СОФИЙСКИ РОМАН

               Глава двадесет и седма

               Необикновен януарски ден. Температурата на въздуха беше  над  20. Слънцето не пестеше лъчите си.  Хората се разхождаха по летни дрехи, а някои даже бяха тръгнали към плажовете. Беше петък и часовете на Лина бяха приключили по-рано от обикновено. Решила да не се прибере веднага, беше оставила  Реното пред училището и тръгнала по магазините по авеню “Бен Абдала”, където имаше много бутици  за дамски тоалети. В малките улички,  перпендикулярни на широкотро авеню, също имаше малки магазинчета с луксозни стоки. Тук можеше да намерите модели на “Кристиан Диор”, на “Пиер Карден” и  на “Тед Лапидюс”, на “Картие” и много други френски и други европейски и американски марки, естествено всички произведени в Мароко.  Етикетите също се произвеждаха тук, така че проблеми нямаше.

Лина излизаше от книжарницата на г-н Пиер, когато просто се сблъска с мадам Тома. Собственичката на агенцията за недвижими имоти  се спря, и попита дали Лина е доволна от кокетната си къщичка. Получила утвърдителен отговор и благодарностите  на младата белгийка, мадам Тома я попита как прекарва свободното си време.

- За сега нямам много свободно време,  едвам успявам да подготвя уроците, да се занимавам с домакинството си. А и откровено казано нямам никакъв опит. До сега винаги съм живяла с родителите си. - свенливо призна младата госпожица.

• Имате ли врема 10-15 минути, госпожице. Тъкмо отивам в нашия клуб, той е съвсем наблизо, на следващия ъгъл. Тъкмо ще видите къде се намира и когато имате време може да идвате. Това е клубът на Асоциацията на французите в Рабат. Основното занимание е играта бридж. Много приятно място, има и малко барче където можете да пиете кафе, чай или студени напитки, да хапнете сандвич, ако сте гладна. Елате, елате да видите къде е.- и госпожа Тома поведе момичето към клуба.

       Само след двадесетина метра, на самия ъгъл на авенюто, се намираше  неголяма, но красива  двуетажна сграда. Изкачиха се на първия етаж, госпожа Тома отключи и покани Лина да влезе. От широкото предверие имаше вход на ляво към голяма зала, а на дясно се виждаше  бара. Помещенията нямаха врати. Влязоха в голямата зала. Огромните прозорци, гледащи към шириокото авеню,  осигуряваха обилна светлина. Квадратни маси, тапицирани с тъмно зелено сукно бяха наредени  на двуметрово разстояние една от друга. Около всяка маса имаше по четири удобни, тапицирани кресла. И по две красиви, ниски  месингови масички на двата срещуположни ъгъла, на които бяха сложени пепелници за пушачите. Прозорците се закриваха с тънки пердета и богато надиплени завеси, които при необходимост закриваха  широките четирикрилни  прозорци.

- Всеки вторник и събота тук провеждаме турнири по спортен бридж, идват доста хора. Основно французи, немалко мароканци. Вие бяхте белгийка нали? Да наш приятел и добър бриджор е г-н Пиерар, Ваш сънародник, а съпругата му е италианка. Много симпатична двойка са.  Междувпрочем през март започва курс за начинаещи, ако имате желание и време ще Ви включим. Бриджът е прекрасна игра, гимнастика за мозъка и много приятно занимание. Тази игра Ви дава възможност да общувате с интересни и интелигентни хора, има и доста младежи-французи и мароканци които са членове на клуба и редовно участват в нашите турнири.

Госпожа Тома беше доста словоохотлива, навярно професионална деформация, но това не дразнеше Лина. Напротив, свиканала на активно общуване с хора, тук в тази непозната страна, лишена от познати и приятели, беше започнала да чувства остра нужда от човешко общуване. Общуване извън работата си на учителка.

Лина благодари на възрастната французойка за поканата и информацията, и побърза да се върне към магазините.

