5.03.2023 г., 3:31 ч.  

Стената 

  Проза
307 0 3
58 мин за четене

 

Витрината на магазина се разтресе, ножовете, закачени по стените звъннаха. Някъде, в центъра на града, нещо голямо падна. Звукът ми напомни за ценна и крехка вещ, която се удря в земята и се чупи с трясък. Може би скъпа ваза с цветя…или кристален полилей, който се откъсва от тавана, пада на пода и се пръсва на хиляди парченца, които се разпиляват със звън, а стаята потъва в мрак.

Излязох иззад тезгяха и отворих вратата на магазина. В далечината все още се чуваше заглъхващ тътен. Хората по улицата се бяха спрели за момент на място. После продължиха по улицата, все едно нищо не се беше случило. 

На връщане към вкъщи минах край една от старите фабрики - сега само куп бетон, със стърчаща пръчка желязо тук и там. Багери и тежки камиони вече разчистваха останките. Улицата беше покрита със сив прах. Отминах малка група от хора които се бяха събрали на тротоара. Изглеждаха сиви, всякаш прахът ги беше покрил отгоре-додолу. Виждах това във всяко срещнато лице. Целият шибан град бе покрит с пепел като след пожар.   

В следващите месеци нов офис изникна бързо на мястото на съборената фабрика. Беше красива стъклена сграда на пет етажа. До момента, в който сложиха символично на пилон на върха на завършената нова сграда флагът на компанията майка и знамето на САЩ минаха по малко от пет месеца. Беше офис на нова електроразпределителна компания. Фирмата, която се нанесе в офиса даже оправи и някои от улиците наоколо.  

Сградата имаше нужда от някаква преграда от пътя, които правеше завой така че, ако и някоя кола да изхвърчеше от пътя нямаше да мине през потъналия в зеленина двор и да влезе през стъклените врати в офисите. Строителната фирма, като че ли се престара и направи стена, която не подхождаше много на новата сграда. Стената беше половин метър широка, петдесетина метра дълга, бетонна грозотия, боядисана в сиво. Когато някой минеше по тротоара между опасния път и Стената не може да не се запита, защо някой бе я замислил и построил такава груба и зловеща. 

Защо компанията бе отворила офис точно тук, беше загадка за мен. В нашия град отваряха само някакви кирливи магазинчета за телефони втора употреба, пицарий, офиси за изпращане на пари, и китайски магазини за бързо хранене. Много хора бяха безработни. Навремето в града имаше промишленост, големи заводи, но всичко затвори. Останаха само високите жилищни сгради, да напомнят, че навремето в града жилищното пространство е било ограничено от многото работници. Когато големите работодатели се изнесоха, след тях си тръгнаха и работниците. Поне повечето от тях. От големите градове наоколо изпратиха бездомни да живеят във високите блокове - беше по-евтино да се живее в нашия град на държавни помощи, отколкото в проспериращите “мравуняци” на петдесетина километра оттук. Остана и университета, който създаваше някакъв поминък, чрез студентите, който посещаваха местните барове и разбира се немаха жилища и така ускъпяваха рентата в по-хубавите квартали.

Аз си падам нещо като кореняк в нашия град. Петдесет и пет годишен, вдовец, закотвен тук от навика и може би донякъде по сантиментални причини, а и финансови такива, със сина ми дъщеря ми. В такава ситуация накъде мога и да мърдам? 

Когато отвориха новия офис реших да отида да се опитам да си намеря работа. Беше ми писнало да разфасовам месо в магазина, но нямах и много надежди, че ще си намеря работа. Когато отидох пред сградата на компанията, там имаше дълга опашка от хора, които също като мен кандидатстваха за работа. Чаках часове, докато дойде моя ред за интервю. Кандидатствах в отдела за контакт с клиенти. Бяха ми казали, че там има свободни места. Попълних някакви формуляри, взех тест, после ме сложиха пред една компютърна станция и трябваше да помогна на клиент дистанционно. Последва интервю. Двама младежи в костюми прегледаха резюмето ми и резултатите от симулираната комуникация с клиент.

- Хмм, бавно пишете на компютър - каза единият, среден на ръст, с рижа коса. - На нас ни трябват хора, които се оправят по-бързо с техниката. Иначе имате добри отзиви от контакта с клиента. 

- Може би тази работа не е за вас - каза другият - високо момче, с бръсната глава и дълга брада. 

Свих рамене. Може би донякъде и да бях очаквал, че няма да ме одобрят. Понечих да стана.

- Чакайте, къде тръгнахте. - усмихна се рижият. - мисля, че ще бъдете по-подходящ в друг отдел.

- Кой отдел ще е това? - учудих се аз.

- Трябват ни и охранители, разбирате, специалисти по сигурността.

- Никога не съм се занимавал с това. 

- Няма значение. Ще ви обучим. Имам усещането, че ще имате успех при нас като охранител. Трябват ни хора от града, които по-скоро да респектират, не вярвам, а и се надявам, че няма да има много работа за охранители. Знаете ли….- каза замислено този с бръснатата глава. - има нещо в лицето ви, което би Ви направило подходящ в тази специалност. Респектирате. От чертите ви лъха на строгост.

- Искате да кажете, че плаша хората? - усмихнах се аз.

- Понякога само това е необходимо, за да се предотврати някоя неприятност. Ще се обадя на шефа по сигурността ни, Бъч Лордън да Ви интервюира. 

- Защо пък не. - усмихнах се отново “строго” аз. 

Интервюто с Бъч мина добре. Явно и на него му се хареса вида ми. Шефът на охраната беше широкоплещест мъж към средата на петдесетте, с късо постригана, прошарена, черна коса. Говореше с твърд, уверен глас. Дори и да имах строго лице, Бъч със сигурност ме биеше по този показател, с изпъкнало напред чело, остър като клюн нос и тъмни очи. Прличаше ми на лешояд. На ревера си имаше малка значка с американското знаме. 

- Харесва ми тази значка - казах му в края на интервюто. Знаех, че ще му хареса ако му го кажа.  

- Надявам се да е така. Падам си патриот - усмихна се Бъч - задължавам всички от сигурността да носят по такава значка. Хм, като се замисля, мисля, че и ти ще носиш една скоро. Можеш ли да работиш нощем?

- Това не би било проблем. 

- Кога можеш да започнеш?

- Веднага! - казах въодушевено аз. 

