31.08.2021 г., 19:17 ч.

 Софийски роман 7 

  Проза » Повести и романи
781 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

 

                                     Софийски  роман

 

                  Глава седма

                   Беше изминала цяла седмица от неочакваното предложение на Еди. Марта беше на върха на щастието. Но познавайки принципите  и характера на баща си, тя все още не беше се осмелила да му съобщи новината. Професорът произхождаше от род с дълбоки корени, от семейство с традиции и принципи при избора на нови членове на фамилията. Основният принцип, който се спазваше от десетки години беше социалната равнопоставеност при избора. Евгени Теодосиев беше нарушил този принцип, заради  изключителната красота на студентката си и беше понесъл много тежко последствията. Виола го беше напуснала най-безцеремонно, беше зарязала единственото си дете и бе нанесла жесток удар по гордоста на професора. Това още повече бе втвърдило  вроденото му чувство за избор на партньор или приятел на същото ниво.

Марта се страхуваше да говори на баща си за предложението на нейния възлюблен.  Тя беше уверена, че той ще се зарадва, ще се усмихне, ще я прегърне, ще целуне челото й, косите й. След което ще седне на любимото си кресло, ще я помоли да седне срещу него и първият му въпрос ще бъде “какви са родителите му?” И в този момент щеше да настъпи крахът. Не получил желаният отговор, баща й щеше да сбърчи вежди, усмивката щеше да изчезне, лицето му щеше да стане много сериозно, и очите му щяха да станат още по- сиви, стоманеният им блясък щеше да стане по-остър и по-студен.

Еди беше красив и талантлив младеж, имаше благороден характер и я обичаше искрено и всеотдайно. Но за баща й това не беше достатъчно. Не получил желания  отговор,  баща й  щеше да махне с ръка и да каже “малка си още, ще имаш и други предложения”, и щеше да приключи разговора. От това, Марта се страхуваше най-много.

          С Еди се виждаха всеки ден в Академията. Но за кратко, разменяха  няколко думи и всеки тръгваше по своите занимания. Наближаваше сесията и всички бяха под напрежение. Момчето търпеливо чакаше отговора, уверен в любовта на момичето. Въпреки всичко, неизвестността създаваше някакво напрежение в отношенията им. Срещите им бяха все така изпълнени с любов, но бързаха да се разделят под предлог, че имат много задачи. Истината беше, че един по-дълъг разговор щеше да  доведе до основното. Да или Не, и това щеше да бъде фатално за техните отношения. И двамата не искаха да чуят крайното решение и го отлагаха  тактично.

        Първомайският празник отмина, наближаваше празникът на Българската култура и славянската писменост. 24 Май беше най- голямия български празник и градът беше украсен с лозунги, транспаранти и цветя. В училищните дворове, учениците маршируваха пеейки “Върви народе възродени”, учителите следяха за редиците да бъдат прави, и се радваха, че 1-2 часа дневно вместо в тъмните училищни стаи, прекарваха времето на двора огрято от топлото майско слънце. Учениците също бяха доволни, защото вместо скучни уроци и нежелани изпитвания, прекарваха времето в маршировки и пеене на  училищния двор или съседните улици.

      Заети с подготовката на изпитите си, Марта и Еди се срещаха рядко и то за много кратко. Разменяха мисли за учението и изпитите и се раделяха без да засегнат темата, която силно вълнуваше и двамата. Марта  съзнаваше, че “топката е в нея”, и ценеше търпението на любимия си, но това не можеше да продължи безкрайно и младото момиче реши да използва празничните дни за този важен и опасен разговор с баща й. “Може пък празничното настроение да окаже благоприятно влияние върху разговора”, си каза Марта и реши, че най -подходящият момент е след манифестацията на 24 Май, когато щяха да седнат за тържествения празничен обяд, каквато беше традицията в семейството им.

Дъждът, токущо беше спрял. Манифестиращите, на групички се прибираха. Едни нарамили знамена, други плакати или лозунги, с размазани от дъжда цветове, разговаряйки се придвижваха към домовете си. Пред Народната библиотека, група ученици и ученички с червени пионерски връзки, шумно разговаряха събрани около млада жена, навярно техна учителка или пионерска ръководителка, която се опитваше да ги надвика, но напразно. Децата бяха крайно възбудени и  се надвикваха в хор, спорейки  с младата жена, която носеше в ръцете си голям букет цветя .

