Елеана се почувствала лека и литнала. Протягала ръце напред и галела нежния въздух, който бил като прозрачна плазма. В него се оплитали милиони вибриращи капчици вода. Тя ги разбърквала, а от слънчевата светлина те блещукали в разноцветни сияния. Летяла. Вятърът се промушвал под роклята ù и я галел с невероятна нежност. От висините тя погледнала надолу,  а там водопадът треперел от страст.

              - Колко много орхидеи се къпят във водопада. – помислила си, щом погледът ù се плъзнал по нишките на падащата вода. – Да, но аз летя... - позачудила се. – Аз съм птица... това е прекрасно. – размахала ръце, за да се убеди сама.

              Ръцете ù били криле на фламинго. Тя летяла, преливаща от светлото усещане за препускане в света на прекършеното време. Бавно се снижавала към блестящата повърхност на вира. Щом усетила полъха на водата, която не спирала да се плиска в него, Елеана се превърнала... в шарено водно конче. Големите криле станали малки и прозрачни. Отново летяла, окъпана в прелестта на сребърната вода. Сега била още по-лека, по-крехка и наситена с вълшебно настроение.

              - Аз съм водно конче. – мислела си тя. – Да, наистина... това аз ли съм?! – зачудила се на собственото си отражение върху водата.

              Спряла за малко, а крилете ù пърхали от копнеж. Тя се оглеждала и се любувала на чудното водно конче. Полетяла на воля над водата. Оплела се в тънка паяжина. Размахвала криле, бръмчала и… паднала върху водата. Покрай нея плували сини орхидеи. Сторило ù се доста необикновено. Започнала да потъва. Вече тежала. Не била водно конче. Усетила, че отново си е тя. Роклята ù се веела във водата. Косите ù се пръснали, като потъващи лунни лъчи. Падала бавно към дъното на дълбокия вир. След неопределено време, което ù се сторило цяла вечност, тя усетила грапавите камъни. Легнала на дъното с вперен поглед нагоре към светлината, която се просмуквала към дълбините на вира.

             - Колко много вода! – мислела си тя. – Колко цветове има в прозрачната вода... – продължавала да се любува на затискащата я вода.

             Вдигнала ръце и ги размахала пред себе си. Отнякъде доплували ято дребни рибки. Те блеснали пред погледа ù като сребърни парички. С ръце ги разбъркала и те бързо изчезнали. Елеана се почувствала спокойна и дълбока като водата.

             - Аз съм вода... – промълвила леко, а от устните ù излезли балончета въздух, които се устремили към повърхността. -  Мисля, че съм богата с толкова сребърни пари. Тук по дъното дори има куп жълтици и  всякакви скъпоценни камъни... – оглеждала се около себе си, а речните камъни блещукали като диаманти.        

            Елеана лежала изпълнена с щастие на дъното на вира. Гледала водата и си мислела, че самата тя е вода. Погледът ù пронизвал целия вир и случайно попаднал върху водопада. Тя видяла как от небето се изливала вода и я пълни с блаженство. 

            Феликс бил доста пострадал. С ударена глава и помрачено съзнание той... се озовал на върха на водопада. Стоял и гледал как водата без страх скача от тази височина и полита волно към дълбокия вир. Долу орхидеите не спирали да се къпят във хладната вода. Феликс ги гледал и поискал да си ги вземе обратно. Спомнил си, че само преди миг ги държал в ръцете си. 

             - Букетът ми... – издумал объркано, като не спирал да се вглежда във вира. – Орхидеите... паднаха... – съжалил за случилото се. – Опуснах ги... Колко съм невнимателен. – упрекнал се сам.

             А те не спирали да светят със синята си красота. Тези орхидеи продължавали да го примамват дори и в съня. Феликс стоял на върха на скалата. Водопадът скачал смело във вира. Тогава Феликс набрал кураж и скочил надолу с главата, с протегнати ръце към орхидеите. Плъзнал се като по пързалка върху водопада и се гмурнал във вира. От тежестта на тялото му крехките цветя се изпочупили  и пръснали надалеч. Феликс потънал в загадъчните дълбини с намерението да си вземе орхидеите.

               На дъното Елеана си лежала, потънала в спокойствието на дълбоката вода. Тя видяла всичко. От върха на водопада към нея се устремил непознат мъж. Той се ударил в повърхността на вира и разпръснал сините орхидеи, които тя внимателно наблюдавала. Спокойствието ù вече било нарушено.      

                 Феликс, щом се гмурнал във водата, заплувал към дъното. Нещо синеело пред очите му. Мислел си, че това са орхидеите. Искал на всяка цена да ги събере. Скоро обаче тези орхидеи се превърнали в две прекрасни сини очи. Това били очите на Елеана. Тя го гледала учудено и треперела от неразбрано безпокойство. Искала да си остане там, на дъното.   

              Феликс съзрял жена, която лежала върху зелените камъни. Протегнал бързо ръце и я сграбчил здраво. Задърпал я към повърхността.

              - Това е жена. Дали не се е удавила. Дано да е добре... – мислел той и загребвал мощно с ръце, за да я извлече на брега.

              Феликс вдишал с пълни гърди свежия въздух. Заплувал енергично към брега. Носел пострадалата жена. Скоро усетил дъно под краката си. Издърпал я внимателно. Положил я върху дребните речни камъни. Приседнал до нея уморен. Чак тогава се разтреперил. Поел за секунди въздух и се навел да провери дали жената е добре.         

              - Хей, добре ли си? Какво се е случило с теб?! – чудел се и разбърквал косите ù, бършел очите ù. – Хайде, дишай! – изрекъл той.

              Тя не помръдвала. Той галел лицето ù, но то не трепвало нито за миг. Феликс се притеснил. Целият се вледенил от ужас. Гледал Елеана, гледал водата... водопада, орхидеите... обърнал поглед към небето. От най-далечните висини слънцето не спирало да пръска лъчи. От очите на Феликс се отронила самотна сълза. Погледнал отново в краката си, а там вместо спасената жена, синеела само една орхидея.

              - Но, какво става... – съвсем се объркал. – Нима спасих това цвете?! – зачудил се.

               На брега, сред ярката вода, една синя орхидея греела със синята си красота. Била учудващо самотна. Другите орхидеи били далеч, посипани по водата, а неоткъснатите синеели по полегатите склонове на варовиковата скала. Феликс докоснал крехкото цвете. Нежните листенца полепнали по пръстите му.

               - ... Елеана, Елеана – чувал гласа ù като ехо в притихналата тишина.

               Пообъркал се. Гледал ту цветето, ту водопада.

              - Елеана... – спомнил си. – Елеана... това е името на жената, която спасих. Тя има рожден ден. – гласът му треперел. – А аз берях орхидеи, за да ù ги подаря. Елеана... – помълвил за сетен път името ù.