Бъч се засмя:

- Добре. Вземи си почивна седмица. Ела другия понеделник. Ще получиш униформа. Ще минеш кратко обучение. Тук работата на сигурността е да се разхождат с батони насам-натам и да вдъхват респект. Просто ще пазиш собствеността най-вече от бездомни, пияници и вандали. Нищо особено интересно. Нищо опасно.  

- Добре. Ще се видим тогава в понеделник?

- Добре, Робърт - подаде ми ръка той.

- Приятелите ме наричат Боб.

- Така да е, Боб - стиснахме ръце и после Бъч ми отвори усложливо вратата на офиса. 

Крачех към къщи, и весели мисли бягаха в главата ми. Заплатата ми беше висока и само след шест месеца щях да мога да събера достатъчно пари за вноска за някоя къща в нелош квартал. Казаха, че фирмата давала и заеми за покупка на недвижимо имущество. Скоро щях да се преместя от гадния блок, където живеех със семейството си. 

На път към дома минах през малък парк. Беше зелено петно сред високите бетонни постройки. Малко паркче с дървета тук и там и пейки, по които бяха насядали част от жителите на блоковете наоколо. Чернокожи, араби, латиноси. Бяха напускали високо музика, някой си правеха пикник, други пиеха и говореха на висок глас. Не знам защо, но нещо в този парк ме подразни. Цялата тази шумотевица, безредие, самата простота на парка - дворът на компанията, където щях да работя беше толкова по-пищна, по-голяма, имаше ред и естетика. Двете зелени площи бяха несъпоставими. По тротоарите и стените на тоалетните тук бяха надраскани графити, които ме дразнеха най-вече. Всеки ще намери да се изрази по някакъв начин! Знаех, че парка се поддържа от хората от квартала. Ако това беше всичко, на което бяха способни, е - то не беше много, помислих си аз.

После пак си спомних за красивата сграда на компанията, където скоро щях да работя. Стана ми хубаво, от мисълта че от другата седмица започвах новата работа и след има-няма няколко месеца щях да се разкарам от този гаден квартал.  

Стигнах до сградата където живея - на осмия етаж в петнайсет-етажен блок. Стените на стълбището и тук не бяха пощадени от всякакви драсканици, боята се лющеше, Половината от луминисцентните лампи на първия етаж не работеха, тази в асансьора примигваше и жужеше. Чувствах се като в дискотека или по-скоро в долнопробен бардак.

В асансьора се мен се качи висок негър, който живееше на етаж над мен.

- Здравей, Роб.

- Здравей и на теб - казах разсеяно.  

- Хубав ден, нали?

- Хм. Какво му е хубавото? Жега, влага. 

- Е и ти пък, не всичко е във времето. Деня е хубав, когато се случат хубави неща, нали?

- И какво толкова хубаво ти се е случило?  - попитах аз заядливо. Вратата на асансьора се отвори на моя етаж. Престъпих напред и се обърнах. Нищо хубаво не можеше да се е случило на тая тип. Работеше като продавач в магазин за вещи втора употреба. Едва свързваше двата края - беше даже по-зле и от мен.

- Как какво - срещнах те днес? Видях те, че си добре. Мислише си за нещо хубаво. Усмихваше се, когато не знаеше, че те гледам. Нещо готино ти се е случило. И това направи и моя ден по-добър. Поздрави у вас - усмихна се съседът ми.

Озъбих му се в изкуствена усмивка преди вратата на асансьора да се затвори помежду ни.  

В малкия ми апартамент миришеше на вкусно. На канапето пред телевизора седеше Томи,  двайсет- годишният ми син. По телевизията предаваха някаква програма, но Tоми беше съсредоточен и рисуваше в блока си. Откакто Тара му го подари за рождения му ден, само с това се занимаваше.

- Тати! - възкликна той и ми се усмихна. Затвори блока и се затече към мен. Овеси се на шията ми - сто килограмов мъж. 

- Ох, на тати момчето! Чакай, чакай, стига си ме прегръщал. Хайде стига. Достатъчно! Големите момчета не правят така, нали.

- Да, тати - каза засрамено Томи и пак седна на дивана. Загледа се в телевизора. 

- Какво прави днес? 

Томи пак се оживи. Разказа ми как е прекарал деня си в училището за занаяти, в което ходеше. Този ден бяха правили украса за Коледа.

- Каква Коледа, бе Томи, та то е лято? - учудих се аз.

- Ами това ни караха да правим. После с Тара ходихме до парка и после рисувах, а тя готви. 

- Къде е тя, сега? - Тара беше дъщеря ми, която беше на седемнайсет.

- Отиде да се види с някакви приятели. - каза Томи и сви рамене.

- Хм. Кога излезе?

- О, не помня. Тати, нещо хубаво ти се е случило. Весел ми се виждаш.

- Така ли?

- Да, като се прибра беше весел.

- Ще си сменям работата. От понеделник започвам на друга длъжност в една голяма компания. Ще съм им охранител.

- Какво е това - охранител?

- Ще ги пазя от лоши хора. Да не счупят нещо, да не правят щуротий…

- Щуротий - повтори Томи и се засмя от все сърце и плесна с ръце. Цялото му тяло се сви от смеха. Не знам защо, но винаги, когато се смееше така най-много ми напомняше, че е умствено изостанал. Десет годишен, завинаги. Стана ми малко неловко, срамно, за него. И аз не знам защо. Би трябвало да съм свикнал с този смях.  

- Хайде да седнем да си хапнем, сине.

Тара беше сготвила яхния, която беше много вкусна. Добре готвеше момичето. Чудих се къде ли е излязла? Тя рядко оставяше Томи сам и излизаше навън с приятели само когато се прибирах от работа. 

След вечерята седнахме пред телевизора - Томи се задълбочи в блока си за рисуване, а аз започнах да прехвърлям каналите докато намерих някакви локални новини. Обичайните неща - грабежи, убийства и какви ли не ужасии в нашия град. После гледах някакъв филм.

След около два часа Тара се прибра. Беше се изгиздила в къса, дънкова пола и някаква риза, вързана на възел на кръста ѝ. 

- Здравейте, момчета! - поздрави тя. Виждаше се че беше в добро настроение. Беше хубаво момичето ми и още по-хубава беше, когато се усмихнеше. Тъмните й кафяви очи грееха. Двете ми деца бяха наследили от майка си цвета на очите, от мен овала на лицето, а кожата им беше смесица - бяха мулати. Косата на Тара беше къдрава, но тя напоследък си я сплиташе. Мислех да ѝ се скарам, че беше излязла навън облечена така, но като я видях такава щастлива не ми даде сърце да ѝ развалям настроението. 

