Стигмата на розата
„Ако човек има чудесен сън и си донесе от него прекрасна роза,
а после се събуди с роза в ръка, значи сънят е бил истина.”
(Самюъл Колдридж)
От клонака, притихнал, наблюдаваше Серафим. По тревата още личаха брашнените му стъпки. От къщата на баба му Стойна се разнясяха клетви. Старата жена го бе подгонила с дървената сопичка, дето заместваше окуцелия ù крак. Под глинената саксия с белите рози се гушеше сакато врабче. Серафим се нажали, та от брашно и вода искаше да опече питка, за да напълни гладната човчица на птичето. Но вятър-пакосник бутна прозореца на малката кухничка, та брашното я застели като снежец. Побеляха бузите на Серафим и дето стъпеше, оставяше себе си… Щом видя старата да се поклаща заканително, Серафим побягна, та чак на дървото хвръкна. Времето бе накъсало крилата на старицата, та ù оставаше само да чака. Мръкна се. Умълча се Серафим. Сънят разроши косите му. Засънува. И пак бе на дървото, в ръка стискаше бяла роза, от онези, които Стойна отглеждаше в глиненото гърне. Сякаш малък принц, който пазеше смисъла... Валеше. Едри капки запълзяха по седефеното белило на цветето. Овлажня момчешката ръка. Розата се плъзна и падна. Серафим, надвесил се, протегна ръка. Видя баба си и някакво черно куче, чиито очи, воденични камъни, стръвно брояха времето ù. Глътна я, а от озъбената му паст заизлиза дим, все едно огънят на ада бе овлажнял от дъжда...
- Бабичко - извика Серафим - няма да разсипвам смисъла... Като брашно. Върни се!
Но кучето предъвкваше бабиното му време, осакатяло като врабче. Понечи да захапе и розата, но Серафим отчупи клонче и убоде зверчето по хълбока. Кучето изквича и се настърви. Серафимовата ръчица едва докосна изгубеното цвете, когато почувства дланите си оковани. Челюстите на черния го захванаха. Серафим разтърси крехкото си телце, за да се освободи и падна от дървото. Усещаше се неподвижен. Сякаш розово трънче го раздра някъде под сърцето. Розата се очерви… Дланите му кървяха, а главата му се люшкаше в безтегловност. Стойна чупеше възлести ръце над детето. Че - адът отвори ли се - човек онемява… Дълго сънува Серафим в градската болница. Умираше будно с кървав кръст под сърцето, изчертан от бяла роза. Брашнените му стъпки свършваха там, дето земята граничеше с небето… По Разпети петък ръцете на детето се разпериха, сякаш прикован за кръста. Очервиха се бинтованите му длани, че и небето праща своите знаци… Стигматично.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Стефанова Всички права запазени
