Среща

СРЕЩА

Заведението беше претъпкано. Дойде с приятеля си някъде към единайсет часа, а вече нямаше места, седнаха на бара и поръчаха.

- Защо си се облякъл като бастун? – Приятелят му бе искрен и любопитен човек. Често го биеха за това, но той обичаше побоищата, чувстваше се на място.

- Ти не си по-добре от мен. Виж се само.

Всъщност и двамата носеха черни костюми и съвсем бели ризи, от тези, които са по-хубави на закачалка, отколкото облечени. Нещо в тях луминисцираше, бяха като две декоративни лампи, поставени на бар плота, за да хвърлят приглушена светлина.

- Така никой няма да разбере, че съм тъпанар. Изглеждам като доцент по физика, нали?

- Не, приличаш на бастун.

„Нищо чудно, че лявото ти око още е синьо”, каза си бастунът, но не изрече нищо, само се приведе още повече, сякаш се криеше от нещо.

Вниманието му бе заето от нещо далеч по-интересно и съдържателно. Момичето седеше на една маса до рояла, пиеше от сламка, а осветлението от дансинга чертаеше по лицето й отблясъци от диаманти – зелени и червени. Не можеше да откъсне поглед. Обувките й бяха вързани отзад, чехли без подметка, нещо червено и лъчезарно имаше в тях, ходилото й ги правеше божествени.

Тя също го забеляза.

- Личи ли ми, че съм с три пласта грим? – попита приятелката си.

- Напротив, много добре си изглеждаш.

- Тъкмо това ме притеснява, може би изглеждам прекалено добре, като нарисувана. Нещо като египетска мумия.

- Не, бебчо, добри си. Съвсем естествена.

„Ужас! Ако съм наистина естествена, той никога няма да ме погледне! Дано гримът ми помогне...” Тази жена мислеше, че е напълно грозна, когато няма грим. Всъщност отдавна никой не я беше виждал без грим, така че можеше да бъде спокойна в известен смисъл.

Този мъж смяташе себе си за най-глуповатото същество, което пълзи по планетата. А пълзеше, ходеше приведен, защото се страхуваше, че изправен ще бъде забелязван повече и някой може да го заговори. Това вече щеше да е трагедия, нямаше как да не разберат отсъствието на интелект.

Стана. Трябваше да опита. Запълзя напред, до масата имаше само няколко метра, но бе пълно с хора, които пречеха. Той се наведе още повече, бе свикнал с тази поза, ще я позная по чехлите, каза си, вглеждаше се в шарената светлина по обувките на хората, съвсем се бе привел, когато някой го потупа по гърба.

„Сега ще ти насиня и другото око, тъпанар смотан!“ – Обърна се рязко.

Беше тя.

Сърцето му се разтуптя неистово, излезе от мястото си, търкулна се и наду панталона му. Пулсираше.

Вече танцуваха, осветлението на дансинга сега чертаеше същите отблясъци върху черен костюм, ослепителна  риза, тежък грим в черно-синьо и настръхнали устни с червило, което ги правеше да приличат на прясна рана. Той не говореше, тя не мълчеше.

„Защо ли е забил нос под гърдите ми?“ Тя имаше плоско коремче и знаеше, че поне там няма да остане недоволен. „Не иска да ме гледа в лицето, затова сигурно.“

Той танцуваше с широко разкрачени крака, клатеше се убедително. Приличаше на метроном.

Стана късно.

Двойката лежеше на дивана до отворения прозорец в хола. Двамата бяха прегърнати, бе тъмно, но звездите хвърляха светлинки в душите им и затова грееха отвътре, като лампиони.

Той я целуна.

- Намирам лицето ти за вълшебно – каза.

- Как го намери в тази тъмнина?

- Ето, не усещаш ли? – Ръката му се движеше жадно, кожата й настръхваше. Сърцето му  пулсираше, където и да беше.

Тя се усмихна и също го целуна.

- Това не е лицето ми, но нямам нищо против.

„Ама че съм тъп!”

Мина час, те още се гушкаха. Звездите си стояха там, горе, хвърляха светлина в лампиона и създаваха атмосфера на нещо чисто, бяло и нежно; не беше нощ, бе тайнство.

Тя понечи да стане.

- Отивам до банята – рече и се притесни, че гримът й съвсем ще изчезне.

- Моля те, недей – мъжът се облегна на лакътя си, поизправи се и направи заслон над нея с глава и тяло. – Ще те пазя цяла нощ, ще бдя над теб...

- От какво ще ме пазиш?

- От звездите.

- И какво ще ми пазиш? Лицето ли?

Той простря ръката си по тялото й, докосваше я нежно навсякъде, искаше му се това да не свършва, затова каза:

- Да, лицето ти. Намирам го за вълшебно.

Тя прикри очите си с ръце, започна да се смее звучно, шумно, искрено. „Глупчо!”, тихо промълви. Звездите бавно избледняха, замигаха, доспа им се, идваше утрото.

Утрото бе мъдро, накара го да стане и за сложи кафе на котлона. Красиво беше утрото, тя помисли, че когато е искрена и гола, истината е по-убедителна и от най-добре гримираната лъжа.

Изгря слънцето, но не промени нищо. Пиеха кафе в леглото – той умен, тя красива. Влюбваха се.