Дъждът тихо стенеше по прозореца на стаята. Самотно сърцето летеше към спомена за далечното лято, при него, обичния мъж. И глухо същото това сърце връщаше порива и копнежа за нереалното бъдеще. Седнала на коленете си, Сиси впери сините си очи към водните капки навън, а мислите и се превръщаха в сълзи от тъги. Обещанията, които идваха от Стойчо, бяха толкова желани и звучаха на пръв поглед реалистично-Ще те помня винаги, моя любов! Любима ли? Любов?.. Но душата жадуваше за обич и споделеност... За чисти слънца от намерени устни. За красиви дъги от цветове. Ех, колко непостоянни са понякога думите, блуждаят като звездни камъчета в далечния простор, а после роптаят за справедливост. Тъжно се протяга момичешкото тяло и сълзите рисуват залези. Очите гледат, а не виждат далечината, ятото птици и крехкостта на очакванията. Сивотата се присмива на идващия изгрев и чертае хоризонти без умора. Музиката, лека като пантера, събужда неистово крилете на вълшебните тонове от дъното на стаята, ала не те тревожат девойката, никак. Сиси не ги чува, замислена и умълчана, а силата на ехото се заглушава от воплите на сърцето. Ръцете, нежни, полягат до гъвкавото тяло.Секунда, две, шепот. Ударите на сърцето се впиват във Всемира. Тревогите са изтрити след бурята в душата. Една ръка издърпва щората над леглото, а после русите коси падат полегато върху възглавницата. Мелодията спи -тишина. Само дъждовните капки пътуват към съня на Сиси. За да се срещнат в бъдещето на мечтите. Някога. Преди това.
© Ана Янкова Всички права запазени