- Добър вечер. Как беше днес?

- Ох. Уморително. В училище имахме тест по математика, а в магазина имаме това момче, ново е, не спира да говори. Един вид активист. Наду ми главата. 

- Ако трябва аз да поговоря с него? - казах, но тя трепна и бързо каза. 

- А, не, няма нужда. Сама ще се оправя. 

- От къде се прибираш?

- Бях с приятели навън. - нещо ми подсказваше, че ме пързаляше, но не питах повече. Тийнейджъри и техните лъжи - никога не могат да измамят родителите си, но така смятат. Където и да бе ходила, имах ѝ доверие. Беше добро момиче. Само дето така се беше облякла, но щях да си поговоря с нея друг път за това. Бях уморен. Погледах още малко телевизия и после оставих “децата” в хола да се занимават - Томи с блока си за рисуване, а Тара с уроците си и отидох да си легна рано.

В другия понеделник отидох за пръв път в новата си работа. Срещнах се с колегите си - други осем охранители. Седнах на чин, като в училище. През целия ден Бъч ни чете лекций и ни пускаше клипове затова как да дескалираме ситуацията ако някой започне да създава проблеми. Водих си записки и задавах въпроси, колкото да изглеждам заинтересуван, но иначе материяла беше лесен за разбиране. Другите наети охранители бяха все млади момчета в началото на двайсетте. Надявах се да си допаднем и да си помагаме в работата. 

Наобяд в столовата си взех салата  - мислех си, че не е лошо да се вталя малко ако исках да вдъхвам “респект” - имах малко шкембенце, което след четиридесетата си година така и не можех да стопя. До мен седна един от колегите ми. Беше среден на ръст, носеше очила. Направи ми впечатление големия му нос, който си помислих, че обича да вре в чуждите работи, или поне така ми се стори, когато се обърна към мен и протегна ръка:

- Тоби, приятно ми е. - каза той с усмивка. 

- Робърт. - отвърнах и стиснахме ръце. Момчето беше на двайсет и две години, както разбрах по-късно. Беше завършил история в колежа в града, и беше останал тук да се грижи за майка си, но му било трудно да си намери работа, така, че и той кандидатствал като охранител. Обичаше да пише разкази, в свободното си време, които никой не четял, но му доставяло удоволствие да пише. Разказах му малко за мен.

- Вдовец съм от - хмм, вече десетина години. Живея със сина и дъщеря си в големите блокове. При парка.

- Та ние сме били съседи. В кой блок?

Казах му. Той живееше в блок от другата страна на малкия парк. Поговорихме още малко и после се върнахме към лекциите. Докато Бъч ни преподаваше си мислех, че вече си допадам с поне един от колегите си, което беше добро начало.

След като лекцята свърши си тръгнах към къщи по прашните улици.Както винаги, градът изглеждаше сив и унил. Тъжни, прегърбени хора се разминаваха с мен, всеки вглъбен в своите проблеми. Не се чувствах един от тях. Моите проблеми бяха на път да бъдат решени. Мислех си за тези хора, които се разминаваха с мен. Шарени хора. Всякакви раси, етноси. И все бедни, поне повечето от тях. Когато си мислех това, едно чернокожо момче на скейтборд, ще да е бил на шестнайсет-седемнайсет ме спря.

- Господине, имате ли цигара - попита ме той нахално, хванал скейтборда си в ръка. 

- Не пуша - сопнато отвърнах аз. - И ти не трябва.

- Не трябва. Защо не трябва? -  попита ме той. Помислих, че ме подиграва, но като го погледнах младежът ме гледаше с усмивка и по наивен начин. Нещо в погледът му ми каза, че е бавно развиващ се.

- Пушенето причинява много болести, не знаеш ли.

Момчето се сепна. 

- Какви болести?

- Рак и други такива. Не е работа. Карай си скейтборда. Намери си хоби - започни да рисуваш - подхвърлих на момчето и отминах. Продължих докато блокът, в който живеех, се извиси пред мен. С учудване осъзнах, че наместо да ме депресира, видът му ме накара да се почувствам добре. Все пак скоро щях да го напусна. Аз и децата ми. Като си помислих за децата ми ме жегна мисъл на вина. Добрите ми деца. Трудолюбивата и ученолюбива Тара и Роби, който толкова се стараеше. В този момент видях Тара в парка пред блока ни. Говореше си с едно чернокожо момче. Познаваше си отдалеч, че се харесваха. Седяха близо един до друг, телата  им почти се допираха в раменете, главите им наведени една към друга. 

- Тара - извиках аз. Тя погледна в моята посока и като ме видя се усмихна. Помаха ми. После кимна на приятеля си и дойде тичешком при мен.

- Здрасти, тате.

- Здравей. Къде е брат ти?

- При съседа на горния етаж. Излязох от къщи за малко и госпожа Джонсън нямаше нищо против Томи да ѝ прави компания. Тя и без това е сама през по-голямата част от деня. Компанията му ѝ е добре дошла, пък и Томи я харесва също. Като ги оставих тя си предеше и му разказваше някакви истории от младините си, а Томи се беше свил на кравай в едно кресло и си рисуваше. - усмихна се Тара.

- Кое е това момче? - кимнах с глава към приятелят ѝ.

- О това ли…това е Уил. Работим заедно в магазина. Той е отскоро там. 

- В магазина, значи. Аха… Добре. Хубаво, че си говорите. Радвам се, че поне замалко си извън къщата… Добре. - повторих аз. - Ще се прибирам. Уморих се днес.

- Ок - каза Тара и тръгна към новия си приятел.  

В апартамента беше тихо. И пусто. Хареса ми така, да бъда сам. Помислих си за Тара. Със сигурност беше добро момиче. Ученолюбива. Работлива. Дано да не си си избере неподходящ приятел. Колкото и да се бях стремял да я възпитам добре нещо в нея можеше да я докара до провал. Както майка ѝ. Веднага ми стана мъчно. Отдавна не си бях мислил за Вера, жена ми. Тя беше замесена от добро тесто. Но имаше нещо в нея, която доведе до провалът ѝ.  

