми кимна. Викаше ме. Докато стигна до нея, допи чашата си.

   - Хареса ми коктейла ти! Дали да не повторим? Това на ризата трябва да е името ти, нали?

   Отново зяпаше гърдите ми. И отново стана сериозна, почти намръщена.

   - Ннне... Това е униформата ми, а надписът на нея е името на фирмата, собственик на бара.

   - Виж ти! А аз мислех, че ти си Ендемон! Тогава... Тогава смяна на плана. Ще опитам и една „Синя Луна“.

   Кимнах и с треперещи ръце започнах да смесвам съставките. От време на време хвърлях поглед към пустото нощно небе. Нямаше я! Беше изчезнала! Когато разбих всичко и посегнах да взема чиста чаша, жената ме спря с властен жест.

   - Не! Подай ми шейкъра и цедката! Трябва да го направя аз! Ще върнем нещата по местата им в предишния им вид. Или почти в предишния им вид.

   Не възразих. Подадох ги и инстинктивно отстъпих назад. Чернокосата започна бавно да налива готовата смес през цедката в първата си чаша. И тогава Луната бавно започна да се пълни! И то в блед тюркоазен цвят! Същия като на питието! Не, това вече беше прекалено! Гледах светилото вцепенен. Когато то се изпълни докрай, някой от клиентите май също забеляза синята Луна. Извика на глас и я посочи. Всички клиенти вдигнаха глави. Бяха закъснели. Месечината бе пълна и неестествено синя. Чуха се ръкопляскания. И викове към мен за нови питиета. Естествено „Синя Луна“. Излязох от вцепенението. Погледнах непознатата. Червената ѝ рокля и обувки се бяха превърнали в тюркоазено сини, кожата на лицето ѝ бе избледняла, а косата ѝ бе станала руса и дълга. Но чертите на лицето ѝ бяха същите. Гледах я смаян. Усмихна се.

   - Няма да мога да опитам коктейла ти. Няма да мога и да го платя. Никога не съм имала това, което вие наричате „пари“. Но ако изсипеш тази чаша в саксията на онзи кактус, и ако имаш търпение до следващото пълнолуние, кой знае, може би ще успея да се отблагодаря?... И да... Извинявай за онази тирада за вас мъжете и за сравнението ви с гроздето! Просто преди много години превърнах един от вас в... истински мъж, а той ме изостави... Видях надписа избродиран на ризата ти. Ендемон. Досущ като неговото име... Няма значение. Е, времето ми изтича. Трябва да тръгвам. Никой не бива да вижда лицето ми, когато започна да остарявам. Сбогом!

   Обърна се и си тръгна. Скоро силуетът ѝ се стопи в мрака. Погледнах Луната. Ендемон, Ендимон, Ендмион... Мъчех се да си спомня. Звучеше познато. Беше нещо от митологията. Все пак класическата гимназия бе оставила трайни следи в съзнанието ми. Ами да! Ендмион не беше ли името на онзи простосмъртен, когото някога богинята Селена направила свой любовник? Тогава?... Коя бе странната непозната от бара? Можеше ли да е истина това?!... Щях ли някога да разбера?... Взех чашата с недокоснатия коктейл и изсипах съдържанието ѝ в саксията с кактуса.

   От тогава изминаха две години и половина. Никога повече не срещнах загадъчната жена. Понякога си мисля, че всичко е било само сън. Но на прозореца ми още стои кактусът от бар „Синя Луна”. При всяко пълнолуние той ми казва, че не съм сънувал. Когато месецът се изпълни, бодливото растение разцъфтява за няколко часа с един-единствен огромен цвят. Понякога е бял, понякога жълт, понякога бледочервен. Точно какъвто е цветът на Луната в този момент.

   И ето сега, в края на януари, отново ще има синя Луна. Първата след две години и половина. Очаквам я с нетърпение. Може би непознатата ще се появи отново? А може кактусът ми да разцъфне с тюркоазен цвят, същият като на коктейла „Синя Луна“? Кой знае?...

07.01.2018