Следващите седмици бяха много напрегнати. Лина не беше забравила фиаското при посещението на инспектора и заканата му да дойде отново през март. С помоща на госпожа Лашанс, Лина намери необходимите дидактични средства  за онагледяване на уроците си. Разработи няколко урока, и след обсъждането им с френската си колежка, смело зачака следващото посещение на инспектора.  И то не закъсня. След като изслуша урока, г-н Дардо не пожела да го коментира. През следващите дни щяло да има общо обсъждане на работата на някои учители и тогава щял да коментира днешния урок. И така, след две седмици,беше насрочена срещата на учителите с някои инспектори. Оказа се, че това събрание е специално за учители  не французи- румънци, българи, един поляк и една белгийка. На срещта присъстваше както директорът на лицея, така и неговия заместник. Френските и марикански учители не бяха поканени на тази среща.

Съвещанието откри г-н Бутами, директорът на лицея. След много кратко въведение даде думата на четиримата инспектори, всичките французи. Те направиха анализ на видяното и чутото на уроците на които бяха присъствали. Основната критика към тези учители беше, несъответствието на проведените уроци с френската методика на  преподаване на съответния предмет. И четиримата бяха единодушни, че нивото на уроците е ниско поради грешна методика. Когато инспекторите завършиха с анализите на уроците на които бяха присъсвали, г-н Бутами предоства думата на учителите. Всички мълчаха. Повечето от учителите от Румъния, България, както и поляка, не се чувстваха достатъчно конфортно в френския си и предпочитаха да не се обаждат, а Лина беше най-младата, най-неопитната за да  защити колегите си. На вторият ред седеше, дребна жена на около 45 години. Тя поиска думата и стана, директорът и направи знак да говори седнала но жената не седна и  на перфектен френски език се представи. Казваше се Елка Пенчева, учителка по физика и химия в гимназиалните класове. Нейният инспектор беше също критикувал нейния урок, заради не сходство с френската методика.  Когато жената заговори, сякаш порасна с 20 сантиметра пред очите на всички. Беше абсолютно прецизна в изразите си, за което спомагаше и  безупречната професионална терминология на прекрасен френски език с парижско произношение.

- Уважаеми г-н Директор, уважеми господа инспектори, радваме се,  че идвате да ни помагате в нашата трудна задача да обучаваме мароканските деца. Да ги обучаваме на френски език, който не е майчин език нито за нашите ученици, нито на нас техните учители. Ние се стараем, ние полагаме много усилия да ги научим максимално добре, да им предадем всичките знания необходими за съответното ниво на обучение. Една от най-сериозните ви критики е несъответствието на нашата методика на обучение с тази използвана във Франция. Навярно сте прави, даже ще добавя, че напълно сте прави. Ние никога не сме преподавали по френската методика в нашите страни. За нас тя е неизвестна, пък и никой до сега  не е предявявал такива претенции. Ние сме наети от мароканското правителство, ние сме подписали договори с Министерство на образованието на Кралство Мароко, и никъде в тези договори няма изискване да преподаваме по френска методика. Ако вие имате такова  изискване, моля да настоявате пред Министерството да идваме 3 месеца преди началото на учебната година за да ни запознаете с изискванията на френската методика на обучение за съответните нива и предмети.

Междувпрочем, аз съм чела лекции в Сорбоната и Френският национален институт по нефтохимия и всички прекрасно са разбирали  и приемали моите лекции.

След многозначително мълчание на четиримата французи, директорът на лицея,  г-н Бутами освободи учителите.

На следващия ден Лина видя българката, отиде и я поздрави за изказването. Изрази и своята благодарност за защитата и възторга си от перфекният й френски език. От този ден между младата белгийка и българката, която беше по -възрастна от собствената й майка се роди едно искрено и топло приятелство.

