Соколови пера

            По нашите баири пролетта трудно си прокарва пътя. Горите ни са гостоприемни към зимата и трудно се отказват от кристалната си  украса. Слънцето едва-едва прозира през сивите, тежки облаци, а цялата земя тръпне в очакване на топлата му милувка.
            Тази година в нашата градина греят две слънца. Старият ни познайник в синевата и малкият ни син – ей там, под старата дива слива – пременена и накичена с белите си цветчета. Малкото човече спи само навън, скрито под клоните на своята закрилница, а тя сякаш се подмлади и ухае по-нежно и по-благо. Не му харесаха креватчето и завивките в къщата и баща му му издълба от ствола на стария и немощен орех чудно коритце, аз го застлах с мека вълна и памук и сега невръстния малчуган денем и нощем, в пек и студ все в него си лежи, навън. Не търси никого, все се смее. Увлечен е от света около него – гледа, души, пипа... Само като огладнее леко вдига ръчички и краченца, и аз си знам. Няма по-голямо удоволствие от тази близост с детето, което е расло с месеци в собственото ми тяло. Миличкото жадно засуква и се унася в сладостно опиянение...

На пролет засяваме семената, които по-късно ще ни нахранят. В градината сега имам доста работа, а синчето е заето със своите работи – не си пречим... Обичам когато се изморя да се приближа, скришом, и да го погледам. Сега, прикрита от сливата треперя. Не ми е студено, треперя от чудото на сътворението, от чудото на природата да ражда... И за миг – като светкавица виждам как през пукащите и шумящи клонки се стрелва сокол  към детето и също така мигновено изчезва с режещ полет нагоре. Изкарана от блажения си унес изпадам в вцепенение, онемявам... Страх ме е да отида да погледна. Не чувам плач, нищо. Само втренчено гледам сипещите се цветни листенца, а по бузата ми бавничко се спуска хладна сълза. Съвземам  се и изтичвам към коритцето. Боже! Мъникът се смее. И кой знае как е слязъл на тревата долу. А в креватчето му, редом със сливовите цветове съзирам сивкави, чудни соколови пера. Събирам ги в шепата си и ги подавам на детето, а то нежно ги погалва и казва :”А-аа..” сочейки нагоре. Сложих го отново в легълцето и изтичах да прибера перата. Скрих ги на тайно място и реших да му ги дам, когато порасне...

Синът ни започна да расте сякаш с часове. Стана сериозен, със някакъв странен, разбиращ поглед. От онзи ден, в който видях сокола, той повече не спа в ореха. Започна да спи на тревата, а като поотрасна – и в клоните на сливата. Много пъргаво и подвижно хлапе израстна. Никога нищо не иска, никого не притеснява. Гледа си, занимава се. Като огладнее просто сяда на тревата и вдига ръчички. Не му е важно какво има за ядене – все нещо си намира из градината за похапване. Храни се заради мен, защото съм сготвила нещо специално за семейството. И после хуква по неговите си работи. Започна да ходи по гората. Почти не се прибира. Когато се опитам да му кажа, че се тревожа, той ме хваща за ръцете, придърпва ме надолу – към себе си, поглежда ме право в очите и казва нежно :” Мамо.”. И толкоз. Не му се сърдя. Не мога и да му се скарам. Като погледна очите му – потъвам сякаш в океан, дълбоко, тихо, топло... С един поглед и ми казва всичко – то е там, вътре. И всеки път се разтрепервам. А той е само на две годинки.

Реших, един ден,  да го последвам в гората. Тайно, за да не го притесня. А той – пъргав като сърничка – хем босичък все ходи, ама планинските пътеки му постилат мек килим от мъхове и уханни треви. Изгубих го от поглед. Обикалях, търсих – няма го. Реших да си ходя – сигурно си има тайно местенце, да се скрие като поиска. И тръгнах. Направила, ненаправила две крачки и чувам вълчи вой. Хукнах. Не виждах пътека – само камъни, трънаци... Трябва да го намеря... Оставам без дъх, а баира край няма. Изкачвам една стръмност и излизам на открито. Отсреща си гледам – скала, а на скалата вълка. Изтръпнах – сигурно ме е чул, просто е решил да не реагира веднага. Чувала съм за него само истории – едър единак, силен и неуловим. Бавно запристъпвах назад, но нещо все още ми теглеше погледа в нея посока. И след малко като върху пухена играчка, на гърба му скочи нашето момченце – виещо като вълк. След всеки опит поглеждаше своя приятел и или се засмиваше силно, или се готвеше за нов опит замислен. Боже! Стоях и се чудех. Бавно заслизах към къщи замислена и удивена от видяното. Синът ни сред дивите зверове като сред свои... Влязох в къщи и извадих перцата от сокола. Гледам ги и хем се възхищавам, хем още повече се умислям...

Времето си тече като буен, немирен планински поток. Малчо е вече почти за училище. Другите деца ходят на градина, играят си. А той си знае своите пътеки. Има си свои игри. Умен – говори по-умно от голям човек, ама нито книги чете, нито с играчки си играе. Пък и не обича много да говори. Все тоя негов поглед...Съседите викат :”От него човек няма да стане”. Когато съм силна, си казвам :” Повече от човек е той”,  но когато съм слаба оплаквам чедото си. Сякаш онзи сокол го ориса – да е див сред хората и равен сред животните. Макар и здрав, и жилав да е, си остана някак слабичък. Като пиленце. Все се катери, все скача. Не се спира. Като му кажа иди си поиграй с децата или почети, той пак ме поглежда, хваща с ръчичките си лицето ми, целува ме нежно и пак казва само :”Мамо.” .

Дойде есента. Всички негови връстници тръгнаха на училище. И той се съгласи да отиде – заради мен. Всички нагиздени, накипрени. Той босичък. Така иска. Върна се наобед, нахрани се и пак хукна по баира. Никога не закъснява, но тази вечер се стъмни, а той не се прибра. С баща му тръгнахме да го търсим, ама къде ти – в тая тъмница ще се прибием някъде. Тогава аз разказах всичко на мъжа си – за сокола, за вълка... Показах му и перата, които пазех. Двамата се прегърнахме и решихме на другия ден да го намерим, каквото и да става.

Съмна се. Детето още го няма. Сърцето ми ще се  пръсне от мъка, ама не се притеснявам. Знам, че в гората е сред свои. Излизам от къщата ...и го виждам полегнал под старата слива, на тревата. Радвам се на глас и тичам към него. Когато стигам виждам, че са само дрешките му, наредени, а върху тях парченцето, в което бях свила изящните соколови пера. Събирам всичко в прегръдките си и започвам да треперя като лист... и да плача – не сдържам нито любовта, нито мъката си... Изправям се бавно, едва-едва, и поемам към мъжът ми, който е излязъл току-що. А той само с леко движение ми показва нещо в небето. Вървеейки към него виждам как в небето се рее млад сокол-скитник. Лети, сякаш гали с крилете си синевата, а от тях се посипват като снежинки нежни, сиви соколови пера...