Скритата струна на пианото

   Ръката му бе толкова топла и нежна, вплела пръсти в моята сега. Как да не благодаря?... На кой не зная и вероятно няма и да разбера... Но бяхме заедно, вгледани в Коледната звезда. Какво вещаеше бъднината на вечерта- топла прегръдка, аромат на канела и джинджифил, или пък тамянът в стаята, който насълзяваше в благодарност очите ни, а димът му благопожелаваше всичко най-добро на хората в този дом?... Но... това е краят на началото... Ще върна малко лентата в кадрите на миналото... Защото някога колелото на моя живот, бе толкова сиво, че даже крайчетата чернееха. Завъртам го с двадесет и девет години назад.

   Обща стая за всички деца, всички събрани покрай голямата грейнала елха, най-хубавото нещо в годината за всички... сираци в дома. И тя беше там... Четири годишната Детелина- дарена с име на късмет, но явно не със силата не четвъртото му листче. Имала бе само майка, която година по-рано вижда как се самоубива, а вероятно това бе и причината, малката Лина да не може да говори и да е част от осиротелите деца. А толкова живот и енергия имаше в това дете. Така се радваше на останалите и когато идваше момент, да чуе собствения си глас, очичките ѝ винаги се пълниха със сълзи. Само малкият Георги беше до нея, за да я утеши. Сядаше до нея, взимаше една играчка-детско пиано и започваше да ѝ свири, а той самият беше глух... Тя слагаше пръсти върху неговите и превръщаше случайните попадения в някаква мелодийка... Глух и няма- може би заради това между тях не зееше „недъгавата“ яма и се разбираха тъй добре. А когато то не бе на негово разположение, сам се превръщаше във вълшебник за нея и започваше да танцува.

   Тази вечер всички очакваха своята гостенка. Сребро-бялата Снежанка, щеше да зарадва около двадесетина детски сърца. И минути по-късно някой звънна на звънеца. Последва тишина, Лина се усмихна, Георги не разбра. Секунда-две и потропване се чу... И бялата рокля изпълни с глъч тишината. Каква радост донесе тази жена на децата- очи пълни с доброта, усмивка блага, разтопяваща леда и ръце за прегръдки по-нежни от нощта... преди Коледа. Шоколади, лакомства и куб играчки- нямаха подаръците значение, но емоцията насищаше въздуха с вълшебство. Само Детелина стоеше самичка до прозореца. Дори Георги беше заровен в чувала сега.

   Снежната вълшебница се доближи до нея.

   - Защо стоиш самичка тук?- Лина вдигна рамене- Подаръкът не ти ли хареса?- тук протегна ръчички към нея, отвори уста, сякаш да пее и след това с пръсти я покри... и усмивката ѝ се затри- О, мило дете! Не можеш да говориш?- тя кимна- Знаеш ли? Това не трябва да те спира да се радваш, защото силата на едно дете идва именно от радостта. Знаеш ли къде се крие тя?- и сложи ръка на сърчицето ѝ. Искаш ли да станеш най-силна на света?- за първи път Лина показа зъбките си в знак на истинско щастие с вкус на любопитство- Искам да си пожелаеш нещо! Затвори очи и си помисли, а аз ще ти напиша рецептата, с помощта на която то ще се сбъдне- Силно искам да мислиш, силно... Детелина! Видя ли, дори името ти отгатнах- тя направо изпадна в екстаз и това бе първият момент, в който тя повярва, че чудеса се случват- дори на нея. Продължавай така, давай момиче!- малката стискаше очи толкова силно, че даже свят ѝ се зави- Готово! Ето, вземи!- и ѝ подаде малко сгънато на осминки листче- Сега ме слушай добре! Поръсила съм го с Коледен сняг, Звезден прах и искри от Бъдника на тази нощ. Когато станеш голяма- разгърни го и го прочети. Вълшебството му пази и сбъдва мечти! Довиждане моя малка, красавице!- гушна я и я целуна....

   На следващата година осиновиха Георги. Раздялата им бе много тежка. Тя тичаше и плачеше безмълвно зад него. Той не я чуваше, но викаше и протягаше ръце към нея. В мигът, в който пръстите им се докоснаха, Лина му прехвърли вълшебното листче и сви ръката му в юмрук. И последна въздушна целувка му изпрати на съдбата напук.