  Пътуванията до Пазарджик ставаха все по-чести и по-дълги. Вени го чакаше с нетърпение и се стараеше, с преданост, нежност и много любов да заличи  лошия спомен.  Многократно бе искала да обясни постъпката си с изключителното си желание да осъществи детската си мечта, но Еди веднага слагаше ръка на устните й. Тази тема беше табу и той искше да забрави случилото се. Чувстваше се прекрасно в обятията на Вени, както беше започнал да я нарича в последно време. Тя беше гальовна, любвеобилна, страстна и много нежна с него. Прекараваха прекрасно времето заедно, и двамата зажадняли за любов, се отдаваха на страстите си.

Обикновено, Еди си тръгваше понеделник сутринта, по този начин имаха три нощи заедно, три нощи които те превъщаха в шест.

Илюстрациите на приказки го забавляваха много. Беше започнал да усвоява нова техника. Рисуваше с туш. Картините ставаха по- контрастни и по- чисти нюансово. Самото четене на приказките го забавляваше и го връщаше назад в годините. Подмладяваше се духом. Въпреки първите сребърни нишки появили се на слепоочията му. Високата  и стройна фигура се забелязваше отдалече. Извън работно време се обличаше спортно, което още повече  скриваше годините му, а наскоро  те бяха станали 45.

Работата над илюстрацията на книги за деца го увличаше толкова сериозно, че разреди пътуванията до Пазарджик.  Тази нова страст го връщаше към детските спомени, освежаваха го от ежедневният стрес и го зареждаше позитивно. Работейки над тези илюстрации, той се отдалечаваше от настоящето,  и го зареждаше с позитивност. Приказките над които работеше, носеха духът на свободата, бяха изтъкани от невиност и копнеж към приключения,  към нови светове и откривателства.

Работеше забравяйки за съществуванието на реалния свят, неволно се пренасяше далеч от дома, събуждаше се в приказни светове, сред вълшебни гори, омагьосани от митични същества. Всичко това  развиваше и обогатяваше  неговата фантазия, до такава степен, че четеше тези детски книги, като човек живеещ на друга планета.

В мига, в който за първи път взе в ръката си една малка книжка от някакър френски автор на име Антуан де Сент Екзюпери, Еди разбра, че това е книгата, която беше чакал през целия си живот, която беше търсил в детството си. Книгата, която щеше да стане негова Библия.

Малката книжка беше илюстрована, но Еди искаше да я илюстрова по своему, искаше да си представи “малкият принц” като българско дете, израснало сред вековните гори на Родопите, дете опознало света под звуците на Орфеевата флейта. Дете,  чиято планета, подобна на грахово зърно,  се намира в небето на древна Тракия. Работеше без почивка, задъхваше се от  творческата треска, която го беше обхванала, рисуваше, късаше, мачкаше картона и започваше отново и отново. Онова което удоволетворяваше неговото критично око и пленената от тази необикновена философия душа, оставяше встрани. Грабваше нов лист  и продъжаваше да работи като упоен и вдъхновен от думите на “лисицата”.

В края на годината предложи цялата поредица за участие на Годишната Национална изложба за изобразително изкуство. Кандидатурата му беше приета. И не само бе приета, но и наградена. Еди Кадиев получи втора награда в раздела “илюстрация на детска книга”.

Окрилен от този неочакван успех, той  се върна към отдавнашната си мечта. Мечта и обет. Да нарисува графичен портрет на своя  велик учител, на своя покровител и духовен баща Владимир Димитров- Майстора.

Тази работа изискваше много време, много усилия, много чувство. Такъв портрет не можеше да създаде през свободното време,  на него трябваше да посвети не само цялото си време, но и всичките си спомени за големия творец, за разговорите, за съветите и уроците на Майстора, за духовната връзка между учителя и ученика. За да създаде такъв портрет,  Еди трябваше да забрави целия свят и да се отдаде на спомените си за Майстора, да заживее в един отминал, но незабравен период от живота му. Естествено, най-добре би било да се потопи в атмосферата в която беше живял и творил Майстора. Тази идея много му допадна, стегна си куфарчето и потегли към село Шишковци.