      Професор Теодосиев слезе от тролея, и с бавна крачка се запъти към дома си.  Кооперацията в която живееха от много години беше непосредствено след  улица Сан Стефано. Четириетажната кооперация, навремето беше строил дядо му. Над партера, където навремето беше жилището на портиера, имаше 3 етажа.  На първия живееше по - голямият му брат, който беше заминал за САЩ, и след войната не се върна в България. Сега неговият апартамент беше отчужден от държавата, и там бяха настанили някакъв партиен функционер, станал софиянец след деветосептемврийския преврат през 1944 година.   На втория етаж живееше професора със семейството си, а на последния етаж се беше настанила една изгряваща  “звезда” актриса от оперетата. Беше любовница на висок държавен служител, който я разхождаше със служебната си “Волга”. Беше дошла от Димитроград, където пеела в ресторант “Москва” и играела в самодейния театрален състав при читалището. По този начин самодейката Минка Газибарева, с помощта на любовника си,  се беше преродила в Мими Барева, като се мъчеше да имитира Мими Балканска и да се прави роднина на  известната оперна певица Лиляна Барева. В апартамента на третия етаж освен нея, зимно време живееха майка й  и баща й. Явно старците не понасяха живота в София, и щом пролетта си покажеше носа, веднага си заминаваха на село, където ги чакаше много работа по земята, която  ТКЗС-то им беше оставило за лично ползване. Партийният функционер, другаря Пенчо Пенчев се беше самоизбрал за домоуправител, държеше домовата книга, и непрекъснато канеше живущите на жилищни събрания за “взимане на важни решения” . На тези събрания, обикновено присътваха той, жена му, тъща му и родителите на оперетната певица, която се занимаваше с изкуство и нямаше време за такива тривиални мероприятия.

   Другарят Пенчев ,  въпреки  написаните на лист от  ученическа тетрадка ПОКАНИ, които закачаше на всеки етаж с габърчета. упорито , лично канеше професора на тези събрания. А професора още по-упорито не присъстваше на жилищните му “конференции”.

          Масата беше празнично подредена  със  стария  сервиз от “Севърски порцелан”,  сребърните  прибори, които бабата на професора беше донесла като чеиз, и естесвено кристалните чаши подарък на професора от Академия на науките на ЧССР,  на която беше член-кореспондент. Според голямият салонен часовник, стоящ в хола от началото на 20-ти век, часът беше 13 и 25. Марта беше в стаята си и тръпнеше при  мисълта за предстоящия разговор. Бистра шеташе между кухнята и трапезарията, довършвайки приготовленията за предстоящия празничен обяд. Знаейки, какво голямо значение, професорът отдаваше на този изключителен български празник, както винаги, в желанието си да бъде безупечна,  тя се престараваше и гафовете не бяха редки. И сега тя беше взела чиста кърпа за да забърше една от кристалните чаши за вино, когато в антрето се чу шум от отваряне на врата, и Бистра се стресна, изпусна чашата и кристала се разби на хиляди лъскави парченца които се пръснаха по дъбовия паркет. В този момент вратата се отвори и на прага застана професора, чиято едра фигура запълваше цялата врата.

  • На хаирлия да е, мила братовчедке! Счупената кристална чаша е знак, че сме избегнали едно голямо зло.- с широка усмивка каза професорът  влизайки в трапезарията. И добави: Къде е малката госпожица, не се ли е прибрала от манифестацията?

  • Тука е, сигурно е в стаята си,- с разтреперан глас и тих глас, обясни Бистра и бързо се понесе към стаята на Марта.

Когато младото момиче влезе и се хвърли на врата на баща си с думите “Честит празник татко” професора я прегърна силно, целуна я по челото и косите, и с весел тон също я поздрави с празника.

- И на тебе Марта, този празник е на трима ни, ние с леля ти Бистра като учители, а ти като студентка. В гласа на професора се чувстваше приповдигнатото му настроение, причинено от празника който той обожаваше и наричаше “най-стария и най-българския празник”. 24 Май, празника на Светите Кирил и Методий, за него беше свещен, въпреки, че новата власт беше махнала “Светийството” им и сега бяха само Кирил и Методи, сякаш бяха бакалина на ъгъла и брат му водопроводчика.

