Разбутах празните бутилки опитвайки се да подредя извънредната кочина създала се в стария ми дом. Време беше да продам този апартамент и да скъсам с миналото си.  Татко отдавна си отиде,а мама... Не мога да проумея кое беше по-истинско за нея. Фантазиите, които изградих  като дете, разказите на баща ми, или късовете спомени прогорили съзнанието ми. Тези три неща някак си се бяха синтезирали в мозъка ми от най-ранна детска възраст и бяха  изградили  един образ на майка ми, който със сигурност  беше далеч от истината.  Мама била писателка. Имам нейните очи, но за съжаление нямам нейното физическо присъствие. Баща ми твърдеше, че не била красавица, но притежавала невероятен интелект.  Знам, че умряла от бронхит във влака за Плевен.

Помъчих се да вдигна прогнилия кашон и той се изсипа върху краката ми. Обувките ми бяха заляти от всевъзможни бумащини, листове, тефтери изписани на ръка. Въздъхнах и започнах да събирам боклуците в един от онези черните чували за смет. Пожълтелият лист прикова погледа ми. Почеркът на мама. Силен, изписващ буквите със замах, почти калиграфски. Текстът изникна пред очите ми като през зацапано огледало...

 

Мила моя, Мила.

Пиша ти писмо, защото ти ме помоли. Каза, че не те интересува Дядо Коледа. И ето аз ти пиша. И да обещавам да ти го прочета отново, когато станеш голяма. Мила моя, Мила. Животът не е честен, но пък си заслужава. Един ден , когато пораснеш ще разбереш, че твоята работа няма да се грижи за теб, когато си болна. Приятелите ти и ние с татко ти ще го направим. Така, че моля те, стой близо до нас. Миличка моя, познавам характера ти и знам, колко обичаш да спориш. Разбери, че не е нужно да печелиш всеки спор. Научи се да се приемаш несъгласието...

 

Спомних си как спорех с майка ми, че не искам да си ходим от протеста. Беше шумно, имаше много хора, много деца, много майки и само моята ме врънкаше да си ходим. И тогава излезе полицаят и каза на майките да си разотиват. Не помня защо, но се уплаших. Мама също. Стисна по-силно ръката ми и ме задърпа през тълпата.

            Мило дете, остани все така ексцентрична, когато пораснеш.И запомни, изправяй се срещу всяко твое беФстфие с думите: „След пет години ще има  ли значение?“ . Знам, че ще  ме гледаш странно, когато ти прочета това. И не, не ти се подигравам, как казваш думата бедствие. А, още нещо искам да ти кажа - ние с татко ти сме ти дали всичко, от което се  нуждаеш, така че не завиждай на никого. Завистта е загуба на време. Пък и те гонят от детската, когато се биеш с другите деца.

 

Седях на пода и се смеех през сълзи. Този момент го бях забравила. Набих най-добрата си приятелка от градината, защото имаше по-готин белег на рамото от моя. Била си го направила сама, като скочила от козирката на входа. И аз автоматично реших да и създам още  един. С парче тухла. Чисто проява на детска злоба и завист. Ние нямахме козирка на блока.

... И запомни, че баща ти е търпелив човек, но това не означава, че нервите му са безгранични. (това важи и за мама) – дописано отгоре.

Приключвам с писмото – мрънкаш, че не искам да си играя с теб. Още нещо последно. Бори се за идеалите си миличка. Аз обещавам да се боря за моите, за да имаш ти по–ярко  бъдеще.

 

Майка ми умира на дата 08 февруари 2014 година във влака София - Плевен от слузно-гнойна инфекция на долните дихателни пътища. Не помня смъртта й, не помня как сме пътували. Не помня погребението. Знам, от роднини, че сме били на протест в столицата. Тръгнала сутринта и ме взела с нея, защото не е имало на кого да ме остави. Дата 08 февруари е черна за доста семейства. На тази дата умират още 27 души – двадесет от тях от измръзване. Майка ми беше такава. Идеалистка. Луда. Глупачка. И когато ме питаха – каква е майка ти? – отговарях – Майка ми е статистика.

Последните редове ги виждаш като през мътно огледало...

 

П.С: Дядо Коледа ще ти донесе Фърби!!!

П.С.С: Последно:  Животът не вързан с панделка, но въпреки това е подарък!