с благодарност към В.Х. за идеята

Мария трепереше. Вече цял час ходеше по улиците, а бебето в количката започна да проплаква все по-често. Даваше му водичка и се усмихваше едва забележимо на чаровното личице. Знаеше, че скоро ще трябва да смени памперсите и да нахрани детенцето си. Може би в някоя тоалетна. В бързината успя да грабне готовата за деня чанта с памперси и храна. Не искаше да мисли за нищо, освен за това къде да приюти детенцето си през нощта. На другия ден... Другият ден щеше да дойде с другите проблеми. Сега. Сега беше моментът, който искаше своето решение. Небето леко посивя. Сякаш усетило тревогите ù, то се зави с облаци и беше готово да заплаче заедно с младата крехка жена. Тя знаеше, че една буря ще бъде фатална за дъщеричката ù. Тогава, сякаш от нищото, ù хрумна. Ще отиде на гарата. Точно така. Там ще влезе до тоалетна и ще се погрижи за бебето. Тя самата ще се освежи. Имаше някакви пари, с които можеше да си купи евтина закуска. После ще седне в чакалнята. Докато не ги изгонят. А после? После ще може да се спазари със съдържателката на хостела за половин цена до сутринта. Тя тръгна с решителна крачка. Тъкмо влезе под козирката и първите капки дъжд потърсиха лицето ù. Тя изпълни първоначалния си план с изражението на победител. След като почисти ръцете си с вода и сапун, а после – със спирт, преобу бебето, се погледна в огледалото. Имаше синина под окото, но пъстрите ù очи бяха привлекателни, а пребледнялото ù лице имаше почти аристократичен вид. Мария се изми, среса косата си и я прибра на конска опашка. След като приключи тоалета си, непрекъснато наглеждайки малкото си ангелче, се погледна отново в огледалото. Не беше в най-добрата си форма, но поне нямаше да буди подозрения. Накрая сложи и малко фон-дьо-тен на белега. Не постигна максимален ефект, но поне не се набиваше на очи. Излезе с походката си на кралица. Всичките ù приятели казваха, че дори да я видят в пустинята, ще познаят тази походка. Сянка премина през лицето ù. Откога не беше чувала някой приятел? Година? Две? Утре ще опита да се свърже с някой от тях. Дано поне един да не ù е сърдит!

Мария си купи закуска, зави я в пликче и се отправи към пейките в чакалнята. Измъкна едно от шишетата, изсипа пюре от зеленчуци в него и го разклати. После внимателно извади малката принцеса от количката, гушна я и ù се усмихна. Бебето веднага отговори със същото. Тя подаде шишенцето и малките устни засмукаха заедно. „Жени. Моята малка Жени!” – мислеше си Мария и едва сдържаше сълзите си. Жени обаче не сваляше очи от нея и тя преглътна тъгата си. След като шишенцето беше празно, младата майка изправи детенцето си и когато то се оригна, внимателно го върна в количката. Полюля я и скоро малките очички се затвориха. Най-после Мария можеше да хапне. Извади пликчето с баничка, но видът ù я накара да усети свиване на корема. „Няма да ям. Мога и да не се храня един ден. Какво толкова? Нали вече не кърмя?”

