Валеше дребен сняг, а снежинките, макар и ситни, тежаха и се забиваха в земята като капки дъжд. Поляната започваше да побелява, но неусетно, лека-полека – грееше някакво тъмно и жълто слънце, пробило кой знае как тежките облаци. За първи път наблюдаваше такова явление, беше мистично и затова отвори вратата и излезе навън. Беше студено, но не се върна, за да наметне горна дреха, страхуваше се, че или снегът ще спре, или слънцето ще се скрие зад облаците.

     Стоя така дълго. И колкото повече усещаше как студът влиза под дрехите му и смразява тялото, толково повече си даваше сметка, че в този миг, в тази броеница от мигове не мисли за нищо. Умът му беше скован от гледката и отказваше да работи, да страда, да се притеснява или да съжалява, както правеше обичайно; само очите му – широко отворени, почти изумени, поглъщаха странната борба на стихиите пред него и не спираха да се очароват.

     Затова не чу, че го викат. Сепна се едва когато усети побутване по рамото. Беше жена му:

     – Какво ти става? Колко време стоиш гол навън? Ще настинеш. И без това...

     Побутна го леко и почти насила го заведе вкъщи. Затвори плътно вратата и сложи чай на котлона. Мъжът зъзнеше и мълчеше.

     – Не съм те усетила да излизаш. Простирах дрехи в стаята за гости. Да ти се похваля: намерих ѝ цаката на пералнята. Знам вече как може да центрофугира.

     – Как? – попита съпругът без да се интересува.

     Жената обясни подробно. Беше успяла да надхитри електрониката.

     – Днешните перални машини са по-несъвършени от някогашните – констатира тя, докато търсеше меда. – Помниш ли старата ни пералня?

     – Разбира се. Всичко помня за нея. Нима мога да забравя? Нито веднъж не се развали. Толкова време. Децата отгледахме с нея. Така беше. – Помълча малко и повтори: И нито веднъж не се повреди. Просто един ден спря да работи. Изключи. И така.

     Жената го погледна. Мъжът ѝ изглеждаше остарял. Странно, напоследък остаряваше прекалено бързо или така ѝ се струваше. Около очите му се появиха нови бръчки, а кожата му съвсем се отпусна. И все такъв завеян ходеше. Сигурно вече усеща. Тя взе за последно пари назаем завчера. Вече нямаше кого да моли.

     – Какво искаше да кажеш с това? – Погледна го строго, за да го стресне. Не искаше да го вижда такъв унил. – Какво значи, че просто е изключила? И така, при това. Какво и така? 

     – Нищо. Така си беше. А после реших непременно да купя нова пералня със същата марка. Толкова дълго го обсъждахме! И радостта, че ще купим същата пералня, ни помагаше да мислим с още по-голяма благодарност за старата. А то какво излезе...

     – Нищо, голяма работа – махна с ръка жената и наля от липовия чай в голяма бяла чаша. – Медът е свършил. Ще ти сложа захар.

     Тя беше ужасно разочарована, че новата пералня се оказа толкова некачествена. Обичаше да пере и да простира, да глади дрехите и да поддържа всичко вкъщи чисто. Пък и друго имаше – некачествената пералня със същата марка като старата, ѝ причиняваше още по-голямо страдание от загубата. Нищо вече не беше, както трябва да бъде. Както искаше да бъде. Защо светът върви към по-лошо? Нали уж поумняваме, технологиите стават по-съвършени, а хората... по-злобни. И вместо животът да е по-лек и ведър, всичко в един момент се обърква и не знаеш нито причината, нито последствията. Каква въртележка само! Като това никакво време навън. Сняг и слънце! Как може така? Като куче и котка.

     Наля си и тя чаша от напитката, после проследи внимателно погледа на мъжа си и му помогна да стане.

     – Не отделяш очи от това навън. То наистина си е за гледане, де – констатира. – Не е ли странно?

     Той кимна и сподели:

     – На моменти ми се струва, докато ги гледам, че ако не беше слънцето, снегът щеше да спре веднага. Напук му прави. Или пък го обича.

     – Това е шантаво! – засмя се тя и погледна навън. – Вероятно искаш да кажеш... допускаш, че и обратното също е вярно, така ли? Че ако спре да вали сняг, слънцето ще се скрие в облаците на топло? И ще страда?

     – Струва ми се, че е така. Да, така е. Предполагам, че е така. Виж – та те не могат един без друг!

     Снежинките, олекнали и пухкави вече, танцуваха като бели лястовички около сноповете жълта светлина; играта им рисуваше чудни въздушни дантели.

     Двамата възрастни седяха на верандата пред къщата, наметнати с вълнени горни дрехи, мълчаха и се наслаждаваха на уникалната гледка. Поомекна времето, но нито снегът спираше да вали, нито слънцето се скриваше зад облаците. Докога ли щеше да продължи това?

     Не мислеха за нищо друго. Просто искаха така да остане завинаги.