Запознах се с Вера в същия малък парк пред блока ни. Седеше на една пейка и рисуваше. Приближих се и погледнах над рамото ѝ. Рисуваше моя блок, в който беше апартамента, който бях наследил от родителите си. Ожуления блок пак беше ожулен и мръсен, но Вера по някакъв странен начин го беше нарисувала красив.

- Ха, това е моя блок - казах аз.

Тя вдигна глава и примижа, красивото ѝ лице беше леко намръщено от опита ѝ да се фокусира върху мен, заслепена от слънцето. Беше хубав летен ден. 

- Гордееш ли се с това? - попита тя и се усмихна. 

- Разбира се! Колко хубав изглежда само на листа. Ти всичко ли виждаш така красиво?

Тя се усмихна и погледна листа, на който рисуваше. 

Вера умееше да вижда хубавото в нещата и хората и да го изкарва навън. Не само в картините си, но и в истинския живот. Не знам какво видя в мен, но скоро след като се срещнахме за първи път започнахме да ходим заедно. Беше творчески настроена и винаги ставаше сърцето на компанията. Имаше периоди на невероятна енергия, които обаче после се редуваха с депресия. По-късно разбрахме, че тези колебания в поведението ѝ се дължаха на Биполярно Разстройство. Заедно открихме лекарствата, които ѝ помагаха, които намалиха моментите ѝ на величие но и отслабиха периодите ѝ на депресия. Имахме си дечица. Първо Томи, после Тара. 

Онзи ден се събудих рано сутринта. Вера се въртеше в леглото. От известно време беше в депресивно състояние, продължаваше по-дълго отколкото бяхме свикнали. 

- Вера, Вера - събудих я аз и и казах шега, която бях прочел наскоро - Колко наркотици е взел Чарли Шийн?

Вера отвори очи и ме погледна с премрежен поглед. Сякаш нещо я болеше, но знаех, че нямаше истинска телесна болка. Болеше я душата. Все пак тя каза с глас, който идваше някъде от дълбоко:

- Колко?

- Толкова, колкото е необходимо да убие Двама мъже и половина - изкисках се аз и легнах до нея. Прегърнах я.  - Добре ли си?

- Ох. Чuвствам се толкова уморена. - Каза тя и се обърна настрани към нощното шкафче. Отвори чекмеджето и извади куп бутилки с лекарства. Все по едно хапче от всяка бутилка, знаех лекарствата наизуст, все едно аз ги взимах. От около месец Вера ставаше все по-зле. Никога не я бях виждал такава - понякога седеше на креслото в хола и се взираше в стената, не в картините, които беше нарисувала и бяхме окачили из целия апартамент, не през прозореца, а просто в стената. Беше като зомби. В началото излизаше навън да ходи на работа. Всъщност имше някакви проблеми там. Беше се опитала да организира колегите си в някакъв работен съюз и шефовете я притискаха да остави цялата работа. Накрая с взе неплатена отпуска и само си стоеше вкъщи и ставаше все по-зле. Чудех се как да ѝ помогна. Тогава бях започнал да работя в месарския магазин и да ходя в университета. Учих за инженер. 

Същата сутрин заведох Тара до детската градина, Вера щеше да се грижи за Томи. Към обяд същия ден ми се обади един от съседите. Нещо се беше случило. Не искаше да ми каже какво. У дома пред блока имаше кордон, полиция. Някой ме разпозна. Случило се бе нещастие. Нещастие? Какво нещастие? Никой не искаше да проговори. Само лицата на всички ме гледаха странно, едва ли не любопитно. После някой проговори. Жена ми беше паднала отгоре. 

Вера беше спряла да се бори преди края, дори когато ходеше на терапевт и взимаше лекарства. Най-накрая, когато се хвърли се от покрива на същия тоя проклет блок в който живеехме, не би трябвало да се учудвам. Просто така беше направена…нямаше го в себе си, нямаше силата да продължи напред, колкото и да беше трудно. Бореше, бореше се с живота, но не беше успяла да се пребори с болестта си, а имаше  шанс. Винаги има шанс. Човек не трябва да се предава. 

Очите ми бяха мокри. Отдавна не ми се беше случвало. Скочих от канапето на което бях седнал и отидох да взема Томи от съседите.

Работата ми в офиса ми харесваше. Не ми пречеше, че не мога да спя през нощта. Напротив, това ме устройваше. Сутринта се прибирах от работа и завеждах Томи на  училище, а през деня спах. Вечерта го взимах обратно.

Патрулирахме през нощта с Тоби - бяха ни сложили в екип, явно шефът видя, че си допадаме. През лятото в тъмнината щурците свиреха, беше потайно и се усещаше някак опасно да обикаляме “Периметъра”, както Бъч го наричаше. С Тоби си говорихме и смяната беше приятна.

- Четох, че седем от десет американци вземат някакъв вид предписано лекарство. - каза Тоби между другото.

- Е, какво от това?

- Какво от това? Представи си - толкова много болни. Чудя се каква ли е причината?

- Ти какво смяташ - усмихнах се аз в тъмнината. Тоби обичаше да развива разни теории. 

- Хмм. Сигурно сега на всеки му откриват някаква болест. По-сигурно е лекарят да каже на здрав човек, че е болен, отколкото, на болен, че е здрав, нали?

- Сигурно е така.

- От друга страна вината може би е в обществото. Такова ни е обществото, че ни разболява. Природата е замърсена, храната е вредна, хората са гадове един с друг. Сам знаеш. Homo homini lupus est. Човек за човека е вълк.

- Латински?

- Да. Чух го някъде и го запомних. 

- Значи човек за човека е вълк. Така ли мислиш наистина?

- В нашето общество - със сигурност.

- Хм. И какво общество няма да е такова? - попитах аз.

- Не знам. Но не и това. Това общество е провал. Постоянно се провалява. Не знам…Вярваш ли в Бог? - попита Тоби внезапно.

- Разбира се. Защо питаш? - казах учудено и се взрях в лицето му. 

- Аз не знам. Агностик съм. - отговвори той и замълча. Чаках го да продължи. Подухна лек вятър. Тоби вдигна яката си. погледна нагоре към небето. - Цялата тази Вселена съществува без да има никой да ти каже  какво да правиш с този живот. Самотно е, да. И страшно, нали?

И на мен ми стана му студено. Потръпнах. Погледнах небето. Беше чисто, без облаци. Звездите бяха самотни и далечни. Светеха със студена, синя светлина. 