    След агнешкото печено, придружено от пресни картофи  на фурна, и зелена великденска салата с много пресен лук и репички, бяха опитали новия  десерт на Бистра- мус от ягоди на блат от “целувки” поръсени с орехи. Рецепта, която Бистра беше открила в някакво престаро списания “Икономия и домакинство”, което  беше открила в един стар сандък на тавана.  Десерта имаше небивал успех и хвалбите не секваха, което поуспокои бившата учителка, все още силно развълнувана заради счупената чаша.

Бистра  събра употребените чаши, чинии и прибори на голямия сребърен поднос  и ги отнесе в кухнята. Сега щеше да направи традиционното кафе  за професора и му го поднесе в филджанчето останало от дядо му. Този ритуал беше задължителен и никой по никакъв повод нямаше право да наруши.

- Татко, днес е празник, и искам да те зарадвам с нещо необикновено. С нещо което ме прави много щастлива и силно се надявам, че и ти ще се зарадваш заедно с мен,- събрала целия си кураж, смело започна Марта. Татко, знаеш, че имам близък приятел, мой състудент. Запознах те с Еди на моя рожден ден. Преди няколко дни ми направи предложение. Изстреля на един дъх Марта.

      В очакване на любимото си кафе, професорът се беше унесъл в собствените си мисли. Празничното настроение, вкусният обяд и присъствието на най-близките му, на любимата му дъщеря го правеха невероятно щастлив. Потънал в този блажен миг, сетивата му изведнъж се изостриха когато чу думичката “предложение” направено от онзи младеж  с когото се беше запознал и забравил за съществуванието му. Изведнъж сякаш се събуди.

- Какво предложение, за какво, искате да пътувате някъде заедно?  Професора механично зададе въпроса, без да вникне в същината на думата “предложение”.

- Татко, Еди ми предложи да се омъжа за него. Ние се обичаме. Вече сме заедно почти две години. Марта говореше привидно спокойно, но в гласа й се чувстваше малко неудобство и доста страх, макар да се стареше да не личи.

    Професора я погледна продължително и мълчаливо, сякаш за пръв път виждаше дъщеря си пораснала. Намести се в креслото, вдигна чашата с няколко капки останали на дъното, изпи ги. Бавно постави кристалната чаша на масата. Стана бавно и със сигурни крачки тръгна към  бюфета. Отвори барчето. Извади кутията с кубински пури, подарени му лично от брата на Фидел Кастро. Извади една, взе и запалката лежаща в чекмеджето и се върна в креслото си. Седна. Запали пурата. Професора правеше това много, много рядко. Обикновено взимайки пура,  дълго я въртеше между пръстите си, вдишваше аромата на тютюневите листа и отново я връщаше в кутията.

След кратка пауза, по време на която Марта почти не дишаше, заваляха един след  друг въпроси, на които момичето не успяваше да отговори.

- Разбирам, че младежът няма даже средно образование! Баща няма отдавна. Майка му е шивачка и има две сестри, които са по-малки от него. Хубава партия!

- Татко, аз го обичам! Еди също ме обича!- силно развълнувана  се защитаваше Марта. Той е влязъл  в Академията като изклчително дарование. Еди е много талантлив. - не преставаше да защитава любимия си Марта.

Професора беше непреклонен. Този младеж не беше подходящ за тяхната къща.

-Татко, ти не се ли ожени по любов! Майка ми не беше ли от Видинския край, дане би да беше дъщеря на граф?

- Да, сбърках и затова нямаш майка. Но втори път няма да направя същата грешка. - тонът на професора беше станал тих и остър като нож. Марта едва чуваше думите му, които  я пронизваха като стрели. Разговора  ни приключи, Марта.  И след кратка пауза, вече с по-мек тон добави: “Ти си още съвсем млада, пред теб има много време, ще получиш  още много други,  по-подходящи предложения” И професорът стана и се запъти към кабинета си.

- Но татко, аз…!

- Марта, аз казах вече! Разговорът ни приключи! Весел празник!- и професорът влезе в кабинета си, където никой не смееше да го безпокои.

    Часовникът отмери 4 часа и навън  отново заваля традиционният дъжд, който всяка година се изсипваше на 24 Май, празника на двамата Солунски братя.

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??