Противно на логиката, но в онзи момент, не възприех думите в песента по заплашителен начин, напротив. Настройваха ме за приключение и дори когато увеличих песента и затанцувах на седалката, си представих, че сме в дискотека с Хари и хиляди звуци и лампи пукат като фойерверки в нас.

-        И къде все пак отиваме? – поинтересувах се аз след малко, когато песента свърши и започна по-леко парче.

-       В 13 часа имаме среща с мениджър на известна верига магазини в Благоевград. Той ми се обади вчера, докато бяхме в гората.

-       А, да! Спомням си. Ти спомена за важен клиент.

-       Да, отдавна го чаках това обаждане. - разгорещи се Хари. - Дотук имаме две срещи с него, но само ме върти с разни оправдания и не мога да финализирам продажбата. А това вино, което им предлагам е по-скъпо, произвеждам го в намалени количества засега, но ако сключим договор, ще ми тръгне добре и за другия зимен сезон, да сме живи и здрави, ще произведа много повече. 

-       Супер! – въодушевих се аз, усещайки как сянката на съмнение от вчера отпуска ноктите си от гушата ми.

Значи, затова изглеждаше угрижен. Но защо не ми каза? И кога точно му е хрумнало да ходя с него. Не исках да знам.

 След малко, потънала в кожената седалка и отпускайки се на музиката, загубих представа за времето. Въпреки че се усещаше всяка неравност, вътре в колата беше топло и уютно. Миришеше на неговия парфюм, но не натрапчиво, а само когато направеше по-рязко движение. Харесваше ми трибагреника – люлеещ се под огледалото за обратно виждане. Също и мишлетата с камбанки поставени там, но най-много ми създаваха уют добре сложените ръце на Хари. Те не бяха никак изнежени, имаше по тях и белези, и следи от грапавините на живота. Напомняха на ръце, които знаят как да докосват, как да построят дом в мен, без да ме заболи от шумотевицата. Да, ръцете казваха повече от устните и от неговата напрегната брадичка, на която чак сега забелязах имаше белег от порязване. Загледах се навън. Вече бяхме излезли извън града и подминахме един камион натоварен с пясък. Беше си забравил покривалото на каросерията и пясъкът се разхвърчаваше по стъклото на колата. Сетих се за предишната си работа.

-       Преди пандемията и аз продавах разни неща, но после настана криза и ме пратиха на бюрото по труда. – подех аз, нарушавайки мълчанието.

-       Така ли? - учуди се Хари и ме погледна. – И какво продаваше?

-       Ами, апартаменти…  Работех за една строителна фирма, но материалите поскъпнаха и строителната фирма замрази продажбите. Каза, че пак щяла да ме наеме като се вдигнат цените на жилищата.

-       И тогава започна в банята, така ли?

-       Да, но ми харесва. – замислих се, добавяйки: Поне вече не лъжа хората с кибритени кутии за баснословни цени.

Той се усмихна и посочи към зеленото поле, през което тъкмо минавахме.

-       Виж! Рапицата е поникнала. До два месеца ще разцъфне и ще обагри земята с жълта боя.

Добре, че не му се говореше за работа, а за рапица. И наистина в далечината малките зелени стръкове се люлееха под порива на вятъра и напомняха че скоро зимата ще си отиде. Изглежда моят италианец, освен винар, беше и натурален поет. А тогава около нас всичко беше поезия. Тя плуваше в небето, бродеше из земята, и накрая нахлуваше в нас. Цяло четиричленно семейство облаци излизаше на разходка в синевата, като всеки от тях наподобяваше индивидуална форма и излъчваше свое настроение. Вятърът ги подухваше в една посока и те вървяха един след друг, оставяйки своите сенки по земята. А земята задържаше влагата, стоеше на грудки, обработена, напоена, погълнала и последните следи от снега. Черно-бяла сврака се сливаше с  току-що оформила се, саморасла, гола бреза и дори нямаше да забележа птицата, ако синьо-зелената ѝ украска не я беше издала. Отстрани – съвсем в далечината, ни придружаваше Стара планина. По върховете, като поръсени с пудра захар драки, се белееха тук-таме остатъци от сняг. Изглежда там не беше валяло така, както в Родопите преди няколко дни. Подминахме Пазарджик, после спряхме на една самотна бензиностанция да ударим по едно кафе. Там ни повдигна още повече настроението, току-що паркирал Москвич, от която се носеше песента: „Ех години, пусти опустели! Най-прекрасното от мен сте взели.” Но така силно се носеше от отворения прозорец, че на нас с Хари ни се доигра хоро и както се бяхме подпрели на масичката отвън и вятъра ни брулеше, краката ни сами заиграха, той ме хвана за ръка и подкарахме – аз правото, той каквото можеше. Шофьорът на Москвича ни видя на тръгване, подсети се явно за причината за хорото, махна ни и ни изпрати с клаксона си.

-       Видя ли? На сватба му се ходи на човека! – изстреля Хари, като размаха ключовете над главата си. – Иху! А ти ми говориш за работа! Грехота е.

