СОФИЙСКИ РОМАН

                                 ГЛАВА ВТОРА

       Пролета на 1950 година беше много дъждовна. Почти всеки ден валеше  пороен дъжд и превръщаше софийските улици във  венециански канали. Наденали дъждобрани или опънали огромни чадъри,  софиянци бързаха да се приберат у дома на сушина. По улиците беше безлюдно, а асфалтираните алеи в градинките лъщяха като лачени.

     В малката къщичка на  семейство Костови положението беше тревожно. Покривът  течеше неудържимо и съдовете не стигаха за събиране не дъждовната вода, която ежедневно се изливаше от майското небе.

       Най-силен дъжд се изля на празника на двамата солунски братя и провали парада на учениците и студентите, както и на техните учители и преподаватели. Всяка година, по традиция на 24 Май  валеше , но тази година поройът започна в 9 сутринта и успя да спре едва в  3 часа след обяд.

Кортовете в Борисовата градина се бяха превърнали в езера и по тях можеше да се ходи само с гумени рибарски ботуши. За игра и дума не можеше да става.

     Еди ходеше в дърводелската работилница, помагаше на бай Дончо при изработване на детайли за кухненски столове и табуретки. Поръчката беше доста голяма,  а срокът за доставка много къс и се налагаше да работят по 12-14 часа на ден. Еди беше  усвоил занаята и вече беше почти пълноценен помощник на стария майстор. Вечер се връщаше от работа каталясал, хапваше надве на три от традиционната леща чорба и се изтегаше на кревата, където често пъти заспиваше преди да е настъпила нощта.

      В неделя помагаше на майка си за по-тежката домакинска работа, рисуваше кани, чаши и двете си сестрички или играеше “не се сърди човече” с тях. И двете боготвореха брат си, който за тях беше най-красивият и най-добрият мъж на света. По-малката, Хриси когато беше на две годинки, категорично заявяваше, че като порасне ще се омъжи за него. Което караше всички останали да се смеят от все сърце.

Края на май дъждовете спряха, слънцето се показа, столовете и табуретките заминаха и работата сериозно намаля. Еди се прибираше рано. Хапваше набързо и отиваше да рита топка с момчетата от махалата. Правеха мачле ако бяха поне 7-8 души, или играеха “виенска”. Гумени топки нямаха, но Славчо беше майстор на парцалените топки, които изработваше от скъсани дамски чорапи пълни с парцали. Правеше ги толкова стегнати и твърди, че понякога скачаха като гумени. За футболни топки даже не можеха да мечтаят. През седмицата Еди не ходеше на кортовете, беше далече.

Един ден, привечер, когато още беше достатъчно светло и не валеше дъжд, Еди взе няколко листа от блокчето на сестра си, взе моливите , острилката и гумата “слонче”, взе трикракото столче подарено му от майстора бай Дончо, излезе на улицата, седна на отсрещния ъгъл за да нарисува  двете къщи и дърваената ограда с вратата. Композицията беше трудна за него, тъй като нямаше опит с перспективите, но този ден беше решил да опита.

Увлечен в рисуването, Еди не беше забелязал как зад него беше застанал човек, който  с любопитство наблюдаваше заниманието на момчето. В един момент Еди усети, че има някой за гърба му, стрсна се и скочи от столчето. Пред него стоеше възрастен мъж, сух, слаб и много висок. Старецът имаше дълга брада,  която стигаше почти до пояса му. Еди го погледна с очудване и малко страх, но забелязвайки  добродушното изражение на лицето му, смеещите му очи, се успокои.

Старецът сложи ръката си на рамото му и с тих благ глас му каза:

- Седни момчето ми, рисувай, а аз ще погледам, ако ми позволиш. И старецът се усмихна и  в очите му заблестяха малки звездички.

Еди беше смутен и не знаеше как да постъпи, какво да каже. Явно старецът беше добряк и момчето не искаше да го обиди, но се смущаваше да рисува под погледа му. Седна взе молива, но не се решаваше да продължи. Старецът разбра смущението му, тихичко каза довиждане и бавно тръгна към Опълченска. Еди дълго гледа високата, леко прегърбена  фигура на стареца да се отдалечава. В походката му, в стойката му имаше нещо необикновено, нещо достолепно, сякаш беше излязъл от страниците на Светото писание.

Бяха изминали само няколко дни. Времето беше ясно и Витоша беше огрята от юнския залез. Картината беше толкова красива, че Еди не можа да се стърпи, грабна моливите рисувалната хартия и столчето и се настани до оградата на 3-та мъжка гимназия за да нарисува близката планина огрята от пурпурния залез. Беше нахвърлил скицата и се канеше да рисува  Копитото  и горите под него, когато същият старец застана до него. Този път Еди не се смути, почтително каза “добър ден” и продължи да рисува. Старецът го наблюдаваше с явен интерес и в очите  му  се появи усмивка, която озари и без това силно одухотвореното му лице.

• Ти май обичаш да рисуваш? Как се казваш?- попита с благия си глас старецът.

• Еди, Еди ми е името. Да обичам да рисувам понякога.

• Ходиш ли на училище? Имаш ли учител?- продължаваше да любопитства старецът.

• Не, работя в дърводелска работилница. Нямам учител. Сам си рисувам, когато имам време. Да си запълвам свободното време. Хубаво ми е да рисувам. Вкъщи имам много рисунки, все с молив. Не съм рисувал с боички. Не съм опитвал, защото нямам.