   Цели пет години по-късно тя получи свое семейство- хора, мили хора, на които наистина им пукаше за нея. Опитаха всички възможни цярове на медицината, с едничкото желание да чуят звънкия ѝ глас, но... уви- нищо не даде резултат.

   Георги стана учител на глухи деца. И освен езика на жестовете, по-важното на което наистина ги учеше, е да не ги е страх. Защото това, че са различни, не ги правеше по-малко достойни за света. Напротив- той бе недостоен за тях. Колегите го харесваха. Всички бяха наясно и с другата му- голямата му и истинска страст- танците. Не един и два пъти се криеше в кабинета по музика, пускаше лаптопа и надуваше баса. Слагаше ръка върху него, докато ритъмът се слееше с всяка негова клетка, а сърцето му започваше да бумти по-силно и от вибрациите му. Ако някой го гледаше сега и куц да беше, щеше да заиграе, колкото и трудно да бе стъпките да разгадае.

   Предстоеше тържество. И Георги и колегата му Младен бяха поели на плещите си цялата подготовка за него. За капак беше и петдесет годишен юбилей за училището. Всички разчитаха на тях. Младен беше тъпанджия и гайдар и за музикалното оформление отговаряше той, а хореографията беше за Георги. И както си работеха двамата в кабинета, изведнъж Младен се стрелна към него и започна да му ръкомаха- той също знаеше езика му, не че беше нужно да го използва, защото Георги можеше да говори доста добре, което само по себе си беше чудо.

   - Ей, приятел? Дай да излезем навън тая вечер! Какво ще кажеш?

   - А това тук- кога ще го свършим?- отвърна му той.

   -Абе, младеж, ти кога ще се забавляваш- като станеш на шейсет? Има един пиано-бар, само на две преки от тук. Петък вечер е! Хайде де... Знаеш ли колко хубави момичета ходят там?

   - А ти от къде знаеш?- погледна го провокативно Георги.

   - Е, ходил съм един... два... добре де- много пъти. А можеш и да им потанцуваш!

   - В пиано бар???

   -Ще им скриеш шапката, ей, момче! Бързи крака имаш, ама и бързи ръце! Дай му воля на това твое сърце!- Георги се ухили и ги вдигна във въздуха ужким от безсилие.

   - Добре де, добре! Ама първото е от тебе, че ме влачиш насила!

   - Тъй да бъде! Само ела!

   Така и стана. Десет и половина вечерта минаваше и двамата приятели крачеха бодро натам. Снегът блестеше пред тях и хрупкаше под краката им. А за тоя край на България, студът в края на декември, щипеше повече. Малък град, ама тия двамата се опитваха да създават когато, както и където- настроение и поне малко усмивки по лицата на децата, че и на големите.

   Стълпотворението от хора ги изненада. Толкова голяма тълпа от чакащи никога не бе имало.

   - Я да видя аз, какво става тук!- каза Младен и се промуши през тълпата, поне до стъклата на заведението, а там имаше окачен голям плакат- Жоре, тая вечер гостуват някакви ирландци! Ще показват техните танци!

   - В пиано-бара? Стига бе!- учуди се Георги.

   - Е, виж сам! Няма да те лъжа я! А и Монтана е малък град. Колко-толкова заведения да имаме? А такава възможност?...

   - Значи трябва да влезем на всяка цена, така да знаеш!- доста мъки, бутане и ръгане изтърпяха, но в крайна сметка- успяха!

   Барът беше претъпкан. И все пак- домакините си бяха направили сметка, да могат да освободят парче земя за дансинг, за гостите си. Двамата младежи бяха на бара. До Младен стоеше едно симпатично момиче, а той я гледаше от известно време насам. Осмели се да я заговори.

   - Здравей! Какво правиш в тая тълпа самичка, тук?- тя се усмихна и отпи от питието си.

   - Какво те кара да мислиш, че съм сама?

   - Ами стоиш тук, не пазиш мястото до теб...

   - В тази тълпа??? А? Ето я и моята сестра!- и до нея се шмугна още едно момиче. Направо се бутна в плота на бара, което предизвика и вниманието на Георги. Не си приличаха много със сестра си, но и тя беше симпатяга.

   - Как се казваш?- извика Младен, заради шума от хората около тях. Двечките размениха поглед по между си, който убягна на момчетата.