- Ако го няма Бог, и сме сами в тази невероятна Вселена, свободни да постъпваме както си искаме, е май изборът ни какви да бъдем и какво да правим не е толкова чуден, нали?

- И какъв е той?

- Да обичаме другите около нас. Да не сме сами. Вместо да сме сами с един Бог, който мълчи ние трябва да се опитаме да живеем добре заедно с хората около нас. 

- Да трябва да си помагаме - вярвайки в Бог или без него - казах. 

Тоби се спря на място. 

- Боб! - каза той. Нощта беше напреднала, беше може би два часа.

- Какво има?

- Виж! Там. На Стената! 

Погледнах напред, накъдето ми сочеше и го видях - малко жълто петно. На бегом отидохме до него. Боята беше още мокра. Огледах се в мрака - дали някой ни наблюдаваше от по-надолу по улицата и ни се надсмиваше. На Стената беше боядисано усмихнато лице - две точки за очи и крива линия за уста. Чудих се как да реагирам. Накрая Тоби се засмя. 

- Е, какво пък. Заслужава си. Грозната му, сива Стена. Малко да се разкраси.
- Дали Бъч няма да се расърди? - зачудих се аз.

- Сто процента. Само като го знам какво му е чувството за хумор. Знаеш ли, долу в мазето на офиса има няколко кутии със сива боя, с която са боядисали стената. Отдавна си знех, че някога ще ни потрябват. И четки има. Дай да не се помайваме ами да вземем да я боядисаме пустата му Стена. 

Така и направихме. И следа не остана от усмихнатото лице. За съжаление историята с драсканиците продължиха. Веднъж на седмица, сякаш винаги, когато аз и Тоби патрулирахме някой драскаше с жълт спрей по Стената - усмихнато личице в началото, а после започнаха да се появяват думи и фрази: Окей, Бъдете здрави, Ура, САЩ!, Познай Кой? 

Сивата боя в мазето намаляваше. Най-накрая една сутрин пропуснахме да видим рисувано сърце на стената и Бъч ни извика с Тоби на следващия ден в офиса.

- Някой е драскал по Стената? - започна направо по темта той. 

- Някакъв хлапак, драска отвреме-навреме. - отвърнах аз и се усмихнах.

- Защо не ми е докладвано?

- Не мислехме, че е важно. Боядисахме всичко надраскано. Не е било проблем.

- Проблем е! Не можем да оставим хулигани да вандалстват!

- Е, чак пък хулигани…- промълви Тоби. 

- Мисля, че не ти се плаща да мислиш кой е вандал и кой не. На мен ми се плаща. Ти трябва да патрулираш и да пазиш имуществото!

Двамата с Тоби се спогледнаме и увесихме носове виновно. Шефът помълча и каза. - Гледайте да не се повтори. Хванете хулигана. После викнете полицията.

С това ни отвори вратата на офиса си.  

Няколко дена с Тоби бяхме на нокти, като си очаквахме “вандалът” пак да се прояви, но тогава се случиха други събития. 

Един ден Бъч ми се обади да отида на работа през деня да отида до офиса. Събрала се беше малка група от хора. Докато се провирах между хората - повечето от които бяха студенти от университета в града, един хлапак с мегафон пред устата извика току в ухото ми:

- Лъжци! Не плащат данък. Увеличавта таксите! Мошенници! Вън от нашия град!

Младежът ми беше познат от някъде. Изведнъж си спомяних, че беше приятелят на Тара, бях ги видял заедно в парка пред блока ни. 

Присъединих се до другите осем гардове пред сградата, зад кордон от полицаи. Ченгетата бяха в пълно облекло срещу безредици. Бяха паркирали два големи военни джипа и камьон в паркинга на офиса. Чудех се откъде нашата полиция се е сдобила с такива играчки - сигурно им ги бяха дали направо от армията. Поне се чувствах спокойно. Защитен. Не знам протестиращите как се чувстваха. Ако аз и да не не изглеждах чак толкова респектиращ, колкото ми се щеше, то нямаше и нужда. Ченгетата и техниката им вършеха добре тази работа. Спогледахме се с Тоби. Той вдигна рамене, точно когато един камък се удари във фасадата на сградата. Не счупи стъклото, но го пукна. Полицайте сякаш това и чакаха. Събраха се плътно един до друг и започнаха да удрят с палките по щитовете си. После закрачиха към малката тълпа. Част от хората отстъпиха, но едно малко ядро остана. Ченгетата ги приближиха и после кордона се разкъса. Наобиколиха протестиращите и с удари на палките ги събориха на земята, закопчаха ги с белезници. Отнякъде се появиха полицейски коли. Сигурно бяха чакали зад ъгъла. Тези от протестиращите, които полицайте бяха задържали, бяха бързо замъкнати до колите. Дворът на компанията се опразни. Аз и останалите пазачи постояхме малко, но явно проблемът бе решен и скоро ни пуснаха да се прибираме у дома. 

В парка пред блока, където живеех се беше събрала голяма група от тези, които бяха протестирали и още хора. Уил, момчето което беше викало по мегафона го нямаше - май него го бяха арестували. С ужас видях, че на една пейка в парка с мегафона в ръка беше застанала дъщеря ми Тара и говореше пред множеството, а те ѝ ръкопляскаха. 

- Идват в нашия град и ни съблазняват с хубави заплати. Но нима плащат данъци, така като подобава? Знаете ли че компанията има договореност със щата и с града да плаща намалени данъци за десет години? Знаете ли, че откакто станаха монополисти в града електричеството се е качило с трийсет процента? Не искаме такива компания в нашия град. Идват с лъжи, че ще създатат работни места, а вземат много повече отколото дават! Нима това е редно? Нима това е редно?- викаше в мегафона Тара, а тълпата отвръщаше в едни глас:

- Не е редно. Вън оттук!

Прийска ми се още там да хвана Тара за ръка и да я сваля от пейката, но реших да си поговоря хубаво с нея като се прибере у дома. 

В апартамента Томи си драскаше нещо в блока. Болеше ме главата. Сложих си компрес със студена кърпа и зачаках Тара да се върне. Прибра се късно. Още от врата я подбрах:

- Видях те днес в парка…

- Е? - вирна глава тя.

- Какви са тия глупости? Говориш срещу компанията, а аз там си вадя хляба. Не мислиш ли с главата си?