Селото се намираше на около 6 км от Кюстендил. Мястото беше населено от хилядолетия, за което говореха намерените  при разкопки артефакти. През тези земи  бяха преминали римляни, прабългари и византийци, те бяха  владели тези земи, преди да  се превърнат в турски чифлици. След освобождението, трудолюбиви българи бяха изкупили земите на Шишковци и ги бяха превърнали на доходоносни зеленчукови и овощни градини. Нямаше зеленчук, нито пък плод, който да не расте на тази изключително плодородна земя. Ябълките от сорта “Златна пармена” бяха с незабравим аромат и вкус, и бяха дали името си на първата селска кооперация.

Андон Виячев, богат селянин от Шишковци беше поканил приятеля си Владимир Димитров да му гостува в далечната 1924 година. Двамата се бяха запознали на фронта, по време на първата световна война, в която  Виячев  участваше  като ротен като фелдфебел, а Майстора като фронтови художник.

По време  на това гостуване, Майсторът се влюбва завинаги в този край и прекарва останала част от живота си тук. “Ако има рай на земята-това е Кюстендилския край със сърце село Шишковци!”-казва най-големият български художник Владимир Димитров-Майстора.

Еди нае малка стаичка в къща съседна на тази в която беше живял чичо му Владо и се отдаде на работа.  Работеше навън, в двора, на полето, работеше под небето под което беше творил Майсторът. Около него витаеше духът на великия Творец, на човека, който му беше вдъхнал вяра в себе си,  на неговия духовен баща. Еди  никога нямаше да забрави благородството на този изключителен човек изиграл такава важна роля в живота му. Великият художник беше ръката на Съдбата, която го беше повела по нов път, която беше  го беше насочила към Вечноста на Изкуството.

След двадесет и шест дни труд над портрета, многократно започван, унищожаван и започван отново и отново, най-после Еди беше удоволетворен от направеното. Беше постигнал това към което се беше стремил през тези 26 дни под небето на Шишковци, под същото небе под което Майсторът беше създал своите ненадминати шедьоври, рисувайки селянките и ги беше увековечил.

Графичният портрет на Майстора, на художника Еди Кадиев  беше участвал в Националната изложба посветена на 100 годишнината от рождението на Великия художник. Картината беше получила най-високата  награда.

Илюстрациите на Еди също събуждаха  интереса на поети, писатели и издателства за детска литература. Неговите етюди на тема “Малкият принц” бяха заинтересовали френската издателска къща “Галимар”, която се готвеше да лансира ново издание на книгата  на авиатора Сент Екзюпери, отдавна призната за световен шедьовър.

След едномесечният отпуск, Еди беше възобновил своите пътувания до Пазарджик. Отношенията му с Невена  бяха все така топли, но докато тялото изпитваше голямо удоволствие от любовните им игри, то сърцето не  се вълнуваше достатъчно силно, за да удоволетвори напълно емоционалния живот на Еди. То мечтаеше за онази, която беше изчезнала от живота му, може би завинаги. Чувството което изпитваше беше много странно. Неочакваната среща  с Марта,  сякаш беше възкресила неговите чувства, но по странен и необясним начин те се смесваха с чувствата които изпитваше към Лина. Даже в мислите си, той не можеше да назове Лина, дъщеря на Марта, камо ли да произнесе  думите майка и дъщеря, свързвайки ги с любовта си. Коя беше обичал? Коя обичаше в действителност? Дали някога щеше да разбере истината?

Зимата връхлетя със страшна сила. Снежни бури, поледици и непроходими пътища, направиха невъзможни пътуванията. Постепенно срещите  с Вени оредяха, а с настъпването на пролетта съвсем прекъснаха. Без думи, без обяснения, без емоции. Може би и двамата бяха стигнали до заключението, че счупената кристална купа е счупена завинаги. Независимо от майсторското залепване, мястото на счупването винаги личеше и  напомняше за  катастрофата. И за двамата беше по-добре да си спомнят за нея в здравия й вид.