2.09.2020 г., 16:25 ч.  

 Старшината 

  Проза » Други
818 2 2
Произведение от няколко части « към първа част
5 мин за четене

 

         5.

 

 

Жена ми ме разбуди:
– Симо, лекарката, да те преслуша, надигни се бавничко.

Бях толкова послушен, плувах си във високата температура и в младежките си спомени и не усетих как са минали два дена. Когато Мичона отиде да купи антибиотика аз заспах изтощен от дългото :

„Дишай дълбоко, спри да дишаш,  дишай дълбоко”.

Любовта с Мичона започна онова лято – беше някак накъсана, странна любов – целунах я и когато на следващата вечер поисках пак да я целуна, тя ме отблъсна и чак след месец имаше целувка. Или се виждахме по два - три пъти на ден или по две седмици очите ѝ не можех да зърна, все много, много заета и пътувала до леля си, пък после малкия Крас се разболял. Странна работа. Но първата ни целувка няма да забравя никога. То кой ли може да я забрави. Дълго се чудех дали сме гаджета. Когато ѝ махнаха гипса от крака бяхме всеки ден заедно – тя беше много слаба и имаше нужда от помощ – пазарувах, чистех и със синчето ѝ играех на двора, каквото можех помагах. Две години и половина се виждахме с Мичона на пресекулки – или бяхме като съпрузи, или ме заливаше с леденото си държание. Нищо не разбирах. Знаех, че съм  влюбен в нея и толкова. Дори казах на Цецо какво момиче съм си намерил уж случайно, а  той все се смееше с мен и подкачаше:

– Как е любовта, Симчо, не се давай, граничари хора сме!

Един ден не издържах и се обадих на старшината. Той вдигна телефона веднага.

– Здрасти, началник, Симо е!

– Здрасти, момче, какво става с теб, как се сети за мен?

– Крас, слушай, ти нали ми даде един адрес когато напусках заставата, адреса на някакво момиче – намерих я, тя има синче и…

– Симо, аз се ожених, момчето ми, жена ми е бременна и очаквам дете, разкажи ми за себе си, работиш ли, учиш ли, какво се случва? Хубаво войниче беше ти!

Парализирах се. Тук, във Варна, синът му расте, а той – друга жена.

– Работя, Крас, в Корабостроителницата. Ти докога ще си на заставата в Сладун?

– Не знам, Симо, началството знае. Жената е от Смолян, ако може  да ме изпратят там, ще видим. Хайде, обаждай се пак, че ме викат, тия малките са много недодялани, не са като вас!
– До скоро, Крас! – затворих телефона и отдъхнах. Не съм му отнел момичето.

 

А сега Крас го няма?

Температурата явно започна да спада, ококорих се, Мичона започна да ме храни в леглото с пилешка супа. Не мога да не ѝ го призная – такава пилешка супа само тя може да прави.

– Вече няма да пазаруваш всеки ден, виж какви вируси ти лепят разни хора, ще пазаруваме заедно – един път седмично, нали тъй пазарували в Америка, и ние като тях, разбра ли? Не те пускам никъде! – нареждаше Мичона.

Гледах я и се чудех как живеем повече от двайсет години, а тя и представа си няма как и защо съм я открил. И никой друг не знаеше! Тъй си остана когато се заженихме – дори и за детето не съм ѝ казвал, че знам на кого е и че баща му е жив. Толкова я обичах, не можех да си представя, че мога да я изгубя заради някакви условности, пък и вярвам в съдбата. Не го казвам на никого, да не ми се смеят, че съм станал бабичка, но кой може да ми обясни защо точно аз бях определен да давам наряд и да видя Мичона – няма случайности в този живот.

Звъня на Цецо:
– Ехоо, къде се загуби бе, брат, седмица откакто се видяхме – ни вест, ни кост от теб, какво става?

– Остави, Цецо, някакъв грип лепнах и жената ме цери тука, днес съм по-добре, но още пазя къщата.

– А, пази се, аз го изкарах, за малко до болница да стигна, полежи си.

– Цецо, кажи, знаеш ли как е починал Крас?

– Как как? Какво ме питаш не разбирам?

– Къде е, къде е живял, в Сладун ли е останал, деца имал ли е?

– Ааа, разбрах, живеел  в някакво родопско село – бил голям самотник, тъй ми каза оня, Вальо Тъпото – помниш ли го – от първи взвод когато бяхме в Елхово. Имал роднина  с къща в някакво родопско село и там живеел някакъв мъж, бивш граничар – бил отшелник, с никого не говорел, само къщата му всички знаели – била на края на селото и на нея се ветреел български байрак. Говорели, че имал жена, която починала, имали му уважението, тъй каза Вальо Тъпото. Що, защо бе,  Симо?

–А, не, тъй, просто си питам, все пак знаеш какви години бяха, сега вече и казарма няма, нали виждаш какво става.

–Е, да, тъй е, ако искаш ще поразпитам за старшинката. Не беше лош той, а? – Цецо се разсмя в слушалката.

Затворих замислено. Трябва да разбера кое е селото и да отида, само да свърши тоя грип.

 

 

                                     ( следва продължение)

 

» следваща част...

© Нина Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??