- Татко, те са нечестни. Използват това, че града е беден и получават субсиди, за да отворят офис тук. Експоатират ни.

- Чух какви ги говориш. Не ме интересува, какви ти ги е сложил в главата Уил…

- Той ли ми ги е сложил? Мисля, че мога сама да преценя, без някой да ми вменява мисли. 

- Виж сега не искам да се караме… - опитах се да я успокоя.

- Не се караме. Просто ти работиш за електрозапределителната компания и те е страх да не те уволнят. Хората от града, които не работят там страдат, заради политиката на това дружество. Татко, трябва да избереш страна, колкото и да не искаш.

- Страна? Аз съм малък човек. За какво ми е да избирам страна? Моя избор нищо няма да промени. Най-много да ме уволнят.

- Градът ни страда…

- Градът ни? От кога започнахме да говорим за градът ни? Семейството ни, да, градът ни - не. Градът е пълен с най-различен боклук, не се отъждествявам с него. Те не са мойте хора. Ти и брат ти сте. Вас трябва да защитя, да отгледам, да успея поне в колеж тебе да вкарам, а брат ти - е сама знаеш. 

- Тати, не можем да мислим само за нас. Други хора страдат. Неправда е това, което тази компания прави. 

- Какво мислиш, че ще промениш? Такива компании контролират света…

- Защото ги оставяме!

- Добре, сега искам да ме слушаш много внимателно. Забранява ти се да се занимаваш с политика - да ходиш по всякакви мероприятия, да си активист или каквото се нарича там и най-вече изрично ти се забранява да ходиш по митинги и да говориш с мегафон пред тълпата. Ще те арестуват. След това е свършено. Нито в колеж ще те вземат, ако ли лепнат някое досие и свястна работа няма да можеш да си намериш.

- Няма! - каза тя и очите и искряха.

- Какво няма?

- Няма да спра, разбира се.

Не знам какво ми стана. Гледаше ме толкова предизвикателно. Никога не я бях удрял, но тогава и зашлевих един плесник. Веднага съжалих. Тя се дръпна от мен и спокойно каза:

- Така да бъде. Добре. - Помисли за момент, после стана, грабна якето си и излезе от апартамента. Останах сам. Първия ми импулс беше да я догоня, но не намерих кураж в себе си, да я моля за прошка. Почувствах се изморен. Поседях на дивана за известно време, после отидох до съседите да взема Томи. 

В службата следващите няколко дена бяха напрегнати. Очаквах пак да им протести, но нямаше. Мразех идеята, че хората от града, например някой съсед, можеше да ме види като пазач и да се настроят срещу мен. През нощта освен мен и Тоби имаше още една двойка пазачи и Дон, шефа ни оставаше до късно и гледаше на камерите да не се появи някой вандал. 

- Нещо витае във въздуха. - каза Тоби една нощ. Беше валяло дъжд и мириса на озон и влага, пресвяткването на светкавици в далечината, придаваха зловещ вид на нощта.

- Нещо невидмо има около нас. Нещо ще се случи. Винаги нещо се случва в такива нощи. - продължи Тоби, замислен.

- Нима вярваш в предчувствия?  - засмях се аз.

- Хмм, никога не съм отричал съществуването им. - каза тoй и сви рамене.  - Предполагам, че за мен предчувствието  - ако не е някакъв знак от Бог, то то е един вид решение на една математическа задача. Решението на тази задача представлява вероятност, че нещо си ще се случи и подсъзнанието ни изпраща резултатите от уравнението като предчувствия. Понякога тези са верни..

- Нима? И какво по-точно ще се случи?

- Нещо ще се случи, което ще има последствия за нас…

Продължихме да обикаляме “периметъра”.

 - Знаеш, Боб, майка ми е много болна. Имам приятели в този град, но тя е единствената причина да съм тук. Чудя се какво ще правя, ако… - той не довърши мисълта си.

Повървяхме в мълчание. Стана ми мъчно за момчето. Помислих си, че това нещо, за което оставаше недописказано беше на път да се случи. Сигурно майка му бе много болна. Чудех се как ли ще го приеме. Чудех се какво да му кажа, какъв съвет да му дам.  

- Каквото и да се случи, Тоби, важното е човек да продължи напред. Не си сам - спомняш ли си какво сам ми каза? Човек никога не е сам. - казах го и се замислих за собствения си живот. След смъртта на жена ми, живота ми беше като лутане без пътека в мрака. Никога не бях потърсил помощ от другите и изглеждаше, че и никой не беше предложил помощ и без това. Но ако от мен зависеше щях да помогна на това момче. Повторих - Запомни, никога не си сам. Аз ще съм до теб…

- Спомняш ли си за предчувствието? - прекъсна ме той, внезапно.

- Е?

- Нашите колеги са се спрели пред стената. Имаме ново послание на нея. 

Погледнах напред. Три фигури, наистина се бяха събрали пред нас, където беше Стената. Тръгнахме бързо към тях.

- Как не сте видели кой драска? - отдалече се чуваше как се пенеше Бъч Лордън. Двамата ми колеги до него внимателно разглеждаха обувките си в бледата жълта светлина на уличните лампи. Този път надраскания графит беше една голяма, добре нарисувана, свастика.

- И вие двамата - обърна се Бъч към нас с Тоби, когато се приближихме. - Нали затова ви се плаща - да обикаляте и да гледате и да хванете вандала!?  

Бъч се замисли. После кимна и каза:

- Утре сутринта ще си поговорим. Засега боядисайте това - махна към свастиката той - и продължете да патрулирате до сутринта. В 8 часа ви искам в офиса. 

На сутринта цялата група охранители се събра в офиса. 

- Както знаете имаме проблем. Някакъв вандал драска на Стената. Мислих си, че ще се откаже, но още от началото стратегията ми беше грешна. Не трябва да реагираме, а трябва да сме тези, които поемем инициативата. Да, ще му устроим капан на копелето. Двама от вас ще се скрият във входа на блока от другата страна на пътя, срещу стената и когато тоя боклук дойде да драска ще го хванем. 

Уточнихме подробностите на плана и след това Бъч ни освободи. Отидох си у дома. В апартамента Томи беше станал и беше седнал на любимото си кресло и рисуваше нещо.

- Здравей, тати - вдигна той очи от блока си за рисуване. 

- Добро утро. Какво ти се закусва?

- О, аз закусвах. Тара ми направи омлет сутринта, преди да излезе.