   - Сестра ми е Ния, аз съм Лина.

   - Приятно ми е, дами. Това е Георги!- стиснаха си ръцете- Не може да ни чува, но разчита идеално по устни. И все пак, ако имате проблем, аз ще превеждам!- Ния го погледна с любопитство.

   - Добър вечер, дами и господа!- започна домакинът, който всъщност беше собственикът на пиано-бара- Добре дошли на всички вас... при нас. Тази вечер нашето скромно заведение е домакин на нещо забележително- никак характерно, за такова място, но какво пък- изкуството трябва да се цени! И така... само пет дни до Коледа, само тук и само сега, пред вас се изправя балет от огнени крака! Нека ги посрещнем с бурни аплодисменти! „Fire steps”- извика той и музиката полетя в пространството...

   Земята се разтресе. Дъските потрепериха. И дванайсет- шест по шест- младежи и девойки, влетяха при тях, хванати за ръце зад кръст. Пръсти-пета, пръсти-пета, бързо свити колена и адски бързи крака.

   Георги се изхлузи от стола. Бавно и внимателно успя да застане зад тях, за да не пречи на хората. Клекна на земята и разпери дланите си на пода. Ритъмът влезе в него. Пръстите се присвиваха в ударите му. После бавно се изправи. Наби крак, после другия. И въпреки, че не носеше подходящи обувки, дори подобни на техните, не след дълго той затанцува като тях. Пареше земята под краката му. Толкова се улиса, че дори не разбра как танцьорите се извиха към него. Той... срещу една дузина. Хората започнаха да ръкопляскат, да викат в захлас и екстаз. Водачът на ирландската група вдигна ръка. Музиката спря. Отиде до него и заговори на висок глас, за да чуват всички. Младен се шмугна и застана до него. Георги стисна ръката му, той разбра.

   - Дами и господа!- започна ирландецът- Тук пред нас стои достоен съперник. И съм сигурен, че и той няма да има нищо против, да влезем в една танцова битка?

   - Да, съгласен е!- отвърна Младен, в ролята си на негов преводач.

   - За да бъде честно- продължи гостът- искам и вие да кажете мнението си- как да изравним силите?-   Младен намигна на Георги.

   - Добре! Вие танцувате вашите танци, той повтаря или играе редом с вас?

   - С нас!- потвърди ирландецът.

   - След това той танцува наш танц и вие танцувате с него! Съгласни ли сте?

   - Така е честно! Е!?- и вдигна ръце към хората, те се развикаха от вълнение- Готови ли сте? България срещу Ирландия, но вече не на книга, а на твърда земя! Истинска танцова битка ще разтресе тази земя, не просто илюзорен мач от несъществуваща игра, като... куидич!- изрече финално ирландецът, като се представи с името Карган. Хората направо пощуряха. Георги срещу Карган и дружината му от огнени стъпки.

   Музиката на гостите от севера зазвуча отново. И краката им полетяха. Цигулка и бодран* на бърз ритъм. И келтска арфа в секундите на „пауза“. Пет минути скорост... Но Георги летеше като тях... дори ги превъзхождаше на моменти. А сбъркана стъпка на такива танцьори, може да види само такъв като тях. И те го разбраха. И край! Дойде неговият ред. Георги застана по средата. И започна да пляска. Младен се включи на мига с тъпана и поде тези две-четвърти размер. Хората ги последваха. Ния скочи от мястото си, отиде до пианото, бързо отвори капака му и махна едно от чукчетата. И също започна да свири. Доста хубав бас вкара, въпреки, че пианото не се връзваше като инструмент в момента, но гайда нямаха. С отстраняването на това чукче, Ния се опита да замести именно нея, или поне басът ѝ.

   - Шопска сюита!- извика Младен- Започваме с Граовско хоро! И после... Ооо! Ще ускорим темпото!- тук вече нашенското си каза думата и хората направо изреваха, това удиви гостите им. А той преведе за тях казаното. И Георги започна. Туп-туп-туп-туп-туп... Туп-туп-туп-туп-туп... Шопски хват за колан и заигра точно срещу Карган. Когато достатъчно го „подразни“, отстъпи с три крачки назад, за да им направи място. Те подеха ритъма, а след минута-две- и стъпките. Младен вдигна темпото.

