...Бягството на времето събуди съкровеността на инстинктите.
Скоро беше валяло, а тревата мокреше пръстите на ръцете и краката на Еймъс, в това истинско съприкосновение с природата утроба- майка и баща едновременно. Полъхът на вятъра разгромяваше с нежността си мислите на мъжа.
Сигурно дъждът подронваше авторитарните и натрапливи думи, оставили частици пъстроцветност в неговата душа.
– Не мога повече така, Еймъс! Уморих се! Да спрем с безнадеждните усилия за уеднаквяване на различията! –и младата жена скри в шепи лицето си.
Дотук? Какво всъщност се е случило? И за какъв край говори тя?
– Има ли друг? – попита бавно, с мъка той, причинявайки си излишната болка на осакатено дете.
– Друг? Вечният въпрос! Това вече е без значение!Мислех си да си дадем повече време, далеч един от друг...Пък после- пак ще говорим...
Ала каква щеше да е разликата – тогава и сега?...
Сгушеното сърце спря смълчано и упорито.Уплашените очи само подсказваха на вселената за неволята, скрила се подобно на охлюв в ч ...