- Аха, разбирам…Хайде да се стягаме за училище. 

- Тати, днес е събота…

- Вярно - бях забравил, че наистина беше събота. Обикновенно през уикенда не ходих на работа, но днес нещо карах на автопилот. Още повече, че Бъч ни карашем да работим всяка нощ, за да хванем внадала. 

- Е, сине, какво ти се прави? Искаш ли да се поразходим?

Очите на Томи блеснаха. 

- Да отидем в парка, тати?

- Добре. - свих рамене. 

В парка по това време нямаше много хора. Седнахме на една пейка с Томи и започнахме да храним гълъбите, които ни наобиколиха. Скоро хлябът, който бяхме донесли от вкъщи, свърши и Томи започна да си драска нещо в блока. Аз се отпуснах на пейката, и притворих очи. Някой седна на пейката. Беше съседът ми от горния етаж. Чернокожият, който ми беше казал, че се радва, когато ме бе видял в добро настроение. Усмихна ми се и аз му кимнах в отговор.

- Хубава сутрин, нали Боб? - каза той ведро и въздъхна дълбоко. 

- Хубава е  - отвърнах учтиво. - Как е госпожа Джонсън?

- Майка е добре. Често си пряват компания с Томи.  - каза съседът ми. Учудих, се че от две години живееше над мен, а все още не знаех как се казва. Е, сега би било неловко да го питам. 

- Тара прави много за града ни - каза той.

- Така ли?

- Разбира се. Организира хората, срещу Енергото…

- Какво?

- Разбира се. Скоро ще има голям митинг пред сградата. Ти там работиш, нали?

Погледнах го, любопитно. Подиграваше ли ми се? По-скоро ме гледаше приятелски. Явно да имаш дъщеря-активистка си имаше своите плюсове.

- Да, работя там. Охранител съм.

- Хмм, скоро ще си изправен пред интересен избор, Боб.

Преди да мога да кажа нещо, съседът ми стана и си тръгна. Останахме в парка с Томи. 

***

Нощта бе черна, непрогледна отвъд лампите по “Периметъра”. Патрулирахме с Тоби в мълчание. Ако той бе имал предчувствие преди, сега аз имах такова. Нещо хлъзгаво и гадно щеше да се случи. Когато пред нас се чуха викове, не се и учудих. Затичахме се натам. В тъмнината видяхме няколко фигури скупчени една върху друга. 

- Не го оставяй да избяга. Гадното копеле. 

- Държа го! Мамка му, държа го, ама се дърпа! Бъч, помагай!

В тъмното едрата фигура на Бъч се приближи тичешком към купа от фигури. Някой извика. Не беше от нашите. Ние с Тоби най-накрая се присъединихме до групата. Бъч и един друг пазач бяха яхнали едно момче - само главата му се виждаше. 

- Ох -промълви момчето. Беше чернокожо момче, което ми беше познато отнякъде. 

- Не ме бийте, чичковци - каза той.  Звучеше като умствено изостанал. Спомних си откъде го познавах. Беше ме попитал за цигара преди време.

- Мълчи, идиот. -  извика Бъч и натисна с коляно в гърба на момчето.  

- Ох.

- Шефе, стига, ще го нараниш - намеси се Тоби.

- Марш, оттук.

- Пусни го, казах - Тоби се наведе и започна да дърпа Бъч. Един от другите охранители блъсна Тоби и той го удари с юмрук в лицето. Вторият охранител се намеси. Ако и да имах избор не знам, кога съм го направил, но последствията от него бяха, че на петдесет години започнах да се малатя с другия охранител - някакво двайсет годишно момче. Ударих го веднъж в корема, той мен в лицето. Работата не беше шега, дръпнах се назад и нанесох ъперкът напосоки. Уцелих го хубавичката в брадичката. Момчето се свлече като посечено на земята.

- Мамка му, каква стана тя - помислих се, докато дърпах другия охранител който се бореше с Тоби на земята. Вдигнах го от земята и го хвърлих срещиСтената. Той се удари в нея, после се прехвърли от другата ѝ страна и запраши към сградата на Енергото.

Остана само Бъч. Той се изправи бавно.
- Предатели…

- Ох, боли - промълви момчето, върху гърба, на което, Бъч бе стоял. 

Бъч се обърна към него и сякаш понечи да го ритне, но после се поколеба и отстъпи назад. 

- Копеле. - каза Тоби към Бъч и се наведе над момчето.- Какво ти е? Хайде стани. Стига си охкал.  

- Не мога! Не си чувствам краката. 

- Хаха. Така му се пада на идиота.  - засмя се Бъч. 

- Как не си чувстваш краката?  - попитах аз. 

- Не ги чувствам!

Отнякъде дойдоха още трима охранители. Онзи който избяга и още двама. До мене, този който бях нокаутирал се изправяше с пъшкане. 

Останалата част на нощта мина като в мъгла. Дойде полиция. После линейка. Закараха нараненото момче в болницата, а нас - участвалите в боя охранители - в участъка. Прекарах известно време в една килия, после ме разпитаха, после пак в килията. Общо прекарах два дена в участъка. Звънях у нас, но никой не вдигна телефона. Пуснаха ме чак следобед на третия ден. На бегом се прибрах у дома. Апартаментът беше пуст. Седнах за момент. Не бях спал добре от притеснение и умората ми започна да се катери от краката нагоре, но я отърсих. Къде беше Томи? Сетих се че може да е при съседката и се завтеках към апартамента ѝ.

Госпожа Джонсън отвори вратата. Малко се учуди от вида ми, който не ще да е бил доста представителен. 

- Тук ли е Томи?

- От сутринта. Тара го остави. Сега си рисува.  

Томи се беше свил удобно на едно канапе. 

- Здрасти, тате - зарадва ми се той, като ме видя. 

- Да, Томи е добре. Притеснявам се за Тара. Чух, че е на митинга пред Енергото? - каза съседката.

- Какъв митинг?

- Не си ли чул? Отдавна е организиран. Но онази нощ нещо лошо е станало. По новините казаха, че охранителите са наранили някакво бавно-развиващо се момче. Може да остане инвалид. Сума ти хора са се събрали пред сградата на енерго компанията. Има и полиция. Страхувам се да не наранят Тара. Тя е един от главните организатори на събирането… 

Не изчаках съседката да продължи. Отидох вкъщи, преоблякох се и после хванах такси до електро-компанията. Сигурно половината град се беше събрал там. Улиците още далече от сградата гъмжаха от хора. Слязох, платих и тръгнах пеш с участниците в протеста. 

