Вятърът брулеше клоните, пееше с тях, а дърветата почти се люшкаха от идващата силна буря.Стоян и София пътуваха в колата, без да усетят преди час, че времето ще им бъде лош съветник.

Софи беше щастливо омъжена, ала с годините някак със съпруга и си омръзнаха. Той все оставаше един такъв пълничък, веселяк, но сивото ежедневие неусетно ги отчужди. Тя работеше в един склад, продаваше хранителни продукти. Иво пък отговаряше за техническа бригада на ВИК. Преди 14 години им се роди дъщеря, вече по-голяма, мързелива, претенциозна тийнейджърка. Краси беше красиво тъмнокосо момиче, с умни проницателни очи. У тях не идваха много чужди хора, вечно уморени двамата съпрузи искаха да свършат нужната работа и да погледат телевизия. София някак тайно мечтаеше за нещо различно, но не успяваше да го определи. Обичта бе някъде в пространството, затова младата 44 годишна жена четеше любовни романи и тъгуваше. Един ден в пристройката на старата им къща се появи теч. Иво викна бързо един колега. Стоян Налбантов. Налагаше се да го спрат, ала си искаше време. Софи готвеше усилено, когато на външната врата се звънна. Припряно и дълго бе това звънене. Софи с нежелание тръгна, за да отвори. И го видя, по-скоро видя едни сини, хубави, изразителни очи, които се впиха в нея.

-Извинете…., мъжът Ви ме изпраща, за инструментите в онова черното куфарче….- с усилие изговори Стоян.

- О, съжалявам, да, да, разбира се, момент само…. - пророни жената.

Мигът - запомнящ се, трогващ. Така започнаха срещите им, които объркваха душевния мир на София и я караха да се мрази. Теч вече нямаше от две месеца, ала страстите бяха обсебващи. Решиха да се разходят до Велинград. Пиха кафе и хванати за ръце, говореха. Телефонът иззвъня. Беше Иво.

- Скъпа, тази вечер ще се прибера малко по-късно, извинявай, имаме технически проблем. А и Стоян е болен, малко сме с колегите….

Когато затвори, жената се смя дълго. Обичаше Стоян и бе готова да го следва навсякъде.

Лек ветрец подуха в града. На Софи и стана малко хладно.

- Да се прибираме към Чирпан, скъпа - каза Стоян.

- Време е - заяви Софи.

Но вятърът беше като гигант, усили желанията си и преобърна очакванията.

Сякаш за миг, едри капки дъжда заваляха. Колата бързаше, но времето реши, че ще си поиграе с човешката бързина и енергия, с чувствата на обичта.

Стана буря, а Стоян, включил чистачките, внимаваше да не катастрофира.

И пак познатата мелодия от телефон.

- Скъпа, къде си? Тук ужасно вали, а мислех, че си се прибрала отдавна!

- Идвам - и едни сълзи се пророниха -ей сега!

- Но как! Къде си! Ще дойда, само кажи. А и детето се притеснява….

 Беше с онова момче, от 9 г клас, видях ги да се целуват, не може така, хаймана стана!

Безвремие и тъга, обърнати хоризонти. В тревогата си Софи разбра, че няма по-ценно нещо от семейството. Мечтаеше, а Иво я обичаше все още много. Стоян успокояваше София.

Но чувството за гузната съвест и несправедливост бушуваха в душата на младата жена.

Стигнаха. Отдалече тя видя съпруга си с чадър, обръщащ се от вятъра, да стои до спирката на 10 метра от къщи. Беше мокър до кости.

Иво сви настрани колата, а София излезе бързо и заприпка към любимия мъж.

…. От няколко дни София не отговаряше на обажданията на Стоян.

Беше останала насаме със себе си и гледайки порасналото си момиче, вечеряйки с Иво, тя разбра, че нейната слабост я е довела до истината.

Годините, дните някак обезсърчават, поомръзват, скуката на ежедневието обаче вече не и изглеждаше като хищно чудовище.

Обичаше семейството си и онзи препъни камък, който продължи две месеца, изглеждаше като тежък сън, от който се бе пробудила.

За да осъзнае кое е ценното в живота и.

И за какво си заслужава човек да се бори.