Днес попитах четиригодишния си внук /по месинджър, живеят в чужбина/:

            –  Дани, като пораснеш, какъв искаш да станеш, бабо?

            –  Татко! Искам да стана татко! – не се поколеба и за миг и отвърна светкавично, като едновременно се опитваше непохватно да надене на главата си маската на Спайдър-Мен. Беше си сложил вече червените ръкавици на супергероя от комиксите и тъй като бяха големи за неговите ръчички, висящите им наполовина пръсти се оплитаха един в друг и му пречеха да нагласи маската на лицето си. Започна да ми обяснява нещо за Спайдър-Мен, а аз го слушах наострила слух. Смях не смях, почти нищо не знаех за мъжа-паяк и го слушах с внимание. Отказах се да го питам защо иска да стане като татко си. 

        Мечтите не започват ли винаги така? Като стана голям, като му дойде времето, като се потрудя още малко, като се измъкна от кризата, като поспестя още малко пари, като си купя нова кола, като си построя хубава къща, като науча още нови неща, когато срещна късмета си, когато …  Боже, мой! Едно от съществата, които умиляват най-силно душата ми, авторитетът, на чиито желания много трудно мога да се противопоставя, дори когато реално преценявам, че намесата ми в осъществяването им не е в негова полза, то – малкото човече, иска да прилича на големия човек /висок 196 см/, когото съм родила и отгледала аз. Очите ми се напълниха със сълзи. Почувствах се безкрайно щастлива. Благодаря на Всевишния с цялата си душа! Едно чисто създание, почти божество, иска да прилича на човешкото същество, родено и отгледано от мен.

Samadhi