Стената

    8 часа вечерта. Какво виждам? Нищо. Морето се разбива уморено под прозореца. А аз съм никой. Просто едно размито момичешко лице, устремено към звездите. Слушам John Surman. Много подходяща за обстановката музика. Отнася ме. Трябва да сляза долу на брега, да се отдам малко на морето. Но след малко, нека да свърши песента.

    8 часа вечерта. Какво виждам? Празнина. Небето е черно и начумерено. Студено ми е. Емо го няма. Не знам къде е и не ме интересува. Просто искам да спре. Искам всичко да спре... Искам да забравя, че съм го обичала. Искам да забравя колко съм му дала. Тия акорди... убиват ме...

    8 часа вечерта. Какво виждам? Безчувственост. Всичко е далеч от мен. Не може да ме докосне. Станала съм от камък. Може би е по- добре така. По- добре отколкото да се изпълвам с омраза. Може би пак ще му простя, но съм толкова уморена винаги да разбирам. Казахме си прекалено тежки думи. Аз просто си тръгнах. А той каза, че съм страхливка. Гадното е, че се обичахме и развалихме всичко. Убихме шибаната любов помежду ни. Убихме я с гордостта си. Защото никога няма да признаем, че имаме нужда един от друг и дори сега да се разкъсваме, нито единия от двамата няма да вдигне телефона и да се обади.

    Продължавам да слушам John Surman. След малко ще сляза до плажа. Сигурно ще завали. Обичам дъжда. Много е облачно. Потискаща обстановка. Боже, тази музика... велика е... Може да си пусна Floyd след малко като се върна от плажа.

    Има още малко вино от снощи. Ще взема да го допия. Вие ми се свят. Тъпата бутилка се движи. Ставам, ето, ставам, взимам я, наливам, сядам обратно. Браво на мен. Истински герой. Колко съм жалка. Не мога даже да се погледна в огледалото.

    Телефонът звъни. Дали ще успея да фокусирам кой ме търси? Едва ли.

-         Ало?

-         Здрасти, слънце! Как си?

-         Остави ме.

-         Пак ли си пияна? Мило...

-         Остави ме на мира! Не искам да говоря с никого! Искам да съм сама!

    Треснах телефона. Писна ми постоянно да звънят. Не могат ли просто да забравят, че съществувам?! Не искам никой да мисли за мен. Не искам нищо от никого. Истерична съм.

    Отварям вратата на терасата. Стига съм залитала, ще взема да падна и да си счупя главата. Май така ще е най- добре. Много силно духа. Много е студено. Най- лошото е, че на мене и отвътре ми е студено. Все едно съм нацяло замръзнала.

    Отпивам от виното. По устните ми все още се усеща горчивия привкус на неговите устни. Не, няма да го мисля сега. Утре, когато съм отново силна. Може и да успея да намеря някакво решение. Но не вярвам. Всичко е приключило и аз просто трябва да го приема.

    Поне имам момичетата си. Но сега не искам да съм тях. Искам да се отдам на себе си и на тая музика, която ме отделя от всички останали. Странна съм. Може би никой няма да разбере това безумие вътре в мен. Може би съм единствена. А може би има някой някъде там, който само чака в сенките да видя очите му и да замлъкне всичко. И да се преродя отново. Но се съмнявам. За мен вече това няма смисъл. Тухла в Стената.
    Трябва да хапна нещо. Вечерята е изстинала. Стои цял ден на масата. Нямам сили да я изхвърля. Все пак готвих за него. Има още някаква магия в това. Има още някаква сила в нас двамата, но по- голямата част от нея е вече изчерпана. Не мога да бъда с Емо. А и той не може да бъде с мен. Просто трябва да забравя.

    Събирам чиниите. И двата пепелника са препълнени. Изпушила съм си душата тая нощ. Дори не съм разбрала. Какво още се беше случило? Не знам. Не помня. Сякаш времето беше застинало. (следва)