Tой имаше зелено тяло – красиво като тръстиките в тихото езеро. Всичко бе толкоз равномерно изваяно, сякаш един скулптор бе сънувал най-прекрасния си сън в нощта преди да го създаде. Осанката му се издигаше над другите растения грациозно и дори малко горделиво, но никой не обръщаше внимание на това, тъй като на него сякаш всичко му бе позволено. Бе малко грубоват, но изяществото му прикриваше дребното "несъвършенство". Листата му – големи като крила, искаха да полетят всеки момент към Слънцето – онова, без което красавецът не можеше. То му разказваше невероятни приказки и истории от целия свят. Всеки ден флиртуваха и се оглеждаха с обич. Жълтата топка изпращаше галещите си лъчи с толкова нежност, че всички наоколо се затопляха от тях. Пееха разни песни, а пчеличките танцуваха под тактовете на носещата се навред любовна музика. Дори бедните, но весели врабчета се захласваха и скришом си открадваха по някоя семчица. Изяждаха я бързо, пожелавайки си същото щастие. Близкият царевичак го пазеше от свирепите ветрове на бурите, а някой бе постлал дори мек килим от тревички в краката му. Лицето му - златисто жълто - бе най-прелестното в цялото поле. Имаше и лек загар, който му придаваше още по-неустоим чар. Всички мечтаеха за такава съдба, а той просто се бе родил такъв. Не беше нужно да прави нещо, за да го заслужи, а любовта към вълшебната огнена сфера го даряваше с неизмерима радост. 
    Един път слънчогледът реши да се огледа в кристалните води на езерото. 
    – Яаа... колко красив съм станал! – възкликна той, – Също като Слънцето! Сигурно и аз вече имам част от него в себе си. Защо ми е тогава всеки ден да си извивам врата и да го гледам?

– Имам си всичко! - рече си горделивият красавец.
    От тогава слънчогледът скри очите си от горещото любящо вълшебство. Самолюбиво извръщаше глава само към водата, защото тя умееше да го ласкае. Слънцето го викаше, дори му изпращаше сълзите на небето, за да си го върне, но нищо не помагаше. Без да забележи, гордостта му натежа, излъга го, ден след ден му взимаше по частичка от живота и той започна да вехне. Изящното растение забеляза това, но не разбираше защо се случва така. Красотата му бе засенчила разума и той пренебрегна любовта на жълтата топка. Не знаеше, че заради нея е жив. Стана му тежко – едва дишаше – от, иначе, грациозната му снага се чуваха само стенания. Другите растения взеха да си шушукат едно на друго и мълвата за слънчогледа се разнесе далеч. 
    Един ден поляната осъмна различна. Слънчогледа го нямаше - изгладнял странник бе откъснал главата му, за да събере сили от последната любов, останала в семките. Като чучело, с две окълвани от диви патици листа, там стърчеше само повяхналото стебло и напомняше на другите за истината на живота