• Знаеш ли улица Шар Планина?

• Знам разбира се, тя е в нашата махала, първата след Опълченска, как няма да я знам, срещу градинката.

• Добре, искаш ли утре да си вземеш рисунките и да дойдеш на номер 11, там има един дюкян. Вратата е  с боядисани стъкла. Чукни на стъклото и аз ще ти отворя, -каза старецът. И добави. Ела по това време, аз ще бъда там. И не забравяй да донесеш всичките си рисунки. И старецът го потупа по рамото и бавно  тръгна към Опълченска.

В неделя Еди отиде  на кортовете. Те бяха отводнени, ново очертани и имаше доста хора. Някои играеха, други пиеха кафе, чакайки да се освободи някой корт, трети просто бяха дошли да погледат и се видят с приятели. Последните седяха  около малките масички пред дървената сграда на биричка или кафе и сладки приказки, като отвреме на време хвърляха любопитен поглед към някоя новодошла елегантна дама, каквито тук, човек можеше да срещне доста често.

   Някои бяха съпруги на чужди дипломати или просто чужденким служителки на някоя дипломатическа мисия. Много от тях играеха тенис доста добре и даже учасваха на турнири и първенства.

В днешния неделен ден беше дошъл и Марко Костурков,  известен търговец на спортни артикули и голям меценат на спорта. Старецът беше щедър и не жалеше пари и стоки  за поощряване на спортистите. Известен и много уважаван в спортните среди, с подчертани симпатии към футболистите на Славия, най-стария столичен тим, и към любителите на тениса. За приятелите си беше просто бай Марко, а за останлите г-н Костурков. Всички се отнасяха към него с голямо уважение и почит. В момента си пиеше кафето заобиколен от най-близките си приятели и почитатели, между които беше и фабриканта Крикор Закарян- производител на еднодневки, раници, винтяги, анораци и палатки за спортни и туристически дейности. Най-малката от трите му дъщери също се явяваше на кортовете за да играе тенис. Тити беше  само на 14 години и правеше първите си стъпки в този спорт.

   -Къде се загуби бе, момче? - с широка усмивка, бай Първан  посреща младото момче.

  - Бай Първане при този потоп, може да се играе само водно поло - отговори Еди усмихвайки се с шеговит тон.                                 Вече се познаваха повече от година и бай Първан се отнасяше към момчето като към собствен внук, какъвто Господ не му беше дал.                                                 Синът му имаше  три дъщери и всички опити да остави мъжки наследник се бяха оказали несполучливи и накрая се беше примирил.

   - Прав си момчето ми, но сега ни чака много работа. Наближава Републиканското първенство, след това турнира на дипломатическия корпус и турнира на ветераните. Е,  то не останаха много, ама нали е традиция, ще трябва и за старците да поработим,- шегуваше се бай Първан, понеже “ветераните” можеха да му бъдат най-малко синове, а някои даже внуци.

   - Щом трябва ще работим бай Първане, знаеш от работа не бягам,- с добра усмивка отговаряше Еди, на закачките на “шефа”.

    Цяла седмица Еди беше зает в работилницата и съвсем забрави за уговорката със стареца. Сети се едва в петък вечер, грабна рисунките и с бърза крачка се отправи към дюкяна на улица Шар Планина 11. Почука на стъклото, но никой не му отвори, никой не му отговори. Почука още два пъти на боядисаното в синьо стъкло и си тръгна. Явно старецът не беше в дюкяна. Реши да отиде в началото на следващата седмица.

Във  вторник, след работа, Еди пак взе рисунките и се запъти към дюкяна на стареца. Почука на стъклото и след няколко минути вратата се отвори.

- Ти ме забрави Еди,- каза старецът усмихнат.

        -Бях много зает в работилницата… -,Еди  не знаеше как да се обръща към стареца.

Старецът разбра неудобството на  момчето и реши да му помогне.

Наричай ме бай Владо или дядо Владо, както ти е по-удобно. Аз съм стар и няма да се сърдя. Мога да ти бъда дядо.

Еди чуваше гласа на стареца и не можеше да повярва на очите си.

Стените на дюкяна бяха покрити с десетки картини, представляващи селянки, стари и млади, облечени в пъстроцветни носии и окичени с цветя. Имаше ги в цял ръст, само глави с красиви лица, сами или двойки. Пред очите му се ширеше море от багри, които причиняваха световъртеж. Изваяни майсторски лица, сякаш рисувани от божествена ръка. Еди гледаше захласнат и не беше способен да издаде звук или да направи жест. Беше се вкаменил пред толкова красота, съчетания от багри и изящни черти на лицата и фигурите.

Старецът разбра стъписването на момчето, приближи се до него, прегърна го през рамо бащински.

- И аз рисувам понякога, момчето му. Ходя на село,  да ги рисувам тези красиви български моми. Красива е българката, Еди, много е красива. Не го забравяй момче, никога не го забравяй!

Еди  не беше в състояние ни да говори, ни да направи нещо. Обърна се, и бързо напусна дюкяна  на бай Владо. Случайно беше попаднал  в ателието на  художника Владимир Димитров, наречен Майстора!

Цял живот, Еди, щеше да помни този миг, да вижда пред очите си десетките картини на голямия Майстор, поканил младото момче от улицата да донесе рисунките си за да ги покаже на бай Владо!