Мария се облегна на пейката и даде воля на мислите си. Как стана така, че тя и съпругът ù се обичаха толкова много, а напоследък скандалите станаха техен постоянен спътник? Нима любовта беше мъртва? Не, не е възможно. Очичките на Жени. Нейната усмивка. Гукането ù. Не бяха ли те израз на тази любов? Мъжът ù работеше като електротехник, а тя така и не спря да превежда. Искаше да има всичко необходимо за детето. Не можеше да позволи малката да страда. Когато Марин – любимият мъж, - накъса един неин превод с думите, че мрази мъже педерасти и жени кариеристки, тя плака много. Снощи обаче не беше направила нищо нередно. Напротив, дочака го да се прибере едва към 23 часа и то със сложена за вечеря маса. Още с влизането той се нахвърли върху нея с обвинения в какво ли не. В момента, когато тя се опита да каже нещо, той я удари. Веднъж, в корема. Тя се преви на две. Втория път – през лицето. Тя остана закована на място. Страхуваше се, че ако отиде в стаята с детето, той щеше да я последва. Не можеше да си позволи да разтревожи малката принцеса по никакъв начин. И беше права. Марин я удари още веднъж и ù каза, че чака друго дете. Знаело се, че ще бъде момче. Той така действал – женски не правел. Да ù припомни ли, че и първото му дете беше момче? След като помете всичко от масата на пода, Марин влезе в хола и затръшна вратата. Мария преодоля болката и почисти кухнята. Искаше да се увери, че съпругът ù няма да излезе от там тази вечер. После легна при Жени и не можа да заспи, докато бебето не заяви, че е време за сутрешното мляко. Тя стана на пръсти и приготви храната за детето си. Нахрани я, изкъпа я и я преоблече. Приготви количката, грабвайки чантата за деня – така я гледаше през лятото, на въздух. Взе и своята чанта с преводите и личните вещи и възможно най-тихо се измъкна от апартамента. Вече на въздух, тя вдиша дълбоко. Ако беше останала и секунда повече в стаята, рискуваше да се задуши. Не можеше да се обади на родителите си. Те я предупреждаваха – изборът беше неин, но връщане назад няма да има. Не можа да се разплаче. Нямаше право.

Мария въздъхна, когато усети присъствие до себе си. Мъж на средна възраст беше седнал до нея. Стори ù се, че я гледа. Обърна поглед към него и разбра. Мъжът беше незрящ.

-                     Не бой се, момиче, не виждам, но усещам. Ароматът на сълзи не ти отива.

-                     Благодаря – прошепна тя.

-                     Бита ли си?

-                     Моля?

-                     Дишаш като бито коте. Чувам примлясване на бебе. Твое ли е?

-                     М... да... аз...

-                     Никого не чакаш, момиче. Никого. Чудиш се как да изкараш нощта.

-                     Знам как. Ще се справя.

-                     Личи ти, че нямаш опит. Не знаеш какви хора остават тук през нощта.

-                     А Вие откъде знаете?

-                     Идвам тук да общувам. Сам не се стои.

-                     Да, разбирам. Съжалявам за недъга Ви. Всъщност...

-                     Недъг си е. Не се притеснявай. Сляп съм. Но виждам. Повече, отколкото си мислиш.

-                     Разбрах вече.

-                     Значи все пак си бита.

-                     Нека не говорим за това.

-                     Да, нека. Слушай, имам предложение за теб.

-                     Как така? Та Вие не ме познавате.

-                     Ти си единствената тук, която се къпе всеки ден. Огледа ли се наоколо? Не си. Със сигурност. Е, да ти кажа. Тук са все бездомници. Ако се появи някой с по-бяла кожа, автоматично става мишена. Зависи от пола.

-                     Как така?

-                     Така. Ти, като жена и то – млада, ще бъдеш изчукана тази вечер. Прости вулгаризма, но по-добре е нещата да се наричат с истинските им имена.

-                     Аз няма да го позволя!

-                     Как?! Първо ще ти грабнат количката и в името на детето ще жертваш всичко. На сутринта ще бъдеш  без пари и без достойнство.

-                     Господи – глухо прошепна тя.

-                     Не те плаша. Така е. Ето защо ще ти предложа нещо.

-                     Зависи...

-                     Да, зависи какво ще предпочетеш. Имам чиста къща. Имам дамско бельо. Не ме питай откъде. Не е ползвано. Кърпи. Баня. Храна. Бебето ще спи на топло и сухо. По пътя ще минем през някоя аптека и аз лично ще му купя храна и памперси.

-                     А в замяна на това, аз ще трябва да спя с Вас?

-                     И така, и иначе този акт няма да ти се размине. Аз поне съм чист.

-                     Виждам.

-                     А аз – усещам. Направи ме щастлив! Ще ти се отблагодаря. И пари ще ти дам. А и можеш да останеш, докато намериш къде да отидеш. Или завинаги.

-                     Но как така?! Аз може да съм крадла. Може да съм мошеник.

