Стая №25
Пътувам си аз и замръквам в някакво малко градче. Странно е, но нямаше табела, за да видя къде съм, но с периферното си зрение виждам някакъв хотел. Просто хотел, няма име. Понеже вече се стъмва, а аз никога не шофирам нощем, спирам пред хотела, паркирам както са ме учили - да ми е лесно за излизане, с предницата към пътя, сутрин маневри да не правя. Влизам, на рецепцията една дама директно ми връчва ключ с номер 25, без "Добър вечер!", без "Имате ли резервация?". Странно място със странни хора, почти като Туин Пийкс, но това не успява да ме уплаши и аз тръгвам към стаята с номер 25. Нормална светла стая, но повече прилича на болница, а не на хотел. Опитах да затворя вратата, но тя сякаш за двете секунди, се беше смалила и се вееше свободно като селски вратник. Без да се замислям, вземам ключа и отивам до съседната стая вместо до рецепцията, както правят нормалните хора, когато има проблем. И "О, чудо!", вратата се отваря. Вероятно в този хотел всички ключалки са еднакви. Стаята е същата, само че в червено, вратата се затвори нормално и аз с облекчение се проснах на болничното легло. Но само за миг, стори ми се, че не съм сама. Отидох до банята и там двама мъже с работни екипи поставяха плочки.
- Здравейте, ще приключите ли скоро? - попитах, сякаш друг въпрос не беше уместен. Примерно: "Какво правите тук?"
Те ме погледнаха за миг и продължиха да си лепят плочките без да ме удостоят с отговор. Без да чука влезе рецепционистката и весело изгука:
- Сменила сте стаята, чудесно! Пешо и Гошо са прекрасни, никой досега не се е оплакал.
Врътна се и си замина. Поогледах се, стая с две легла, а ние с Пешо и Гошо станахме трима. Чак сега ми се стори странно, толкова странно, че реших да попитам:
- Леглото до прозореца свободно ли е?
Пешо (или Гошо) се изправи, поизбърса си ръцете в гащеризона и с тон, който не търпи възражения каза:
- Аз винаги спя до прозореца, трябва ми въздух, но няма проблем да спиш при мен.
Не, това никак не е нормално. Виждала съм всичко, но за първи път със стаята вървят и двама мъже на средна възраст. Вярно, нямат кой знае какви претенции, но си спомням и думите на рецепционистката: "Никой досега не се е оплакал." И к'во сега аз първата ли ще съм? Стана ми някак тъжно и леко нервно, защото съм добродушен човек, никога не се оплаквам и не обичам да създавам проблеми. Бавно свалих завесата от корниза и се завих на леглото до прозореца...
И се събудих от силен трясък. Отсреща беше започнал строежа на нова кооперация и няколко човека бягаха около бетоновоза. Камък ми падна от шията - бях си вкъщи. Пешо и Гошо не бяха в банята, а отсреща и засега изливаха бетон. Някой ден ще сложат и плочките.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
Как ли щеше да продължи този сън 