Аз се смеех. Какво ти: Иху! – си мислех. Не те познавам почти, хич не ми се прави на ударен! На два пикника сме ходили, едно хоро сме изиграли, започвай да разказваш за себе си по-скоро, та нещо да ме сепне, че иначе ще взема да помисля, че още плувам под вода и сънувам. Явно наистина сънувах, защото когато срещнахме след няколко километра Рила срещу нас, видях как един бял облак целува снежния връх, но така скрито го целуваше, че човек с лошо зрение като мен, трудно би определил къде са се срещнали устните им и къде са се откъснали. Нещо ме стегна пак. Време беше да разбера нещо повече за човека, който пътуваше с мен.

-       Как ти хрумна да ме вземеш с теб, Хари? Та ние почти не се познаваме. – изплюх най после камъчето.  

-       Аха! – възкликна той.  - Това ли било?

-       А какво да е друго? – изрекох, замисляйки се, без да съм подготвена за признанието, отекнало от Хари и то на един дъх.

-       Знаех си аз, че има нещо. Съмнението е голяма работа, Любов. Нормално е така да реагираш, но трябва да знаеш, че аз съм един самотник – мечтател. Самотник, разбираш ли?  - погледна ме и аз премигах смутена - Живея ден за ден, обичам живота, но не ми достигаше.

-       Не ти достигаше, живота ли? Не разбрах добре.

-       Не, не ми достигаше ти. А сега си тук, а аз съм цял и завършен, разбираш ли?

Замълчах. Разбирам- промълвих наум, но от вълнение не успях да го изрека. Защото всъщност той го прочете в очите ми, преплете пръсти в моите и стисна по-силно ръката ми.

-       Може би и аз съм самотница. – прошепнах след малко. - Това лошо ли е? Лошо ли е да познаваш много хора, а с никой да не можеш да си позволиш да бъдеш истинска, та дори да се промениш към по-добро, лошо ли е?

-       Не, не е лошо, Любов, защото вече сме заедно. Затова, моля те нека се наслаждаваме на момента и да не мислим, защо е така и как е станало. Просто се отпусни и не го мисли, искам да ми се отдадеш. – той направи пауза, задържайки погледа си на устните ми повече от необходимото. Обля ме топлина. Коремът ми се сви.

-        Ще ми се отдадеш ли, Слънчице? – попита той. – Ще го направиш ли?

-       Аз… - заекнах. Нима заслужавах цялата тази лава от признания да се изсипе върху мен точно сега?

-       Стана ми топло. – измърморих.

Той се разсмя. 

-       Трябва да се събуя. Краката ми завряха. Копчетата на ризата взеха да ме стягат. – последните само си ги изредих, като мислех, че не съм ги казала на глас.

Погледнах го. Той още се смееше. Значи ме беше чул.

-       Събличай се, де. Аз ли ти преча? Или искаш да спрем и да те съблека с целувки?

Леле толкова много въпроси. Добре се подредих. Сега трябваше да оправям кашата.

-       Не. – промълвих най после. – Ще се събличам малко по малко. През всяко село или град, ще хвърлям по една дреха през прозореца. А ти ще ме целуваш само по голите места.

-       Аха! Искаш да ме направиш мъченик! – реши той, продължавайки да анализира. – И на срещата да идем голи и възбудени, за да изплашим младото меринджейче? Така ли? – разсмя се отново той.

-       Ето го, задава се първото село. – тихо, Хари, само пази тишина, помолих аз. – Кой номер беше онази песен със стриптийза?

-       На Джо Кокър? – Той рацъка една след друга песните. - А, намерих я. Ето, пускам я. Само, Слънчице, като ги хвърляш, аз ще спирам и ще ги крия в храстите, а на връщане ще минаваме и ще ги събираме. Искаш ли?

Ритъмът ме замая, а и вече не ми се говореше. Бях се разгорещила. Барабаните ми запалиха кръвта. Пък и този дрезгав глас, можех ли да му устоя. Естествено, че не. Нито на копчетата, които така ме дразнеха през целия път. Искаш да ти се отдам, ли? Добре, Любов моя. Само че ще става по моя начин и когато аз си реша. Увеличих музиката и си откопчах предпазния колан. Хари, вместо да намали, явно не беше усетил, че е натиснал газта и колата още повече се раздруса. Логично и аз се мятах на двете страни, в много странно положение. Нито седнала, нито изправена. Главата ми се удари два-три пъти в тавана, когато се опитах да се изправя, но извивките в ханша и раменете ги докарах и когато откопчах и последното копче, Хари се разсвири като луд с клаксона и започна да вика. Хвана ме срам от подминаващите ни коли, какво зяпаха, луда жена не бяха ли виждали у тях? Обаче вече бях загряла предостатъчно, за да се отказвам точно сега. Светлосинята риза излетя през прозореца. Не изпитах никаква жал към нейната липса. Беше от втората употреба, за два лева, макар да не ѝ личеше особено. Хари намали, уж да я гони, но аз го подсетих, че първо трябва да целуне необлечените места по мен.

(следва)