-                     Може мошеникът да съм аз. Нищо не се знае. Все пак, ако решиш да рискуваш, аз съм тук още половин час. Даже ще те оставя сама, за да помислиш. Ако някой от тези те закача, кажи, че си с Джоко. Никой няма да ти досажда.

-                     Благодаря... Джоко.

-                     Как се казваш?

-                     Мария.

-                     Добре, след половин час съм тук.

Мария наведе глава. Не знаеше какво да мисли. От една страна, този човек можеше да бъде всякакъв. От друга, не беше ли по-добре да рискува с него, отколкото с толкова много бездомници, които вече я бяха забелязали и хвърляха погледи, изпълнени с жлъч към нея и количката.  В крайна сметка, по-лесно би се справила с един слепец, отколкото с двадесетина озлобени от живота нещастни създания. Те не бяха виновни. Тя беше на улицата от няколко часа и вече изпитваше ненавист към несправедливостта на света. А те? Колко време са прекарали така? Но пък да прави секс с този човек? Нима беше проститутка? А колко вечери подред правеше секс със звяра, в който се беше превърнал нейният любим? Дори и да проституира, тя ще го направи с незрящ. Някак по-леко е, че няма да я вижда. Няма да види срама ù. Няма да види унижението, което е обзело цялото ù същество. Объркана от тези мисли и нервно ставайки, за да погледне бебето от време на време, тя не забеляза кога Джоко беше дошъл отново.

-                     Е, какво реши?

-                     Идвам – през сълзи отговори тя.

-                     Не плачи. Няма да те насилвам. Ще приготвя нещо за хапване, докато се изкъпеш. Ще седнем и ще пийнем и хапнем. Ако не ти се прави нищо, само ще те погаля. И ще се оттегля. Разбирам те. И мен ме биха, преди да ми извадят очите.

-                     Как така?

-                     Дълга история. Не ми се разказва. И ти няма да разказваш. Само ще бъдем две самотни души, споделили една нощ. Каквато – такава.

Когато излязоха от гарата, беше започнало да се здрачава. Предимството на лятото. Беше светло до късно. Мария вдигна поглед към небето и с изненада установи, че облачната пелена се беше разкъсала и светлинките на залеза ù пожелаваха лека нощ. Тя тръсна глава, а нейният домакин се засмя. „Той вижда повече от мен” – помисли си тя.

-                     Ела, тук е аптеката. Ти казвай на продавачката какво ни трябва. Аз ще платя.

-                     Слушай, Джако...

-                     Не, Мария, няма да бъде заем. Така е по-задължаващо. Срещу едно погалване ще получиш поне три дни спокойствие. Пък ако ти се прииска нещо друго, то ще е за двамата. Не само за мен. Не само за теб.

След като напазаруваха, те продължиха напред. Първите звезди закачливо намигнаха на младата майка. Бебето примлясна и се усмихна в съня си, а Джако припкаше напред като младо момче.

-                     Тук сме – каза той и отвори портата на един двор.

Тясна пътечка водеше към едноетажна, боядисана в бяло къща. Когато влязоха в антрето, Мария вдъхна аромата на канела и ванилия.

-                     Вратата вдясно. Това ще бъде вашата стая. До нея е банята. Приготви се. Аз ще те чакам в другата стая. Все направо и вляво.

-                     Благодаря ти!

-                     Тепърва ще има за какво – усмихна се приятелски слепецът.

Мария влезе и се изкъпа. Търка дълго, за да изтрие мръсотията от несбъднатия ден. „Дали той вече ни търси? Ако не мен, то поне Жени?” После си спомни, че Марин правел само момчета. Може би майката на бъдещото му дете вече е в тяхната стая. Тя не изпита злоба към тази жена. По-скоро я съжали. Както и да е... В този момент вратата на банята се открехна.

-                     Оставям ти кърпа, бикини и дълга тениска. Чакам те, момичето ми.

-                     Благодаря ти!

-                     Не се тревожи, мила.

Вратата се затвори и тя си отдъхна. Нямаше да има проблеми. Със сигурност, дори и да стигнеше до интимности с този човек, нямаше да бъде насилие. Нима всеки не заслужаваше своето малко щастие? Нима?