8.09.2010 г., 18:12 ч.

Синята пейка 

  Проза
836 0 2
2 мин за четене

Синята пейка гледа към планината, облегнала гръб на нашата крепост. В очите ти има същото синьо, на което се облягам аз. Взирам се във всяка извивка на билото, във всяка гънка на небето и всеки път откривам нещо ново. На преден план е планината, в която са изсипани бели къщички. След нея се изправя зеленият връх, с голяма, стъпаловидна поляна и овощни дървета. На заден план е  синият пръстен на високите планини, прегърнали от всички страни нашия свят. Над него се извисява самотен, скалист връх. Алпите са метнали опашка, която образува кръг. Точно там, в средата, е нашата крепост. Тук с теб намерихме покой, не изолирани от света, а потънали в него, свързани завинаги с всеки плод от нашата градина, с всеки лъч, който топли коленете ни, когато седим на синята пейка. През  всяка част от деня планините изглеждат различно. Сутрин са меки, топли и приветливи. Събрали лъчите на слънцето, отразяват всички нюанси на зеленото, весела резеда, слънчево зелено, наситено масло, гордо борче. Планините тук са гостоприемни, щастливи поляни прегръщат малки селца, ехото разнася камбанения звън на църквите, горите пускат на воля птиците и те раздвижват синьо-бялото небе, в което е опрял гръб скалистият връх, белият вожд на планините. Когато надвиснат облаци, той пръв се скрива в тях,цсякаш оттегляйки се за почивка. Тогава синя мъгла покрива по-малките му събратя. Гънките стават по-дълбоки и по-тайнствени, планината настръхва, в очакване на дъжда. Вятърът лъкатуши облаците насам-натам и те танцуват, докосвайки нежно крайчеца на планината. Една ябълка се откъсва от натежалото дърво в нашия двор и пада в ръцете ми.  Храня се с твоята мъдрост. Дъждът идва, за да променя формите с всяка секунда. Скрива селцата, блъска се във върховете, огъва клоните на дърветата. Понякога, сред облаците се промушва слънчев лъч и посипва с цветовете на дъгата някоя самотна къща, загубила се сред гъстите гори. Когато дъждът се умори да танцува, от планината избликва свежест. Белият вожд идва да нагледа побратимите си, слънцето пак пуска резедата на воля. Тук-там, в някоя по-дълбока дипла на планината се е заклещило бяло облаче, друго, по-нежно и феерично бърза, да настигне големите облаци. Няколко, съвсем малки, бели духчета се разхождат по билото на отсрещния баир и тайнствено се изпаряват. В селцата отново закипява живот. Чуват се косачки и трактори, кучета пригласят на песента им, а някой объркан петел взема високите тонове.  Ти се изправяш и тръгваш към един непослушен храст, вплел клони в крехко дръвче. Шарена пеперуда каца на твоето място. Сърцето ми се усмихва, както слънцето се усмихва на планината. 

 Вечер, когато нощта хвърля своята тежка коприна, идва ред на пастелните тонове. Маслено-зелени и тъмно-сини се вплитат и след минути образуват нов цвят. Слънцето превръща небето в огнено и планината облича виолетова премяна. После, когато залезът отнеме и последния слънчев лъч, селцата палят светлини.   Планината накичва златни гердани, в които стройните църкви блестят  като диаманти. Камбаните отново проехтяват, звездите осветяват небесния път, планината отива на бал. Ние тръгваме към нашата крепост, а синята пейка остава да ни чака. Утре светът ще е различен, а аз отново ще седна на пейката, взряна в синьото небе на очите ти, потънала в гората на твоята мъдрост.

© Зорница Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??