- Какво става тук? - попитах една група младежи с плакати които като мен крачеха към епицентъра на гъмжилото от хора.

- Какво имаш предвид?

- Не съм оттук…

Погледнаха ме, като че съм извънземен.

- Протести, човек, не виждаш ли? Смазали някакво дете с проблем в развитието, лъжът града с данъците, вдигат тока, какво да ти кажа. Протестираме си тука - каза иронично едно момиче в средата на двайсетте и намигна на останалите - “тоя май е шашнат.”

Продължих напред. Гъмжилото се сгъстяваше, колкото повече се приближавах към офиса на компанията. Отне ми един час, два, но си проправих път до сградата. Покатерих се на стената, както и не малко други. Дъщеря ми беше в центъра на гъмжилото  - бяха стъкмили малка платформа и оттам говореше с мегафон на струпалите се хора, а те я слушаха и викаха одобрително. И други говорители се сменяха.. Оттам, където бях нищо не чувах, само виждах. Полицаите бяха направили кордон, но този път в сравнение с гъмжилото от хора този кордон и ченгетатас палките и щитовете им  изглеждаха смешни - като мравки пред потоп. Мравките изглеждаха доста притеснени. По някое време се появи и кмета на града. После малка група от хората на платформата отидоха вътре в сградата на енергийната компания. Настана вечер. Хората не се разотидоха. Стояха като настъпен мравуняк и мереха ченгетата с мръсни погледи. Подпрях се на една лампа, току до мястото на стената, където преди три дена Бъч беше осакатил момчето и задрямах. 

Изведнъж се сепнах. Хората около мен говореха на висок глас. Някакъв мъж изкрещя,едва ли не в ухото ми:

- Спечелихме! 

- Какво спечелихме?  - попитах го аз, неразбирайки нищо.

- Отсега нататък градът ще си е сам собственик на своето електроразпределително дружество. Компанията ще бъде глобена!

Стана ми лошо. Какво по-дяволите означаваше това? Свое собствено електроразпределително дружество. Как можеше да стане това?

Видях отдалече, че Тара излезе с нейната група от сградата пред мен .Пак говориха с мегафона. Хората започнаха да се движат. Тара изчезна някъде.

Най-накрая тръгнах към нас. Целият град будуваше. Хората се шляеха по улицата и се поздравяваха един друг. Витаеше усещане за някакво другарство и добро отношение един към друг. В парка пред блока ни срещнах съседа си. С него беше Томи. Бяха седнали на пейка. Седнах до тях и прегърнах Томи. Той не се учуди, че бях седнал до него, все едно ме очакваше.

Съседът ми ме погледна и се усмихна.

- Тара успя!

Какво е успяла! - с ужас си помислих аз. Успяла е да стане трън в очите на доста влиятелни хора. 

- Сега ние ще си разпределяме тока. 

- Как по-точно ще се случва това? - попитах уморено.

- Детайлите не са важни сега. Важното е, че се обединихме. Станахме като един. Това сега е нашия град. Разкарахме гадната компания. 

Въздъхнах победен. Не разбирах какво ставаше. Как ние - НИЕ,  градът, щяхме да се организираме да си разпределяме тока, като нашия квартал едва можеше да се огрганизира доброволно да поддържа един кирлив парк? Огледах се наоколо. Хора бяха насядали наоколо по тревата на групи и тихо си говореха, сякаш нещо свещено се случваше.

Погледнах Томи. Рисуваше. На блока си рисуваше хората около нас. Загледах се в блока. Никога не бях обръщал внимание на това, което бе нарисувал. Явно някога, някак си, беше станал доста добър.

- Може ли? - попитах и посочих блока. Томи ми го подаде с усмивка. Разгледах рисунките с удивление. В началото бяха наистина детски драсканици. Обичаше да рисува море, реки, дъжд, въобще вода. Колкото по нататък прелиствах блока рисунките ставаха по-подробни, по-добре нарисувани. Една рисунка ме грабна - беше Тара в гръб, пред море. Беше сякаш готова да стъпи в него. 

- Хубаво си я нарисувал Тара.

- О, това е Мама.

- Мама?

- Да преди да пристъпи напред в морето…

Сепнах се. Гърлото ми се сви.

- Томи, ти видя ли майка си…в онзи ден?

- Когато отпътува в морето? Да, тя си тръгна тогава. И оттогава е на път. Тати?

- Кажи, Томи?

- И аз съм на път, като кораб в морето, нали?

- Като кораб в морето?

- Да, в морето. Във водата…Няма нищо, тати, шегувам се, не се притеснявай. Ето я Тара. 

Тара наистина беше влязла в парка, заобиколена от малка група хора.

Томи се усмихна и се взе блока обратно. Тара ни видя и ни помаха. В този момент светлините в парка угаснаха. Гласовете утихнаха. Можеше да се чуе игла, ако паднеше. Ето го момента, когато всичко беше загубено, си помислих. Когато цялата тази задруга се оказваше изправена пред реалността на един горчив, непростим свят. 

Някой подсвирна. Друг се засмя. Трети изкряска. Целият парк се оживи. Запалки и телефони светнаха. Хората пак заговориха тихо един с друг, все едно нещо тайно се случваше.  Когато лампите светнаха,  това че имаше светлина сякаш на никой не направи впечатление. Вниманието на всеки от бе погълнато от нещо друго - от хората наоколо; имаше нещо вълнуващо в това, че все едно се виждахме, откривахме се за пръв път - дали в мрак или в светлина.    

 

 

    

© Роско Цолов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Супер! Имаше една история на Кърт Вонегът, в който главният герой беше един неизвестен писател. Еди ден го среща някакъв човек и му казва - Вие сте този писател! Аз съм най-големия ви почитател." и продължава да изброява всичките неща , които главният герой някога е писал, и той остана безкрайно учуден, че някой го е чел, въобще, още повече, че го е запомнил Малко такъв момент имах, когато прочетох коментара ти, Надежда
  • Ще прочета и не само този, всичко твое, което съм пропуснала. Само да ми остане време. Не обичам да "претупвам".
  • Тоя разказ е хубав, ама малко дълъг- няма да го прочетат...(моето алтър его...)
Предложения
: ??:??