   - Приемаш ли гости?- застана Лина до него, той се усмихна и с поклон подаде ръка на дамата си и тя го хвана за колана. Скоростта се вдигна още.

   - Хей!- извика една от дамите с име Катриона и направи знак да се разделят по двойки.

   - И ние се включваме! Може ли?- появиха се още трима желаещи. Георги стана водач. Подръпна Лина за колана и това беше достатъчно.

   - Ситно шопско!- извика тя. До края да сюитата, хората хванали се един за друг станаха петнайсет. Набиха дружно крак и извикаха.

   - Край!- извика собственикът на заведението, който играеше ролята на съдия!- Първи рунд приключи! Кой беше по-добър?- хората крещяха и за двата претендента, но името на Георги се разнасяше повече, а ирландците определено не се чувстваха тъй комфортно както в началото- И така, резултатът е равен!- не беше, но на хората им се гледаше още, а и заведението печелеше доста дивиденти в момента- Карган? Огнени стъпки? Готови ли сте?- строиха се като войници.

   - Младене?- с доста трудности го произнесе като се обърна и към него- Да танцуваме!

   Този път северният народ заложи само на скоростта. Десет минути непрестанна игра. След края този път имаше и задъхани.

   - Катриона? Карган? Вдигнахте летвата и темпото доста, Огнени стъпки!- започна Младен, а Георги му намигна. Той говореше и на двата езика между отборите- първо на нашенски, а после и техния- Как ви звучат единайсет-шеснайсти?- и го демонстрира на тъпана, Георги го гледаше- Все пак ние сме Севера за България! Север-Северозапада, нооо... И така: 11/16, последвани от 5/8 и накрая отново 2/4, но какви две-четвърти самооо... точно като за нашите гости.

   И започнаха. Навиха и развиха охлюва. Вече наброяваха половина гости на бара. Ния също се хвана на хорото. После се изпънаха в редица срещу тях.

   - И за финал! Ситно Влашкоооо!- извика Младен. Ирландците се опитваха да смогнат, но тактовите размери наистина доста ги объркваха- Следва Шѝрааааа!- тук вече ирландците играха един по един, а Георги водеше полукръга умело и на ляво, и на дясно- И накраяаааа- Изручанкаааа!- тук Огнените стъпки изобщо нямаха отговор, а точно този танц, това хоро̀, всъщност се доближаваше най-много до техните стъпки- Ииии....

   - Ха!- нашенци набиха крак! Победителят беше безспорен. Но победените... те започнаха да ръкопляскат и да се покланят на майсторството на непознатия си съперник. Дори очите им се навлажниха. Карган отиде при Георги.

   - Браво, момче! Браво! Как го правиш?- той потупа лявата страна на гърдите си- И ние танцуваме със сърце, но вашето направо е магия!- Младен отново застана до тях- Но защо през цялото време ти говориш вместо него? Струва ми се, че той ме разбира!

   - Защотооо- започна Младен и вдигна ръце срещу Георги- той може да говори...

   - Мога, да!- каза Георги.

   - Но не може да ви чува!- допълни Младен- Той е глух!- тук Карган изтърва чашата.

   - Гръм да ме удари! Ама как?

   - Може да говори, чете по устни, но само нашенски. И да- наистина е глух!

   - А кое беше момичето на пианото?- попита Катриона- Та тя дивееше на него!

   - Това ще да е сестра ми... Лина!

   - Я почакай, ти ми каза, че- заекна Младен!

   - Е, излъгах те- по нейно желание! Тя е Лина, а аз съм Ния!

   - И тя ли е Глуха, че не отговаря сама?- попита ирландката.

   - Не!- кимна Лина.

   - Да?- учуди се Катриона- Стига бе!

   - Всъщност каза „Не!“- вмъкна Ния- но кимането ни е все наопаки за останалите. Тя не може да говори, но ви чува! Тя е няма!- Георги се ококори.

   - Уникални сте, Вие българите! Нашите танци са трудни, но вашите сааа... Един с един не си прилича, а ритмите, тактовете... Ще се радвам да ни дойдете на гости!- каза накрая Карган!

   - Знаеш ли?- отвърна Младен- Той започна сам, после образува двойка, но вие се разделихте, а той събра хората в едно цяло... Това е късче от магията, приятелю!- и го прегърна.

