8 часа вечерта. Какво виждам? Нищо. Морето се разбива уморено под прозореца. А аз съм никой. Просто едно размито момичешко лице, устремено към звездите. Слушам John Surman. Много подходяща за обстановката музика. Отнася ме. Трябва да сляза долу на брега, да се отдам малко на морето. Но след малко, нека да свърши песента.
8 часа вечерта. Какво виждам? Празнина. Небето е черно и начумерено. Студено ми е. Емо го няма. Не знам къде е и не ме интересува. Просто искам да спре. Искам всичко да спре... Искам да забравя, че съм го обичала. Искам да забравя колко съм му дала. Тия акорди... убиват ме...
8 часа вечерта. Какво виждам? Безчувственост. Всичко е далеч от мен. Не може да ме докосне. Станала съм от камък. Може би е по- добре така. По- добре отколкото да се изпълвам с омраза. Може би пак ще му простя, но съм толкова уморена винаги да разбирам. Казахме си прекалено тежки думи. Аз просто си тръгнах. А той каза, че съм страхливка. Гадното е, че се обичахме и развалихме всичко. Убихме шибана ...