   - Всички вие също сте Добре дошли!- започна бавно Георги- Една нощ никога не е достатъчна, за да опознаеш чужда страна или град, но да спечелиш приятел- Да!- прегърнаха се всички и си стиснаха ръцете.

    Четворката, оставила траен белег в нощта на двайсти декември, напусна последна заведението в ранната утрин на двайсет и първи. Младен още се мръщеше на Ния, но зарядът му бе по-голяма жар от цупенето. Лина вървеше до Георги, а той се усмихваше до нея. Беше си взела онова чукче за спомен от тази нощ. Тя изостана една крачка и грабна шепа сняг. И го уцели зад врата.

   - Ах, тиии!- извика той и също посегна надолу- Тиха и опасна!

   - Бой със снежно топки, а?- извика Младен. И четиримата се разхвърчаха по улиците, мятайки сняг по между си. Такова събаряне и бягане, че не се и усетиха, че излязоха на булеварда. Георги се подхлъзна и се простря на средата му. Изправи се, но не го чуваше, не го и виждаше, защото беше с гръб. Светлините наближаваха, ала из под баира и едва когато метри го деляха от камиона, той се обърна.

   - Неееее! Георгииии!- чу се крясък... И го избута с все сила от пътя и падна върху него. Топлият ѝ дъх, все още трепереше неравно срещу него.

   - Лина? Сега вече съм сигурен, че и това не е името ти? Ти ли си това, Детелина?- сълза се изхлузи по бузата му- Ти си, нали?

   - Аз съм, Георги, аз съм!

   - Знаех си! Сигурен бях, още щом застана на пианото!- нямаше как те двамата да не се разбират. Като няма, Лина също знаеше езика на жестовете- Ти говориш!

   - Вероятно благодарение на теб, или на бедата, която щеше да те сполети!

   - Какво става тук?- попитаха в един глас Младен и Ния.

   - Някога имах скъп приятел!- започна Лина- на Ния ѝ се напълниха очите- помниш, нали? Разказвала съм ти за глухото момче, което винаги беше до мен, което винаги ме разсмиваше и танцуваше само заради мен и което за миг не ми позволи да бъда самотна... тогава... Преди аз и ти да бъдем сестри!

   - Стига, бе!- плесна се Младен по челото.

   Ранната утрин на този ден истински напомни за аромата на Коледа. Георги покани Детелина и сестра ѝ на тържеството, което организираха той и най-добрият му приятел. То беше след два дни. Изпратиха ги до вратата на дома им, а Лина извика след него, Младен го побутна:

   - Пазиш ли рецептата?- той повдигна въпросително вежди- Онова малко листче, което ти дадох тогава? И свих ръката ти?!

   - Ааааа!- усмихна се той- Мисля, че да!

   - Прочете ли я?

   - Може би!- кимна ѝ дяволито и си тръгна...

   На следващия ден двамата правиха генерална репетиция- и директорът беше там, когато изведнъж Младен се ядоса и тупна с ръка по един от чиновете.

   - Какво става?- попита Георги.

   - Пианото се развали! Виж!- в ръката си държеше изкривена струна- Как може? Точно сега? Точно днес ли трябваше да се случи?- и я метна към стената.

   - По-полека, Иванов!- намеси се директорът.

   - Спокойно де, ще сменим пианото с нещо!- внесе спокойствие Георги.

   - Че на всичкото отгоре е и сребърна!- подхвърли Младен.

   - И ти я хвърли?- тупна го Георги.

   - Уффф!- изпъшка той- Ама как ги бихме ония, а?- и отново му се върна настроението- Прав си! Все ще се справим някак!- и го прегърна приятелски през рамо.

23 декември. След обяд. Залата се напълни с родители, учители и гости. Детелина и Ния бяха на първия ред. Топлината на усмихнатите деца, беше най-големият празник за всички сега. Завесата се вдигна и спектакълът започна...

   Момчета коледари виеха хоро в средата пред портата на една къща и тъкмо стопанката ги посрещаше, когато някой срита нещо в краката на Детелина. Тя се обърна. Жената в ъгъла до стената ѝ се стори позната. Вдигна я. Пак се обърна, но тя вече не беше там. Това в ръцете ѝ беше струна- крива и смачкана, сякаш излишна за пианото, на което е принадлежала.

   За финал всички деца излязоха на сцената и застанаха в полукръг. Държаха свещички в ръцете си. Едно момченце излезе пред тях и започна. Имаше слухови апаратчета и на двете ушички, но увереността му смая всички. Разгъна едно малко листче на осминки в своите ръчички:

„Настъпи съмненията си с крак!...“

   Децата зад гърба му тропнаха дружно.

...“защото светът на самотата крие само мрак!

А усмивката е най-прекият път между двама

И само неизказаната глухота крие драма!...“

   Чукчето, което тя си бе взела за спомен, се изхлузи от джоба на палтото ѝ и падна на земята. Детелина се ококори. „Нима?“- помисли си тя. Възможно ли е всичко това? Това тя ли е? Свърза струната с чукчето.

„... На мечтите си път направи

и на страхът умът му вземи!

Магията се крие

в малка дървена кутия,

ала тя се само с глас отваря

и със звук на музиката проговаря!...“

   Тя погледна към Георги. Той се усмихна и се поклони, а на въпроса и от онази вечер, отговорът беше „Да“!

„...Ключът на две е разделен-

от сребърна пръчка и златно ключе ще бъде сглобен,

но когато ключалката се завърти,

само любов срещу нея трябва да стои!

Вярвайте в сърцето си /всички деца/,

в него има топлина, вярвайте в душата си-

там се крие доброта!

Вярвайте в сърцето си, защото магията на Коледа, черпи сили от неговите Чудеса!

   Всички станаха на крака. Бурни аплодисменти. Сълзи от щастие и неизказани емоции. Струната се изправи в ръцете ѝ и започна да вибрира. Тя не вярваше на очите си какво съзира. И докато зяпаше в почуда, човекът зад нея се спъна и я бутна. Струната излетя от ръцете ѝ и удари Георги по главата. Ударът не беше силен, но на него му се зави свят и той падна на земята. Камбанен звън се чу отвън. Тя погледна към изхода. На вратата стоеше пак онази жена. Но коя беше тя и защо вълнуваше сърцето ѝ, защото тя разтрепери струната в сърцето ѝ. Погледна към Георги, Младен беше вече при него. Отново погледна към вратата и се ококори, но нея я нямаше... „Снежанка“ с чудесата на онази толкова далечна нощ, си тръгна... Но сглоби чудото на своята заръка.

   Детелина отиде при Георги и го прегърна.

   - Добре ли си?

   - По-добре не съм бил?

   - Как така?

   - Ей така! Имало Господ на тая земя! Детелина, аз те чувам!

   - Стига!- и скри устните си с длани- Но как? Наистина ли?

   - Всеки звук отеква в главата ми сега ох, как ме боли горката тя, но няма значение! Детелина, глухият танцьор чува нямата си приятелка! Това е велико! Това е чудо!

   - Да... Наистина е... Чудо!- въздъхна и отново погледна вратата с надеждата, че ще я види, но тя не беше там- Коледната рецепта за чудеса е изпълнена!

   - Ето защо реших децата да я забъркат!- и я целуна. Тя потръпна.

   - Значи ти си я прочел?

   - Колкото за толкова бях смел! Ти си моето чудо, Лина! И се надявам един ден на бъдеш моя жена!

   - Може би догодина?- и му върна целувката...

   Ръката му бе толкова топла и нежна, вплела пръсти в моята сега. Как да не благодаря?... Вече дванайсет години, щастлива жена. Имаме две прекрасни деца, красива къща в планината и топлина в семейното огнище. Какво по-голямо чудо от това?

   Няма пианистка и глух танцьор, а сега тя му говореше нежно, а той я слушаше в захлас в това време снежно. Време, наситено със звезден прах, Коледен сняг и искрите на Бъдника в огнището- щипката сол, в рецептата за чудеса...

   А пролетта на идната година ни предстоеше гостуване в Дъблин. Приятели чрез танца- за една вълшебна нощ, намерихме приятели за цял живот.

   - Мамо, мамо! Разкажи ни приказката за Снежанка!

   - Татко ви е главен герой в нея, тъй че и той ще помага!- и го побутна...

   Чудото на Коледа е в Човещината! Нека да имаме вещината, тя да бъде не само ден, а усмивка по усмивка, всеки следващ, подарен!... Защото краят всеки път е начало, щом Сърцето е Цяло!...

   Бодран*- ирландски ударен музикален инструмент